Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Легендарна реч срещу цензурата за пръв път на български

С „Ареопагитика“ поетът Джон Милтън се обръща към английския парламент в защита на свободния печат

Корицата на „Аеропагитика“ е дело на Милена Вълнарова. Снимка: Изд. „Лист“ - Легендарна реч срещу цензурата за пръв път на български

Корицата на „Аеропагитика“ е дело на Милена Вълнарова. Снимка: Изд. „Лист“

„Ареопагитика“ – първият памфлет срещу цензурата, вече може да се прочете и на български език. Английският поет Джон Милтън го издава през 1644 г. и през вековете този текст се е превърнал в легенда.

Написан е като „реч пред Парламента на Англия за отвоюване на свободата на печата от тиранията на цензорите; които – или поробени от разпорежданията на онези, които са ги назначили на служба, или изпълнени с предразсъдъци поради собственото си невежество – копнеят да възпрат появата на всичко, което не е съзвучно с общоприетите мнения, и по този начин лишават обществеността от множество полезни работи“.

През тези четири столетия „Ареопагитика“ е изучавана от философи, цитирана от политици, тази реч е вдъхновение за всички онези, които се стремят към истинско гражданско общество. Имената на някои от главите са достатъчно красноречиви: „Цензурата е оскърбление за английския народ“, „Цензурата унищожава вече наличното знание“, „Цензурата спира вноса на истина“.

Появата на „Ареопагитика“ у нас става възможна благодарение на превода на доц. д-р Мартин Осиковски, публикуван от издателство „Лист“ под редакцията на проф. Калин Янакиев. Речта излиза в общ том с трактата на „За образованието“, който Милтън пише през същата година.

Изданието е част от философската поредица на „Лист“, в която досега бяха публикувани „Левиатан“ от Томас Хобс, „За обществения договор“ от Жан-Жак Русо и „Утопия“ от Томас Мор.

Предлагаме ви откъс от „Ареопагитика“, предоставен от изд. „Лист“.

Книгите са живи

Не отричам, че за Църквата и държавата е от изключителна важност да се проявява бдителност за поведението на книгите и хората; а след това и да се ограничават и затварят, да се въздава най-строга справедливост на онези от тях, които са сторили зло. Защото книгите не са съвършено мъртви неща, но всъщност съдържат възможност за живот в себе си – толкова дейна, колкото е и душата, която ги е износила; те даже съхраняват като във фиала по най-чист начин деятелността и същността на живия интелект, който ги е отхранил*. Аз зная, че книгите са толкова жизнени и толкова стихийно плодовити, колкото и легендарните зъби на змея; че ако бъдат засети нашир и длъж, после могат да поникнат като въоръжени мъже**. И все пак, от друга страна, освен ако не сме изключително внимателни, да се погуби една добра книга, е все едно да се погуби човек. Този, който убива човек, убива разумно същество, образа на Бога; онзи обаче, който унищожава добрата книга, убива самия разум – убива, така да се каже, образа на Бога напълно открито пред всички. Много хора живеят само за да обременяват земята под себе си; една добра книга обаче е драгоценната жизнена кръв на извисения дух, нарочно балсамирана и затворена в съкровищница за живот отвъд живота. Истина е, че никой век не може да възстанови живота (и вероятно това не е голяма загуба), но с хода на вековете рядко се възстановява отхвърлената и изгубена истина, а поради това цели народи страдат горчиво. Затова трябва да сме много внимателни по какъв начин преследваме живия труд на обществениците, как разливаме онзи отлежал човешки живот, съхранен и натрупан в книгите. Защото е ясно, че по този начин може да се извърши един вид човекоубийство, понякога да се понесе мъченическа смърт, а ако се отнася до целия тираж – един вид масово унищожение. В този случай екзекуцията не приключва с унищожаването на изначалния живот, ами погубва и онзи етеричен и пети елемент***, духа на самия разум, погубва по-скоро безсмъртието, отколкото живота. Но за да не бъда осъден за въвеждане на цензурата****, докато ù се противопоставям, аз няма да се откажа от затруднението да се обърна към историята, която ще покаже какво е било сторено от древните и прочути държави срещу тази неуредица до момента, в който планът за цензуриране не изпълзял на бял свят от редовете на Инквизицията, не бил захванат от някои от нашите прелати и не заразил някои от нашите презвитери.


* Скритата препратка е към The Advancement of Learning на Френсис Бейкън: „Образите на човешката схватливост и познания остават в книгите – предпазени от развалата на времето и способни на вечно обновление; те даже не могат да се нарекат собствено „образи“, защото продължават да дават семена [след като бъдат записани] и да ги хвърлят в умовете на други, като подбуждат и водят до безкрайно много действия и схващания в следващи епохи“ (James Spedding et al., ed., The Works of Francis Bacon, vol. 3 (London: Longman, 1857), 318). – Бел. пр.

** Съгласно Аполодоровия разказ в Митологическа библиотека (III.iv.1), кога¬то Кадъм пожелал да принесе в жертва една крава от стадата на Пелагонт, той изпратил неколцина от своите хора да му донесат вода от извора Ария; оказало се, че изворът се пази от змей, който погубил пратениците; тогава Кадъм убил змея и засял зъбите му по съвет на богиня Атина; от тези зъби впоследствие поникнали въоръжени мъже, които Кадъм нарекъл „спарти“, т.е. засети. У Овидий в Метаморфози III.101-111: „Ей пред героя Палада, закрилница негова, иде. // Слязла от въздуха тя, заповядва му да закопава // змейските зъби в земята за прираст на бъдното племе. // Кадъм набляга с ръка върху плуга, отваря бразда и // зъбите – посев човешки – послушно наръсва в земята. // Буците почнаха – кой би повярвал това? – да се движат, // изпод браздите растат върховете на копия първо, // шлемове после, поникват глави с пъстроцветни развени // гриви, след туй рамене и гърди, и ръце под доспехи. // Новият посев мъже щитоносци така избуява, // както когато се тегли завеса на празнична сцена […]“ (Овидий, Метаморфози, прев. Георги Батаклиев (Со¬фия: Народна култура, 1974, 52-53). – Бел. пр.

*** Т.е. квинтесенцията, петият стихиен елемент (редом със земята, вода¬та, въздуха и огъня); етер или ефир; в Изгубеният рай (VII.243-50) се отъждествява с първичната светлина при сътворението на света: „И рече Бог: да бъде светлина. И светлината // ефирна, квинтесенцията чиста, се яви // от глъбините първа и от родния си изток // по своя път през гъстия въздушен мрак пое // в сияен облак закълбена; че без слънце още // бе този свят и в облачния шатър тя лежеше // до време. Бог видя, че светлината е добра, // и в полусфери светлината отдели от мрака // тогава – светлината ден, а мрака нощ нарече“ (Милтън, Изгубеният Рай, 269). – Бел. пр.

**** При всички условности и въпреки всички забележки, които могат да се отправят, с „цензура/цензор“ навсякъде в настоящия превод се превеждат съотв. Милтъновите licencing/licencer. – Бел. пр.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg