Огромна загуба за София

Иска ми се Теди Москов да основе религия. И тя да бъде като пиесите му – остроумна, непочтителна, дръзка. Да изисква молитви на нецензурен език, в който да прозира невинността на дете.

Най-новата постановка на режисьора „Дабъ дешил ине“ е реализирана в Шуменския театър, написана е специално за него и е изиграна от изключително талантливите артисти на уж „провинциалната“ трупа. Единственият ù показ в София за този сезон беше снощи на сцената на Сатиричния театър. И, честно казано, това е огромна загуба за София, защото този спектакъл трябва да се играе тук поне през ден, на него да се водят (ако трябва – насила) всички политици, особено националистически настроените. (Както се казва в пиесата – „нациолайналистическите“.)

Лично Теди Москов в края на представлението, по време на аплодисментите, заяви: „Това е молитва за предотвратяване на Третата световна война“. И след двучасовата непочтителна „проповед“, от която публиката се смя до задъхване, това обяснение дойде като откровение.

Няма по-ефективен начин да се противопоставиш на злото, освен като го превърнеш в обект на присмех. Няма по-добър начин да осмислиш историята, освен като я превърнеш в гротеска. В раблезианската пищност и волнодумие на „Дабъ дешил ине“ има повече поука, отколкото във всички учебници и книги за миналото и бъдещето.

Теди Москов е може би най-добрият играч с думи у нас, при това в цялата история на българската литература и драматургия. Усетът му за езикови каламбури е на ръба на гениалното. И когато абсурдните образи на сцената като Осип Ставалин и Адолф Кихлер (изиграни блестящо от Мая Новоселска и Евгени Будинов) произнасят абсурдните си реплики, от съчетанието на двата абсурда произлиза абсолютната истина.

В пиесата, написана и поставена от Москов, има толкова много културни препратки, че е невъзможно зрителят да ги улови всичките в задъхания ритъм на сценичното действие. Шекспир е основният му извор – „Хамлет“, „Отело“, „Ромео и Жулиета“, „Венецианският търговец“. Актьорите дори изиграват великолепна сцена с молитва към „Уилям, Уили, Бил!“. Мяркат се символи – като олимпийското мече от 80-та година с размер на голяма чиния, висящо на врата на Ставалин/Новоселска. Или вмъкнатото в речта на любовника-миньор слово на Тодор Живков за 8 декември пред студентите. Или повтарящата се закачка с „Венецианския търговец“ и двукратно повторения монолог на Шайлок, пародиращ едновременно миналото, съвремието и някои шумни театрални събития.

Теди Москов е обърнал всичко наопаки. Жени играят мъже, театралният любовник е най-недодяланият, а не най-изисканият герой, Кихлер е дебел и висок, а Ставалин – бял и нисък. Благария – „земя, пълна с благини“ – е културен център на света. Сцената, в която Кихлер и Ставалин изпиват цял океан със сламка, буквално разтърси залата от смях. В сценичната версия на историята режисьорът, който поставя фаталната за Хитлер/Кихлер пиеса, умира и се възнася на небесата. Теди Москов е успял да се пошегува дори със себе си – самоирония, която толкова липсва в българския театър днес.

Аплодисментите след края на раблезианското представление бяха едни от най-продължителните, които чух през последния сезон в българските театри. Въодушевлението на покорената публика не беше куртоазно. Никой не би могъл да остане куртоазен, когато на сцената единственият ни гротесков режисьор се покланя заедно с вдъхновените актьори, все още трептящи в образите си.

И когато Теди Москов заяви, че това е молитва срещу Трета световна война, всички в залата, в един глас, спонтанно казахме „амин!“. Няма начин вселената да не ни е чула.