Найден Тодоров: Ковид порази слуха ми, чувах всичко фалшиво

Мнозина преболедували Ковид-19 са се сблъсквали с временна загуба на обонянието. Сега лекарите съобщиха, че вирусът поразява също зрението и слуха. Когато някое от тези сетива е средство за творчество, последиците от Ковида са много по-страшни. Такъв е случаят с диригента Найден Тодоров, директор на Софийската филхармония, който през 2021 г. заболя от Ковид и се наложи да се лекува в болница. 

Как е преминал през заболяването, днес той ни разказва през смях. Но преди година перспективата за него е била трагична.

– Преди малко повече от година преболедувахте Ковид, как преживяхте онзи момент, г-н Тодоров?

– Едно от коварните неща при Ковид-19 е, че при едни минава леко, при други – тежко, и се получава недоверие между хората, когато обсъждат болестта. Аз бях от издърпалите късата клечка, при които болестта протече зле. Стигнах до болница, до дишане на кислород, до дни, които не помня… и в крайна сметка не само болестта и преживяването да лежа в болница, но и гледката на останалите болни от Ковид остави следа в живота ми.

– Никога не сте говорили за един особен страничен ефект от болестта при вас, заради който е можело да прекратите музикалната си кариера завинаги. Дали мина достатъчно време, за да споделите какво ви се случи?

– Да, това беше проблем с леко… комичен ефект.

– Комичен? Или по-скоро трагичен?

– Комичен е от днешна гледна точка, защото приключи щастливо. Но в началото не беше така. Ковид порази две от сетивата ми – зрението и слуха. Имах и още един проблем със слуха, който на лекарите в България не успях да им го обясня и се наложи да говоря с лекари в Австрия. Там, оказа се, се бяха сблъсквали с подобен проблем и за щастие е саморешим във времето, слава богу. По отношение на слуха аз съм абсолютист – човек, който чува тоновете в техните идеални височини, измерени в херцове. Имам усещането за всеки тон колко херца е. Но вследствие на Ковид моят слух се промени, започнах да чувам по-високо. Тоновете, които чувах, бяха различни от реалните. И още на първия ми концерт след Ковид – беше с цигуларя Гидон Кремер – си спомням ужаса, който изпитах. После разбрах от колеги, че това не се е забелязало. Дирижирах наизуст – не защото обичам, а защото всеки път, когато погледнех партитурата, се обърквах – това, което виждах, и това, което чувах, не съвпадаше, смятах, че съм на грешно място в партитурата.

Това е много сложен момент. Преживявал съм го навремето, когато свирех на тромпет – тъй като тромпетът е в друг строй. Отне ми няколко години да свикна, че когато чуя нотата „до“ на тропмет, това не е реалната нота „до“, която познават хората, които свирят примерно на цигулка.

Този проблем ми докара много неприятни емоции миналата година. Изнервях се на оркестъра, защото всичко ми звучеше фалшиво. Чувах почти тон и половина по-високо всичко…

– Дори човешкия глас?

– Да. Когато говорех с лекарите в Австрия, ми обясниха, че това всъщност е късмет – вариантите са два: слухът да се качи или да падне. Това, което е нотата „ре“ за мен, реално е „до“. Много е объркващо за музикант. Познавам един известен пианист от недалечното минало – Святослав Рихтер, който вследствие на тежка бронхопневмония е имал подобен проблем, но с лошия късмет слухът му да падне. В Австрия ми обясниха, че качването на слуха по-скоро е късмет, защото той рано или късно се връща обратно. А ако падне – няма връщане. И трябва човек да свикне да живее с това до края на живота си.

– Да се върнем на концерта с Кремер. Концертът все пак звучеше ли нормално?

– Нищо не ми звучеше нормално.

– Въпросът е как е звучал за публиката и за останалите музиканти.

–  Никой не разбра за моя проблем. Оркестърът си свиреше нормално, аз чувах всичко различно. В един момент започнах да губя доверие на това, което чувам.

Успокоих се, когато разбрах от лекарите, че слухът ми все пак ще се върне. Това, което не предвидих, е, че слухът няма да падне от раз, а ще пада постепенно. Променяше се в продължение на 4 месеца.

– Как се отрази това емоционално на психиката ви?

– За човек, който живее с музиката, който не е правил друго, освен това, в живота си – това е такъв срив… Парализираше ме най-вече мисълта, че това състояние може да остане завинаги.

– … И да постави край на кариерата ви като диригент.

– В краен случай би могло да се случи и това. Но не се случи. Човек може или да свикне, или да приключи.

– Стигнахте ли до мисълта с какво бихте се занимавали, ако трябваше да приключите с музикантската професия?

– Признавам, че мислех за това. Сламката за мен беше, че все пак мога и да пиша.

– През годините се доказахте и като музикален мениджър, така че може би нямаше да е нужно да сменяте изкуството?

– Все пак трябва да кажа, че въприемам мениджърската си позиция като служба, а не като призвание в живота. Използвам мениджърската работа, за да давам възможности на себе си и колегите – път, по който да се върви. Не ми е самоцел. Ако го няма творчеството, мениджърската работа ще се превърне в бреме за мен, ще стана един директор като много други.

Така че това беше много тежък период на размисли, докато не ме успокоиха лекарите в Австрия. Сега ми е лесно да говоря за това, тогава не беше така…

И освен това чувах всичко като през памук. Започнах да карам оркестъра да свири все по-силно, все го чувах като отдалеч.

Четири месеца по-късно слухът ми беше почти нормален, възстановен. През лятото все още чувах всичко леко ниско, но достатъчно, за да ми се струва фалшиво и неприятно. Стигна се до един забавен момент на концерта в Борисовата градина, когато свирихме Брамс и Менделсон. Помолих обоя да настрои малко по-високо оркестъра, без да му обяснявам причините, понеже във Виена оркестрите по принцип се настройват по-високо. Това и обясних, не казах, че имам лична драма. Човекът беше изключително мил и го направи без въпроси. Музикантите установиха, че се настройват по-високо, но решиха, че от топлината се е качил строят на обоя – при горещина на духовите инструменти им се качва строят.

– И не възразиха, подчиниха се?

– Един оркестър винаги се подчинява на обоя, що се касае за интонация. И това беше моят късмет. Дойде солистът, настрои се по-високо и по време на изпълнението скъса струна, защото бяха пренатегнати струните, за да ги качи. Отне ми месеци да се престраша да му кажа, че не е била в него вината.

– Интересно как по време на този проблем не се отказахте да свирите, докато отмине ефектът от Ковида?

– Не се отказах, но разредих концертите си. Отказах да дирижирам няколко концерта, без да обяснявам защо го правя. Отказах да дирижирам не само в България, а също в Австрия, в Италия.

– Чували сме истории за музиканти, загубили слуха си…

– Всички знаем историята на Бетовен, никой не иска да преживее неговата съдба – да напишеш едни от най-великите произведения на света и да не можеш да ги чуеш.

Липсата на обоняние вероятно би ми се отразила добре, предвид непрекъснатия ми глад. Но зрението и слухът – особено слухът за един диригент, за мен е от особена важност. Точно там да имам проблеми, това действа на психиката. Работата на диригента не е да ръкомаха, а да чува какво се случва срещу него и да го коригира. А той не може да го коригира, ако не го чува.

– Как ви промени този случай, г-н Тодоров?

– Ковид ми даде нов поглед към живота. Много от решенията, които взимам и ще взимам, ще бъдат през тази нова призма. Основното е, че човек може да прави много неща в живота, но има едно условие: трябва да е жив. Младите хора – аз доскоро възприемах себе си като млад човек – имат усещането – кога осъзнато, кога не, – че са безсмъртни. И поведението им е такова. Казват, че животът на орлите започва, когато станат на 40 – при мен, мисля, животът ми започна отново след този сблъсък с Ковид. Гледам на него по друг начин и реагирам на него по друг начин.

– Едва днес медиците съобщиха за този страничен ефект от Ковида – загуба на слуха, какво бихте посъветвали музикантите, а и останалите хора, за които слухът не е средство на изразяване като при вас?

– Основното, с което трябва да се въоръжат всички, е търпението. Да помислят с какво друго биха се чувствали щастливи. И най-вече да се радват просто, че са живи. Човек може да прави много неща, стига да е жив.