Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Миналото е само в единствено число

Новият роман на Георги Господинов не можеше да излезе в по-подходящ момент

Писателят Георги Господинов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Миналото е само в единствено число

Писателят Георги Господинов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Неотдавна писах някъде, че поезията предава пряко новини от миналото. После получих ръкописа на новия роман на Георги Господинов и разбрах, че греша – и прозата прави същото. Особено ако е писана от поет.

Казват, че писателите се делят на такива, които предричали, и такива, които си спомняли. Сякаш винаги съм харесвал повече вторите, помнещите, но истината е, че тия граници са доста размити. Да не би да не можеш да предсказваш, спомняйки си? Само по себе си пророчеството не е ли спомен за предстоящото? Въпросите са риторични, затова и разказвачът на Господинов признава:

„…Боже на утопиите, времената се омесиха и вече не знаеш това, което разказваш, било ли е, или тепърва има да идва“.

Независимо дали се обръща напред или назад, значимият автор предупреждава. Своевременно излязлата, истински важна книга винаги съдържа предупреждение, в което, уви, рядко се вслушваме овреме.

Затова ще избързам да кажа: „Времеубежище“ не можеше да излезе в по-подходящ момент. Точно в тези дни, на точно този извънреден април. Дали е без значение, че той започна със сняг? В книгата на две места се прокрадва мисълта, че основният признак за настъпващия край на времето е смесването на сезоните – в съзвучие с двама мои любими мъдреци, единия от Мисури, другия от Минесота. Първият – Т. С. Елиът – написа: „Април е най-жестокият месец“, защото, забележете, „смесва спомен и желание“. А вторият – Принс – изпя: „Понякога е снежно през април“. Този сняг през април, струва ми се, не може да бъде осъзнат и разбран истински без книгата на Господинов.

Разгръщайки романа, ще намерим бързо онези мотиви, превърнали се вече в дом за езика на автора, където еднакво уютно се чувстват и той, и читателите: личната история, която тече паралелно със световната и не ѝ отстъпва по значение, частното, което става (или винаги е било) общо, неизбежният хумор на тъгуващия, неволната усмивка преди неволното (нека си го признаем) просълзяване. Ще се уверим в силата на това да си уязвим, в устойчивостта на чупливия. Ще се заслушаме в онова познато, центростремително, а не центробежно разказване на Господинов.

По-паметливите читатели ще се сетят и без да им напомням, че самото заглавие се съдържаше в една част от „Физика на тъгата“ – в IV глава, „Time Bomb“, със заръката „да се отвори след края на света“.

Но дотук с уюта на познатото. Романът прави неочакван завой, в което намирам и най-голямото му достойнство.
Гаустин лекува хора чрез миналото. Но нещата излизат извън контрол, когато от лек миналото става зараза и „тръгва да завладява света“. Предупреждението е ясно и недвусмислено – индивидуалното минало се различава радикално от колективното. Първото понякога разплаква човека, но второто винаги озъбва хората.
Възстановеното минало на отделния човек е творба. Възстановеното минало на държавите е търговийка. И евтина пропаганда. „Леката индустрия на паметта.“

Европа би трябвало да се сети за всичко това, но напоследък е разсеяна. Светът е разсеян, затова се увлича по скалъпени възстановки. Но опасността от фалшивото винаги е реална.

Както подобава на поет, който пише проза, Господинов привиква самия език в помощ на етическото. Дори граматиката става аргумент – няма много „минала“. „Хм, тази дума нямала множествено число, виж ти. Миналото е само в единствено число“. Това изречение минава уж мимоходом, но всъщност е ключ към романа.
Опитах се да открия и свои собствени ключове при прочита. Как един читател, роден през ’86-а, връстник на Чернобил, може да разбере по-лесно времето у един автор, роден през огледално обърнатата ’68-а, връстник на Пражката пролет?

Спомних си, че докато бях студент по философия, Аврелий Августин ми каза (лично, на ухо, както ми се стори тогава):

„Паметта е настоящето за миналото, виждането е настоящето за сегашното, очакването е настоящето за бъдещето“.

И аз нищо не разбрах.

Но после Георги Рупчев ми подшушна в другото ухо: „Пред мен стои велико минало“. Иван Методиев добави: „Часовникът брои нещо –/ това не е времето./ Аз броя нищото –/ това е времето“. И сякаш малко взе да ми се изяснява. Разбрах, че за да се „напипа“ времето, е нужно да се чете философия и физика, но повече, най-вече – художествена литература. Нужни са метафори – защото са най-краткият път между две неща във Вселената. Нужни са истории – защото вадят човека от статистиката.

Нужно е да се чете и препрочита този роман. Той представлява едновременно и увлекателно, и болезнено сбогуване с любовта към миналото – сбогуването на автор, който е посветил много на тази любов. Във „Времеубежище“ от водите на миналото изплува най-изкусният гмуркач в съвременната ни литература.
Смятам, че откритието на Господинов тук е следното: трагедията (и комедията) на съвременния, глобализиран човек не е в това, че не може да си намери място. По-лошо – той не може да си намери време.

И не е игра на думи, а съвсем просто твърдение, когато казвам – време ни е за тази книга.

***

Накрая историята става малко лична, затова ще мина на малки имена. Помня една среща с Георги (или с Гаустин – а де?) в Берлин. Разбрахме се пред Лапидариума на „Шьонхаузер алее“ – просто географията намигаше на литературата и беше удобно да се видим там. Кога? Към шест, както си му е ред. Къде да хапнем? Умирам по Пастернак… И сядаме в „Пастернак“. Свечери се. На масата свещта гореше… Препратките – навсякъде около нас, но ние ги подминавахме и не говорихме за книги. Разказахме си за няколко жени, които са ни напуснали, докато бирата се стопляше. Нали така всъщност тече времето – топлото пътува към студеното.
После мълчахме – на най-различни теми. Накрая го питах какво пише сега. Нов роман, каза. За какво? За паметта и времето.

Това си го спомням. Но не мога да ви кажа коя година беше, ще ви излъжа.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах