Когато се спомене фамилията Палаузов, първата асоциация на почти всички съвременни българи, дори на младите, е 13-годишният Митко от Габровско, обявен от комунистите за най-младия партизанин и превърнат в герой на социалистическата пропаганда. Неговото име беше повтаряно до изнемога в училищата чак до 1989 г., той имаше собствен музей, паметник, празници…
И това е един от най-явните примери как може да бъде подменена и преоформена историята. Защото фамилията Палаузов наистина е изключително важна за България, но приносът ù е далеч от съмнителния „подвиг“ на Митко, загинал в партизанската землянка на баща си, докато се криели с майка му от властите.
Коренът на рода Палаузови е в Габрово и датира още от началото на ХVІІІ век. Родоначалник е Николай Кираджията. Синът му Стефан, наричан Палауза, имал четири деца – Николай, Христо, Петър и Иванка. И четиримата, както и техните наследници, са книжовници, дарители, участници в националните борби за освобождение.
Николай Стефанов (Степанович) (първородният син на Стефан Палауза) е роден в Габрово през 1776 г. Установява се в Одеса през 1812 г. и става търговец. Обществената му дейност в полза на България го свързва с Васил Априлов, с когото решават да даряват всяка година по 2000 гроша за построяване на училищна сграда и издръжка на училището в Габрово до края на живота им. През 1840 г. с негова подкрепа в Габровското училище се открива първата в България училищна и обществена библиотека. Николай Степанович Палаузов е човекът, който физически организира доставката на учебници и издръжката на първите учители. Дълги години осигурява издръжката на българи, които следват висше образование в Одеса, финансира и руски учени, които изследват България. Умира през 1853 г., като завещава на България личната си библиотека от 3500 тома художествена, научна и друга литература.
Синът му Спиридон Палаузов е роден в Одеса през 1818 г. Той става историк, но и доктор на икономическите науки. Образованието си получава в Ришельовския лицей в Одеса, в Московския и Санктпетербургския университет, специализира стопански науки в Германия. Редовен член е на Московското и Одеското дружество за история на руските старини, член е и на Руското археологическо дружество. Работи в Министерството на науката и просвещението и в Министерството на финансите на Русия. Сътрудничи със свои статии в тогавашния руски печат, както и в българския, най-вече на сп. „Български книжици“, в. „Дунавска зора“, в. „Народност“.
През 1854 г., по време на Кримската война, е командирован към щаба на руската армия. При обсадата на Силистра заедно с братовчед си Николай Хр. Палаузов формират българско опълчение и съставят „План за освобождението на България“, който предвижда организиране на въстание в подкрепа на руските войски, но поради края на войната остава неосъществен.
Участва и в борбите за самостоятелна българска църква. Поставя началото на новобългарската историография. По-известни от книжовните му трудове са „Векът на българския цар Симеон“, „Синодикът на цар Борис“, „Югоизточна Европа в ХІV столетие“, „Уния в царуването на Йоана І Асеня“, „Разпространение на християнството в България“, „Богомилство“.
Неговият братовчед Николай Хр. Палаузов през 1845 г. му изпраща препис на Бориловия синодик, който по-късно става основа за една от неговите научни теми. Кореспондира си с Найден Геров и Димитър Мутев, редактор по това време на сп. „Български книжици“. От Петко Р. Славейков получава сборника „Български народни песни“, който издава на руски език. Пише вдъхновено писмо до Георги Сава Раковски с думите „слушал съм нееднократно за вас и вашия горещ патриотизъм“ и се обръща към него с молба да му донесе при идването си в Одеса през 1858 г. ръкописи за българската църковна история. Свързва го познанство с архимандрит Йосиф Соколски, а по всяка вероятност и с Неофит Рилски, който през 1835 г. е сред първите учители на Габровското училище.
През 1868 г. Спиридон Палаузов скъсва с кариерата си на държавен чиновник, като напуска Министерството на финансите и се посвещава изцяло на своите славистични изследвания, които в основната си част са посветени на българската кауза – за извоюване на църковна независимост от гръцката патриаршия, а като далечна цел и освобождението на България от турско владичество.
Още през 1852 г. Спиридон Палаузов издава един от основните си трудове „Векът на българския цар Симеон“, в който развива своите историографски и филологически идеи. На първо място той прави „Исторически преглед“ – от покръстването на българите при Борис; през перипетиите за „връщане на езичеството“ и ослепяването на Владимир; към възхода на Симеон, неговите обсади на Цариград и конфликта с Византия. Според Спиридон, „Симеон е пръв царствен славянски писател“. Той разпространява „божията проповед“ навсякъде по българската земя, като продължава делото на своя баща, което по своята същност е акт с историческо значение.
Умира през 1872 г. След Освобождението със съдействието на Марин Дринов неговата лична библиотека – съдържаща 775 руски, френски, немски, полски, италиански и български книги – е откупена, като попълва първите фондове на току-що създадената Народна библиотека.
Брат му Константин Палаузов учи първо в Новорусийския университет в Одеса. Много години е член на Одеското българско настоятелство. Известен е като изпълнител на завещанието на Васил Априлов.
Николай Христофорович Палаузов (първи братовчед на Спиридон и Константин Палаузови) е роден през 1821 г. в Габрово. Заминава за Одеса, където продължава учението си в Юридическия отдел на Ришельовския лицей. Чиновник е на митница в Одеса, губернски секретар. През 1834 г. е причислен към щаба на Руската южна армия в Букурещ като специалист по българските въпроси. Задачата му е устройване на български преселници в Русия. През 1845 г. е в България със задача да инспектира Габровското училище и до смъртта си през 1899 г. е попечител на училището.
През 1883 г. е действителен статски съветник. Пише статии и доклади до руското правителство за политическото и икономическото положение в България. Отпечатва книги и учебници, които изпраща в България. Поддържа връзка с Българското книжовно дружество, на което става спомагателен и почетен член. Кавалер е на ордените „Св. Станислав“, „Св. Александър“, на медал „За граждански заслуги“ за участието си в Кримската война.
Владимир Н. Палаузов, син на Николай Хр. Палаузов, е възпитаник на Новорусийкия университет в Одеса, кандидат на юридическите науки. Участва в Руско-турската война от 1877 – 1878 г., а след нея е старши чиновник с особени поръчки при губернатора на Свищов. Участва в изработването на проекта за конституция за Първото Велико народно събрание в Търново. След специализация в Мюнхен и Париж става доцент по право в Новорусийския университет. Носител е на ордените „Св. Станислав“, „Св. Анна“, „За граждански заслуги“. Спомагателен и дописен член е на Българското книжовно дружество. Превежда на руски език големия труд на Константин Иречек „История на българите“.
Николай Петрович Палаузов, роден през 1828 г., син на Петър Палаузов от Габрово, участва активно в Руско-турската война (1877 – 1878) като чиновник за особени поръчки и преводач към Главната квартира на руската армия. Помага за установяването на гражданската администрация в освободените земи. Лично император Александър ІІ му връчва орден „Св. Станислав“. Генерал Радецки закача орден „Шипка“ на гърдите му.
Това е кратък преглед на приносите на фамилията Палаузови за България в един от най-важните периоди от нейната история. Тези факти отсъстваха от учебниците в продължение на десетилетия, за да бъдат заменени със съмнителния подвиг на едно дете, което по случайност носи същата фамилия.
