Много добра литература (с трески за дялане)

„Чамкория“ неизбежно ще бъде сравнявана с „Възвишение“. Дали ще постигне такъв шумен успех – не знам, но истината е, че е по-добра. Милен Русков, този особен автор с афинитет към литературния скандал, се движи в писането си нагоре.

На пръв поглед, романът прилича структурно на предишния: един любопитен чешит, този път шофьор на омнибус в края на 20-те години, влиза в продължителен монолог, в който хем разказва авантюрни истории, хем философства по свой си начин за света и човека. Но има важна структурна отлика, която е много добро решение: монологът трае точно колкото курса на „шефьора“ от София до Чамкория; всичко, което разказва, му се върти в главата по време на пътуването, а миналото постоянно се преплита с настоящето, за да го застигне драматично на самия финал. В този курс бае Славе вози летовници до Чамкория. Но е возил и анархисти по прашните пътища; возил е трупове на „безследно изчезнали“; возил е кого и какво ли не, така че много неща знае.

Този чешит го усещам близък, би се разбирал добре с „кротките“ ючбунарци. Но, за разлика от тях, е индивидуалист. Не е герой, не е обаче и антигерой, а в същото време не е и традиционният „малък човек“, защото не се оставя да го лашка произволно съдбата, а танцува с нея. И този танц включва както минаване между капките, така и навиране между шамарите. Това е действително запомнящ се персонаж, далеч не само заради стилизирания диалект (който Русков този път е обуздал на границата на езиковата вакханалия, но той пак му върши много добра работа, подчертавайки хумора). Бае Славе прилича на модерен Санчо Панса, в чиито уж наивни размисли зейват колоритно изказани прозрения. Вярно е, че във всеки роман на Русков има по един Санчо Панса, но този е най-интересният. Гичо, например, беше в крайна сметка функция на един литературен conceit – човек, решил да си обясни целия свят с „Рибния буквар“. Бае Славе е далеч по-пълнокръвен образ. А двусмисленото постмодерно заиграване с митовете е отстъпило място в „Чамкория“ на мощно потапяне в конкретното историческо време, което несъмнено има какви истории да предложи.

Наистина, реконструкцията на епохата тук е много по-целенасочена и солидна. За целта е вкаран в употреба цял арсенал от детайли, защото такъв тип реконструкция се постига именно чрез натрупване.

Естествено, романът е наситен с историческа информация, но тъй като я поднася на малки глътки, постоянно провокира читателя да се рови за още. Дори ако си сравнително добре запознат с епохата, има тръпка в издирването на историческите личности, които шестват по страниците на романа. Това особено важи за мрачните фигури от военното контраразузнаване, които организират масовите убийства – за тези хора знаем най-малко. Една възможна критика е, че тези личности остават в голяма степен исторически фигури, а не придобиват художествена плътност. Но при този мощен романов център в лицето на бае Славе, те са обречени да гравитират около него. А може би точно това е отмъщението на безименния човек от низините?

Самоинициативното читателско ровене съдържа все пак определен риск. Някои пасажи от „Чамкория“ лесно могат да бъдат открити почти едно към едно в други текстове. Такъв е например случаят с техническото описание на процедурата по убийствата, извършвани в казармите. Но тук логично може да се запита: „А какво друго да прави Русков, да си го измисли ли?“. Това принципно е проблем, който стои пред всеки исторически роман, тъй като жанрът по подразбиране работи с вече налични данни, събрани и описани някъде от някого. Нищо чудно, ако в произведението влязат подобни отрязъци; дори Иън Макюън е бил упрекван заради начина, по който употребява исторически източници в „Изкупление“. Друг е въпросът, че е бон тон авторът на исторически роман да посочи в една бележка източниците, с които е работил…

Някой би казал, че реконструкцията все пак не е върхово литературно постижение, че тя е въпрос преди всичко на проучване и селекция. Но „Чамкория“ отива далеч отвъд реконструкцията. За силата на централния образ стана дума. Романът въздейства също така с умело изграден авантюрен сюжет, какъвто и „Възвишение“ търсеше, но в основата си представляваше поредица от сцени.

Друго важно достойнство е, че иронията на Русков не стои някак прикачена към сюжета, а е негов двигател – както, например, когато бае Славе решава да се яви на конкурс за полицейски шофьор и иска препоръка не от друг, а от майор Коста Янков. (Изобщо, организаторът на атентата в „Света Неделя“ доста се подвизава по страниците на тази книга. Дори като го напуши яд, бае Славе попържа наум: „Коста Янков, къде си, да дойдеш да взривиш тая сграда тука!“.)

Сигурно немалко хора ще четат романа „под лупа“. Затова нека кажа, че той има трески за дялане. На моменти затъва в подробности без особен принос, а в монолога на разказвача има немалко повторения и излишни усуквания. В сюжета на няколко места личат „шевове“, може би останали при редакцията на текста. Например, ако бае ти Славе е присъствал лично на атентата в „Света Неделя“, едва ли ще си мълчи за това чак до 270-а страница. И ако наистина е познавал като младеж капитан Кочо Стоянов, защо не го споменава при срещата им по време на априлските събития, а триста страници по-късно, когато зловещата сянка на капитана отдавна е преминала през сюжета? Срещат се също отделни анахронизми и неточности, за които не си струва да се придиря, но пък можеха да се изчистят.

Обаче цялостното постижение е толкова внушително – и в същото време увлекателно – че подобни недостатъци не са от съществено значение. Не знам колко книги от последните години ще продължават да се четат след две-три десетилетия, но „Чамкория“ със сигурност ще е една от тях. Защото удържа точно на обещанията и амбициите си и защото не се прави на нещо, което не е. Просто много добра литература.

P.S. Това с двата тома, сметам, че е малко евтин трик. Но хайде, че го приемем, защото книгата е един път!

Източник: в. „Култура“

Бел. ред. – заглавието и подзаглавието са на „Площад Славейков“, оригиналното заглавие е „Между капките и шамарите“.

Вижте още: РУСКОВ НАПИСАЛ СТРАШЕН РОМАН БЕ, БРАТЧЕ!