Този текст е публикуван преди повече от 3 години

„Ню Йоркър“: Българската тъга на Георги Господинов

Писателят страда от „комплекса на Ной“ – запасява се с истории и случки срещу Апокалипсиса

Тази тъга не е уникална само за България. Господинов е наясно с това. В ера на икономически упадък това състояние заплашва целостта на Европа. Снимка: Alberto Cristofari - „Ню Йоркър“: Българската тъга на Георги Господинов

Тази тъга не е уникална само за България. Господинов е наясно с това. В ера на икономически упадък това състояние заплашва целостта на Европа. Снимка: Alberto Cristofari

През декември 2010 година „Ди икономист” помести статия, разглеждаща „география на щастието”, в която България беше обявена, по онова време заедно с Румъния – най-новите и вероятно най-зловредните членове на Европейския съюз – „за най-тъжното място в света”. Почти година по-късно Георги Господинов, най-известният писател на България, публикува втория си роман – „Физика на тъгата”.

В интервюта, дадени от писателя, той сам позиционира книгата, отчасти като отговор на тази статия, а от друга страна, за да разбие клишетата за източноевропейския темперамент: “В крайна сметка, моят протагонист се опитва да разкаже история конкретно за това място, за най-тъжното място, и да се справи със своята собствена тъга.”

Романът е сензация в България. Първото му издание се разграбва за ден и става най-продаваната книга в страната за 2012-а. Обира националните литературни награди, а неговите преводни издания са сред претендентите на няколко големи и важни европейски награди, в това число Premio Strega Europeo и Brücke Berlin Preis.

Международният успех на книгата е изненадващ за писател от страна, в която „няма кой знае какво литературно любопитство”. Или поне така твърди самият Господинов.

Америка за България

Той е роден в Ямбол – неголям град в югоизточната част на България, но е прекарал детството си в Тополовград – още по-малко селище, намиращо се на турската граница. Съпоставянето на сцени от живота в двата града с модернистични литературни похвати, които усмихват, доставя огромно удоволствие от неговата работа.

След две добре приети стихосбирки, публикуването на „Естествен роман” през 1999-а го изстрелва на предна линия сред неговото поколение български писатели. Заглавието на книгата идва от Мишел Фуко, който Господинов цитира в епиграфа: “Естествената история не е нищо друго освен описание на видимото.”

Именно “ежедневието” е това, което интересува Господинов и което е субект на цялото му творчество, в това число пиеси, есета, сценарии и „трагикомикс”, наречен „Вечната муха” – първият български графичен роман (създаден в сътрудничество със сценографа и художника Никола Тороманов – бел.ред.).

Описвайки ежедневието в България, той се опитва да комуникира с българската „тъга”, която колкото е лингвистична, толкова е и метафизична дилема. Българската дума „тъга” на Господинов (която неговият английски преводач Анджела Родел изразява като „скръб”), е досущ като „хюзюн” на Орхан Памук или като „тоска” на Набоков – дума, която няма реален еквивалент на английски.

Colibri april 2017

Най-вероятно всеки си представя собствената тъга по начин, по който не може да бъде преведена. Тъгата на Господинов е жадуване за нещо, което все още не се е случило. Рязко осъзнаване на това, че животът си минава и че някои неща никога няма да изпиташ заради хиляди причини – лични, географски, политически.

Тази тъга не е уникална само за България. Господинов е наясно с това. В ера на икономически упадък това състояние заплашва целостта на Европа. Но идеята за неизживения живот има определен отзвук в страна, където хоризонтът на възможностите толкова пъти е бил преначертаван. Където пейзажът е осеян с руините на „неясни, абстрактни идеологии” и техните сринати обещания – от рушащите се социалистически монументи до изоставените курорти и жилищни комплекси – наследство от някогашния бум на пазара с недвижими имоти.

Господинов отхвърля грандиозните повествования, предлагайки на тяхно място полихронията, многогласието на дребните хронологични моменти. Както в „Естествен роман”, така и във „Физика на тъгата” разказвачът се нарича Георги Господинов. Романът пристига зад океана в момента, когато американските читатели са привлечени от новели, които флиртуват с автобиографични елементи и предизвикателни различия между истина и художествена измислица. Но докато обичайният предшестващ модел на творбите на останалите модерни автори в Америка е този на В.Г. Зебалд, то Господинов се движи по образеца на Борхес. Модел, който се наслаждава на пакостливите игри и екстравагантните фантазии, които споделя с читателя.

Въпреки цялата обсесия на Господинов по тъгата, той е „мошеник” по душа, често служещ си със забавен хумор. Самият автор нарича творбата си „роман-лабиринт”. Няколко от неговите по-кратки раздела са със заглавия „Страничен коридор” и „Място за спиране”.

Той отказва да приеме тъгата: „Опитвам се да оставя място и за други версии, които да се случат. Дупки в историята, повече коридори, гласове и стаи, незавършени истории, както и тайни, в които няма да надзъртаме.” Тази игра с повествованието позволява на Господинов да емулира това, което той нарича „непълнота, недостатъчност от събития” в най-новата история на България, където комунистическата ера минава и заминава без масови протести, които разтърсиха други части от Източния блок. Дори през 1989-а падането на режима беше „твърде лесно”, твърди Георги. „Когато председателят на Комунистическата партия беше принуден да сдаде властта, по телевизията обявиха, че ние вече сме свободни.”

Неговите „естествени романи” се опитват да пресъздадат материята, натюрела на живота, в който историческите събития, разтърсващи света, изглежда не постигат особено голямо влияние. Опитват се да запълнят това, което той нарича „празно място… между Истанбул, Виена и Будапеща”.

Съвсем свободно, със скокове напред и назад във времето, „Физика на тъгата” следва контурите на живота на Георги – от неговото рождение, през годините на образование и казарма, случващи се през комунизма, до момента, в който става успешен писател и все по-силно усещаш меланхолията човек. Като дете Георги страда от обсесивен емпатичен-соматичен синдром – много засилена, несъзнателна съпричастност към всичко, до което се докосне – роднини, съседи, животни, дори към гол охлюв, който дядо му изяжда като природен лек срещу стомашна язва. С годините той загубва тази си способност, но я компенсира, превръщайки се във вманиачен колекционер на чужди истории. Сега може би страда от „комплекса на Ной” – запасява се с истории и случки срещу Апокалипсиса, който знае, че наближава, макар и да не е наясно в каква форма точно ще се случи. Дали ще дойде като глобално затопляне, като ядрена война, като Четирите конника от забранената Библия на баба му… Изберете вие.

Както в „Естествен роман”, така и този роман е колекция от коренно различни части, които Господинов слепва, разпъвайки ги до крайността на пределите им. Разпъва ги в стремежа да разбере по-добре собствената си тъга и усещане за обреченост. Една от тъгите на „Физика на тъгата” е повтарящият се мотив с изоставените деца. Тарторът на тези деца е Минотавъра, който в разказа на Господинов е самотно тригодишно дете, заключено в мазето. Дъщерята на автора присъства в малко страници, но тя е неговата нишка на Ариадна (в древногръцкия мит Ариадна връчва на Тезей кълбо с червена вълна, което той размотава, влизайки навътре в лабиринта, в който живее Минотавърът. Благодарение на нишката след победата той намира пътя към изхода от лабиринта. – бел.ред.). Детето на Господинов е това, което го превежда през лабиринта на миналото към настоящето.

„Първа зима. Първи сняг. Първи вятър. Първо куче. Първи облак”, каталогизира някогашното писателят, а после изведнъж разкрива своята тъга: „Докато пиша за португалската саудаде, за турския хюзюн, за швейцарската „болест” – носталгията… тя идва при мен на две години и половина и ми задига неочаквано химикалката.”

Нуждата на Георги да разбере и приеме своята меланхолия, ако не и да я разпръсне в пространството, става още по-завладяваща, когато ние като читатели осъзнаваме, че провалът би могъл да означава дъщеря му да бъде поредното попълнение в списъка на изоставените деца. В своите най-мрачни моменти той ни казва: „Исках да спестя на останалите моето присъствие, най-вече на моята дъщеря.”

Скорошните събития в България предизвикват Господинов да размишлява отново върху всичко, което го тревожи. През февруари 2013-а той издава сборника от есета и разкази „Невидимите кризи”. В същата седмица избухват протестите в София, които свалиха дясно-центристкото правителство на България.

“Имаме беднотата, имаме отчаянието, но отвъд това няма хоризонт”, ще каже в интервю по онова време Господинов. „Не става дума кой ще ми плати сметката за ток (високата цена на тока е спусъкът на протестите), а кой ще плати за моя разочарован, обезсърчен живот.”

За Георги кризата е колкото икономическа, толкова и интелектуална и естетическа. Алтернативата за вероятно бъдеще е отстъпление към миналото. Към носталгичния соцдекор на нощни клубове и барове, чийто интериор напомня отминалите славни времена на комунизма, защото „е много по-лесно да продаваш носталгия, отколкото да я анализираш”. Или по-плашещата алтернатива, която Господинов нарича „кич” на национализма – фантазиите за отминалото величие на България в главите на ръководителите на крайно дясната партия „Атака”, която придобива влияние след участието си в управляващата коалиция след февруарските протести.

И носталгията, и национализмът в тази сметка са опити да се избяга или да се отрече тъгата на настоящето. Ако им устоиш, означава да прегърнеш тъгата, а истинското търсене на Георги във „Физика на тъгата” е да намери път да живее с тази тъга. Да й позволи да бъде източник на емпатия и лечебно колебание, да бъде антидотът на агресивни политики и пазарни внушения, а не причина за свиреп страх.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg