Огледалото Македония

Абсурдното вето, което готвим по пътя ѝ към ЕС, говори за собствените ни комплекси

Паметникът на Кирил и Методий в Скопие. Снимка: Емил Л. Георгиев - Огледалото Македония

Паметникът на Кирил и Методий в Скопие. Снимка: Емил Л. Георгиев

Защо толкова страсти по темата „Македония“? Защото в тази болезнена тема виждаме самите себе си, а самоанализът не е силната страна на обществото ни.

Да почнем с това, което наричам „Сан-Стефански комплекс“ – непреодолимата обида, че е можело нещата да се случат по друг начин и историята нещо ни дължи. Можело е руският цар да създаде тук държава в границите, нахвърляни в Сан-Стефанския мирен договор, ама – видиш ли – лошите велики сили я орязали. И наместо радост от това, че държавата все пак възниква след векове несъществуване – страдание, че е можело да бъде по-голяма.

Подобна обида определя отношението ни към република Северна Македония: можело е да бъде част от България, мечтали сме да я завладеем през Балканските войни, мислим си, че дори днес ще убедим онези хора да се чувстват българи. И наместо да се радваме, че вече няколко десетилетия те се откъснаха от Югославия и можем да си сътрудничим при новите исторически реалности, продължаваме да се въртим в капана на миналото. Като реинкарнатор, който през уикенда навлича потури и гърми с халосни патрони по непобедени врагове от минали епохи.

Често правят паралели с гръцките претенции, ама те поне имат определен търговски смисъл – Александър Велики и античното наследство са ценни ресурси за туризма ни южната ни съседка. Кой точно ще дойде тук заради Гоце и Яне, не знам. Така или иначе, Гърция постави своите искания, преди да легитимира държавата, само че ние я признахме първи през 1992-а с „ръкопляскания и вълнения“. Какво точно можем да искаме сега, не ми е ясно; в международните отношения няма клауза за взаимно признаване на история, език или герои. Представете си например Франция и Германия, минали през четири унищожителни войни за последните два века, да бяха почнали сближаването си с Карл Велики – немците искат французите да „признаят“ що е франк от германски етнос. Леко абсурдно, нали?

Фантастико

Европейското строителство започна съвсем от другаде – от общата експлоатация на въглищата и стоманата. Две десетилетия по-късно, когато вече беше установено икономическо сътрудничество и народите видяха интереса си от него, започнаха да се разработват програми за общи учебници по история. Ние тук слагаме каруцата пред коня и, разбира се, доникъде няма да стигнем.

Но въпросът е дали изобщо искаме да стигаме някъде. Проследете обвиненията, които отправяме към комшиите. „Крадат история“ (тема, по която имитираме гърците). Хайде, намериха компромисното „споделена“ или пък „обща“ история. Да, ама не – да признаят, че езикът е български диалект (Берлин настоява датчаните да признаят, че говорят немски диалект?). Стигна се до звездичка под линия, която звучи съвсем сюрреалистично.

Очевидно е, че македонският език е езикът на тази страна според конституцията, която сме приели, когато сме приели държавата. Кога и как е създаден – интересен въпрос за научни конференции, не за международни договори.

После Захариева взе да брои обидите от тях към нас, обиждаме се например, че древните българи били определяни като тюрки. Тази обида впрочем, говори за нашия расизъм – няма нищо лошо в това някой народ да е от тюркската група, а дали древните българи са били такива – въпрос за научни форуми. Апропо, не знам дали комшиите броят нашите обиди, които не са по-малко – за „измислената“ нация, за „инженерирания“ език.

Засягаме се, че нашите окупатори, поставили се в услуга на Хитлер, били наричани „фашисти“. Но припомням, че до ’89-а господстващо мнение у нас беше, че онзи режим е „монархо-фашистки“, а и досега много историци у нас го наричат така.

Последното обвинение беше честването на Тито в Скопие, т.е. не се били декомунизирали. И това казваме ние в България, където в родния град на Тодор Живков има негов паметник и музей, а втората политическа партия редовно поднася там цветя.

Защо си търсим повод да извършим тази фатална грешка да спрем Северна Македония, а впрочем и Албания по пътя към ЕС? Простият отговор е, че ВМРО отново – след абсурдни битки като тази срещу Истанбулската конвенция – опитва да затегне редиците си и да върне поне малко от разочарованите си последователи. Може би протестно настроени хора злорадо искат да прецакат единствената сериозна външно-политическа инициатива на Борисов – интегрирането в ЕС на западните Балкани.

И все пак, зад тази самоубийствена лудост се наредиха не само БСП, президентът, Слави Трифонов, но и огромни маси възмутени интернет-потребители. Хора като пишещият тези редове редовно са обругавани като предатели, а националният интерес се представя в сценографията на историческа възстановка, но никога като онова, което разширяването всъщност е: възможност за развитие, обмен, транспорт, европроекти, стабилност. Обикновено най-ревностен радетел за присъединяването на дадена страна е нейният съсед, който в процеса има възможност да усвои пари, да изгради инфраструктура и най-вече – да престане да бъде външна граница на Съюза. Не, ЕС не е историческо дружество, той работи за бъдещето.

Безсмислено се оказа да убеждаваме съгражданите си, че има разлика между етнос и нация; че за разлика от естествено възникналите в историята етнически общности, нациите са модерни конструкти, създавани винаги благодарение на политическа воля от хора, които у нас взехме да наричаме „будители“. Нашата нация, както впрочем и немската, е създадена в средата на XIX век, македонската (като финландската, словашката) – в средата на XX, косовската и босненската се градят в момента. Коя е жизнеспособна, коя ще оцелее – още една интересна тема за научни конференции.

Дигиталната ни публичност не прави разлика и между история и идентичност. Ето защо тази безплодна българо-македонска комисия е съставена от историци, не от антрополози, литератори, изкуствоведи. Историческите факти не произвеждат автоматично идентичности; убеждаваха българските турци, че всъщност са българи, показваха им за доказателство някакви уж изровени от гробовете на дядовците им кръстчета, пращаха ги в Белене – и нищо. Идентичността не е факт, а избор – идентифицираме се с едни герои от миналото, от други се срамуваме, подражаваме на религиозни водачи, дори на литературни герои. В хода на XX век македонците са изградили своя идентичност и това е факт, както Берлинският договор от 1879-а. Не само заради българската окупация и терора на комунистическа Югославия – те живяха десетилетия доста по-добре от нас в далеч по-либералната Титова Югославия. Ако приемем този факт, можем и да предефинираме задачата си днес: не да ги убеждаваме чрез някакви документи, а да опитаме да се сближим и да изградим някаква обща идентичност, където наред с елементи от историята ще има песни, готварски рецепти, обичаи, филмови продукции, обмен на медии и най вече – бизнес.

Абсурдното вето, за което се готвим, но се надявам, че в последна сметка няма да се състои, говори за нашите собствени комплекси. Вероятно ние сме несигурни в нашата идентичност, та ни се иска да натрием носа на македонците, за да покажем колко сме велики. А всъщност дълбоко не вярваме в собствената си нация. Непрекъснато се самоубеждаваме, че всъщност Германия иска да ни накара да приемем комшиите, че регионалното разширение не е наш интерес, а зад него стоят някакви глобални елити, които пак ни насилват както по времето на Берлинския договор (градът съвпада, нали?).

Вярно, че Европа иска да умиротвори този регион, който ѝ създаде проблеми през 90-те. Но интерес от разширяването имаме най-вече ние тук, балканските страни. Нещо повече, в много страни от Западна Европа настана умора от разширяването на Съюза; французите искат първо да се реформират институциите му, което кой знае кога ще стане, холандците пък са трайно скептични към мюсюлмански населения, каквито са една трета Северна Македония и над две трети в Албания. Те с радост ще се скрият зад нашето вето. Ще се зарадват и руснаците, които ще могат да разделят и владеят, и китайците, които ще могат безпрепятствено да инвестират, сърбите, които се канят утре да интергират Северна Македония вместо нас.

Така българската историческа възстановка, която цели да убеди публиката в това колко сме велики, отново ни прави играчка в ръцете на други, прави ни по-бедни, по-изолирани. Защото народите успяват, когато гледат напред не към онова, което безвъзвратно са загубили.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах