Диригентът Найден Тодоров зае директорския пост в Софийска филхармония на границата между две управления в Министерството на културата. Но дори да няма пълната подкрепа на министъра (който и да е той), диригентът трябва да спечели по-важната битка – за обединението на оркестъра. Съставът е раздиран от междуособици далеч преди напускането на дългогодишния им титуляр Явор Димитров. Скандалите – някои от които станаха публични – бяха в пълно противоречие с идеята за хармония в този елитен филхармоничен оркестър. Сега новият директор има амбицията да накара гласовете на 220 инструмента да зазвучат в един.
Поканихме на разговор Найден Тодоров, за да научим как смята да управлява в сложна и враждебна среда – междуособиците в оркестъра, смалилата се публика и ограниченията във финансирането, наложени от държавата.
– Г-н Тодоров, със страх ли заемате директорския пост в Софийска филхармония, или с амбиция?
– С надежда. Няма как да изпитвам страх от една институция, която познавам от много години и към която винаги съм изпитвал силни чувства. Ситуациите около, преди и след конкурса за директор създадоха у мен известно напрежение, но в крайна сметка моята история със Софийска филхармония ми дава една увереност, че имаме бъдеще заедно.
– И все пак ви предстои битка. С какви оръжия влизате в нея?
– Вярвам, че работата, която вършим, би постигнала много малко с битка. Бих имал успех, ако успея да спечеля доверието на хората. Оттам нататък идва страшното. Веднъж получил тяхното доверие, човек трябва да го запази. За мен Софийска филхармония е представителният оркестър на България, институция, която през последните години се е затворила в себе си. Причините са комплексни: икономическото положение в страната, вътрешни проблеми, отношението към културата на хората у нас. И най-важната ни задача е да си върнем уважението на зрителите, да ни възприемат като част от своя живот. Имам предвид концертите, а не скандалите. От друга страна, музиката винаги е била едно от малкото оръжия на България за добро представяне в света. Затова представителният български оркестър би трябвало да има по-широко участие в музикалния живот извън страната. И за разлика от другите български състави, които гостуват на различни места, по различни поводи, гостуванията на софийска филхармония трябва да са много по-внимателни, тъй като тя не представя един оркестър, а цялата българска музикална култура.
– Казвате, че Филхармонията е изгубила доверието на своята публика, с какво точно?
– Политиката на Филхармонията се променяше прекалено често през последните години – не бих казал дали за добро или не, просто е различно, а това създава несигурност. Преди години съществуваше тъй нареченият филхармоничен ден – четвъртък, ден за концерти. Защо е бил точно четвъртък, сигурно никога няма да разбера. Но през последната година концертите на Филхармонията се програмират в различни дни и един утвърден от времето навик започва да се разрушава – а публиката така или иначе не е много. От друга страна, ако се погледне настоящия сезон, могат да се забележат много интересни чуждестранни имена, някои от които имат потенциала да се превърнат в звезди… но значимите български музиканти отсъстват в значителна степен.
– Светлин Русев често излиза с Филхармонията… Веско Ешкенази от известно време липсва, а Васко Василев не съм чувала да е свирил заедно с този оркестър. Но пък Соня Йончева имаше концерт с Филхармонията…
– Според мен ние можем да изредим всеки един от тези концерти не заради друго, а защото това са събития – случило се е нещо много интересно. Обичайните филхармонични концерти са с чужди гости, но големите събития са с български звезди. Този факт ме прави щастлив, защото говори много добре за това какво България дава на музиката по света – у нас обаче концертите на онези, които формират българската музикална култура, са рядкост.
– Има диригенти, чиято биография е свързана със Софийска филхармония, но по една или друга причина не са излизали начело на Филхармонията от десетки години. Това са Минчо Минчев, Емил Табаков… Вие бихте ли ги върнали?
– Ще направя всичко възможно те да се върнат във Филхармонията.
– И Емил Табаков ли?
– Дори Емил Табаков. Той е голям диригент, цяла ера в историята на Софийска филхармония. Смятам, че големите български изпълнители трябва веднъж на една или две години да се появяват в афиша на Филхармонията. Това включва Пламен Джуров, Иван Кожухаров, Станислав Ушев, Павел Владев, Иво Венков… Също Веско Ешкенази, Минчо Минчев, Светлин Русев, Мила Георгиева, Людмил Ангелов – това са изпълнители, с които ние се гордеем по света, защо не се гордеем и в Софийска филхармония с тях? Надявам се на тяхната позитивна реакция. Времето лекува раните. Отношенията между хората имат върхове и спадове, но когато говорим за големи български музиканти, те не бива да бъдат пренебрегвани от афиша.
– Какво от грешките на вашите предшественици на поста не бихте сторили?
– Всеки е водил много различна политика. Моето виждане е, че трябва да показваме най-доброто от света, което можем да докараме тук, но в същото време трябва да представяме и българското. А проблемите, когато има такива, трябва да се решават вътре, преди да станат такава бомба. Понякога това не се случва от злонамереност, друг път човек е така улисан в задачите, които сам си е поставил, че не забелязва тлеещите конфликти, докато не се превърнат в пожар. Българите сме силно емоционални хора и големи индивидуалисти.
– Остава ли в състава на Филхармонията вашата основна конкурентка за поста – цигуларката Светлина Терзиева, която управлява временно оркестъра преди вас?
– Няма причини да не бъде в оркестъра. Към настоящия момент тя е подала молба за 6-месечен неплатен отпуск, след което, предполагам, ще се върне във Филхармонията. Нямам лични проблеми с нея. Борила се е за позицията на постоянно изпълняващ длъжността директор и това е нещо нормално. И преди съм работил с хора, с които сме били конкуренти за една и съща позиция. Въпросът е човек да овладее своята индивидуалност.
– Какво наследство ви оставя Светлина Терзиева?
– Поставила е някои много интересни акценти в сезона, но те се забелязват само от тесните специалисти. Заложила е на произведения, които рядко се изпълняват и у нас, и по света; както и на изпълнители, известни в други държави, но не и у нас. И все пак неизвестни изпълнения с неизвестни изпълнители е лошо съчетание за публиката в България – защото всички ние е страх от непознатото, не само публиката. Хората тук не обичат неизвестността и понякога предпочитат лошото пред неизвестното.

Не мисля, че когато един човек спечели конкурс за директор, той трябва да застъпи веднага. Защото предишният директор е водил друга политика и трябва да има шанс да си я завърши. В цял свят е така.
Но аз ще се постарая да не нанасям корекции в така съставената програма – и то по една много обикновена причина. Не смятам, че конкурсите за директор у нас се провеждат по правилния начин. Но не в този смисъл, в който тя го твърди. Не мисля, че когато един човек спечели конкурс за директор, той трябва да застъпи веднага. Защото предишният директор е водил друга политика и трябва да има шанс да си я завърши. В цял свят е така. Примерно през 2016 г. Виенската филхармония обяви своя нов директор, който застъпва през 2020 година. Същото беше и при настоящия директор, който застъпи след като една цяла година в операта и двамата директори (старият и новият) имаха кабинети. Единият водеше политиката на операта за настоящия сезон, а новият – за следващия сезон. Това създава приемственост и лишава обществото от тези сблъсъци, които виждаме у нас. Оркестърът може да доизживее с удоволствие периода на предишния директор и да се запознае с новия.
Нека си спомним каква беше ситуацията преди години с Националния музикален театър и Старозагорската опера, когато новоизбраните директори не бяха допуснати да влязат в сградата. Този страх от непознатото би бил лесно решим с едно по-дългосрочно предаване на властта. У нас обаче понякога се случва човек да направи така, че след него да не могат да продължат.
– Това не е конкретният случай с вас, нали?
– Надявам се, че не е.
– В чужбина управлението на оркестър, подобен на Софийската филхармония, е разделено на няколко души. При вас как ще бъде – вие еднолично ли ще управлявате?
– Моята идея е да има един междинен период, в който оркестърът ще се запознае с някои диригенти, за да си хареса един или няколко. В крайна сметка е добре оркестърът да избере своя главен диригент – такава беше практиката в Берлинската филхармония. Дава се списък и се гласува анонимно – така ще постъпя и аз. Но самият избор на имена ще бъде, след като музикантите са имали възможност да работят с тези хора.
– За това ще ви бъде нужен вероятно един сезон?
– Може би по-малко от един сезон. Надявам се до средата на следващия да можем да се зарадваме с един главен диригент, който съвместно и с администрацията, и с мен, и с оркестъра да започне работа.
– Възможно ли е вие да сте този главен диригент?
– Не. Аз ще се радвам много да дирижирам Софийска филхармония и честно казано, ако на мен ми се отнеме възможността да я дирижирам, вероятно ще се откажа от позицията, която заемам в момента.
– Вие ще бъдете администратор, главният диригент ще е художественият ръководител, а кой ще определя репертоарната политика?
– Надявам се да я правим заедно с главния диригент. Ще търся комуникация и с музикантите, за да видя, че имаме общи виждания за бъдещето на оркестъра. В България всички се оплакват как се формират конкурсите за директори, как се случват, но малцина се замислят за по-големия проблем – какво представлява тази длъжност. Защото каквото и да реши диригентът, отговорността се носи от директора. В моята длъжностна характеристика пише, че аз отговарям за художествено-творческите процеси и за художественото израстване на състава. Тоест, ако главният диригент води различна от моята политика и се издъни, това ще бъде мой проблем. Затова при търсенето на главен диригент ще се оглеждам за личности, с които имаме общи схващания за бъдещето на състава.
На запад има две различни практики. Едната е тъй нареченият немски модел за управляване на подобен институт: триумвират със сравнително равни права – административен директор или интендант, главен диригент и финансов лидер. Американският модел е съвършено различен: има изпълнителен директор и музикален директор. Музикалният директор е диригент, а изпълнителният директор е администратор, но и двамата са подчинени на борд на директорите. В България художествената, административната и финансовата политика е в ръцете на един директор. Лошото е, че не съществува вид образование, което да подготви човек и за трите едновременно. Ако разбира от едно, то другото ще куца.
1 2
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение