Осиновяване на мъртвите ни герои

Независимо от начините, по които погребваме мъртвите си, едва ли има култура, която да не почита паметта им. В ковчези, саркофази, мавзолеи, паметници на културата или просто кутии, пълни с пепел, дедите ни получават вниманието, което им е нужно, за да им е добре и на онзи свят и да не бъдат забравени – поне от близките наследници – а ако са били значими личности, и от обществото.

Само че една кампания напомня, че нещата не винаги стоят по този начин и понякога делата на героите са потънали в мъгла, а гробовете им – в бурени. „Осинови герой“ е инициатива, която насочва вниманието към факта, че понякога мъртъвците (и паметта за тях) имат нужда от осиновяване дори повече от живите, особено ако са направили нещо значимо. В днешно време от много от тях са останали само имена на улици и училища, с малко късмет – в централната част на столицата.

Михаил „NO-MAD“ Кунчев, автор на романа „Пиратите умират млади“, се захваща с първоначално личната кампания „Осинови герой“ – той „осиновява“ гроба на генерал Стефан Тошев, разгромил руско-румънските войски в Добруджа като главнокомандващ Трета българска армия. Гробът му е буренясал, а около него има не „пушка и сабля на две строшена“, а се търкалят битови отпадъци.

Надписът на надгробната плоча, указваща че там лежи герой, е отдавна превзет от къпинак и храсти. Затова Кунчев се заема да почисти гроба в парцел номер 50 в Централните софийски гробища. Това не е еднократен акт, обещава инициаторът на кампанията – все пак осиновиш ли някого, ти се грижиш за него докрай. Кунчев си дава обещание, че ще посещава мястото, за да го поддържа.

Докато търси гроба на ген. Тошев, той минава край този на Стефан Стамболов и установява, че бронзовият бюст на държавника е изкъртен и отнесен. А кабинката на охраната се намира на не повече от 20 метра. Оказва се, че не е никак трудно да изнесеш каквото и да било от гробищния парк – мястото нито е осветено, нито разполага с видеонаблюдение, а четирите охранителни поста на територията му са крайно недостатъчни. Затова някои от гробовете на генерали, офицери и други герои от войните стават жертва на вандали и дори се разкопават, за да се измъкне от тях каквото би могло да се продаде, примерно медали – за това сигнализира Кунчев в ефира на „Преди обед“ по Би Ти Ви, където бе седмичен коментатор.

Снежина Петрова и нейните осиновени покойници

Примерът му заразява актрисата Снежина Петрова – двамата бяха екранна двойка в сутрешното предаване от 16 до 20 юли това лято. След известно проучване, тя успява да открие къде са погребани двама герои от Освобождението, но когато отива на място в Централни софийски гробища, намирането на гробовете им се оказва непосилна задача – няма информационни табели, а предвид състоянието на повечето паметници, дори и да съществува някакъв надпис, той отдавна е станал жертва на времето и на атмосферните условия.

Надгробните плочи в парцел 48. Снимка: Личен архив

Ориентир в дебрите на софийските гробища предлага сайтът и Фейсбук-страницата „София помни“, където е създадена карта на гробовете на значимите покойници в гробищния парк. След кратка справка, там може да бъдат открити значими личности, намерили покой на това място, а освен имената, са описани и делата им.

Така Снежина Петрова се озовава в парцел 48. Докато неуспешно търси да „осинови“ гробовете на двамата си герои, случайно попада на две масивни надгробни плочи. Почти всички надписи на тях били заличени, освен думите „отечество“, „добро“, „1858 лято“, „въздигна за спомен“ и „Иван Николаевич Денкоглу“.

При проверка в архивите на гробищата (което също не е лесна задача, тъй като там се пазят сведения само за погребаните след 1930 г.) актрисата открива, че двете надгробни плочи принадлежат на Нено и Мария, родителите на предприемача Иван Денкоглу, дарил две трети от състоянието си, за да изучи редица българи у нас и в чужбина. Техните имена не са споменати в „София помни“, най-вероятно заради почти заличените от времето букви на плочата. Костите на Нено и Мария обаче не лежат там – те били преместени от сина си в църквата „Свети Спас“ в упоменатата на плочите година.

Храмът се е намирал на централно място в столицата, до площад „Св. Неделя“, в сутерена на сградата на „Уникредит Булбанк“, а навремето заедно със „Св. Неделя“ това са били двете най-големи софийски църкви. В двора ѝ са погребани генерал Сава Муткуров – първият български офицер, получил генералско звание, регент и военен министър в правителството на Стамболов – и Авксентий Пелагонийски, митрополит на Велешка и Пелагонийска епархия, Македонско.

Актрисата се заема с разчистването на плочите. Снимка: Личен архив

В началото се четели малко от издълбаните букви. Снимка: Личен архив

Резултатът след почистването. Снимка: Личен архив

Сега вече може да се прочете целия надпис. Снимка: Личен архив

Одисеята на Иван Денкоглу

Нено и Мария Денкови са родом от село Балша, Софийско, но малко след раждането на Иван се преместват в големия град. Нено е шивач, но бизнесът му не потръгва. Малко след преселването на семейството той умира, оставяйки сина си необразован и без каквото и да е наследство. От малък Иван опитва да работи всичко, за да помогне на себе си и майка си, но на нито една работа не се задържа задълго. Принудена от ситуацията, със спестени едва 14 турски лири, майка му го изпраща да слугува у свой роднина калугер в Търновско. Заради буйния си нрав, Иван и там не успява да се задържи и започва да обикаля страната с търговци.

Денкоглу разказва, че през 1858 г. се озовава в Цариград, а след това заминава за Русия заедно с гръцки търговци и скоро започва самостоятелна търговия с различни стоки от Османската империя, включително пастърма, масло, жито, вълна… За кратко време натрупва значително състояние, което някои изчисляват на 100 хил. златни рубли. Постепенно търговията му завзема нови територии и стига чак до Средна Европа.

До края на живота си той остава без формално образование, но не спира да отделя от богатството си, за да даде шанс на други млади българи да се изучат в чужбина. През 1844 г. учредява стипендиантски фонд от 15 хил. рубли в Московския университет и благодарение на него учебното заведение завършват Сава Филаретов, Никола Михайловски (брат на Иларион Макариополски и баща на Стоян Михайловски), поетът и революционер Никола Катранов, поетът Райко Жинзифов…

През 1856 г. Денкоглу разширява дарителската си дейност и учредява още един фонд, този път от 10 хил. рубли в Ришельовския лицей в Одеса. Така той оформя бъдещата българска интелигенция, която след едно солидно висше образование гарантирано прилага наученото в родината си, а не извън нея. И двата стипендиантски фонда са активни чак до 1917-1918 г., но биват конфискувани от болшевиките след революцията в Русия.

Благотворителната дейност на Иван Денкоглу обаче не се развива само извън границите на страната – внушителната сума от 30 хил. рубли е вложена за построяването на училище в двора на днешната църква „Света Неделя“ през 1849 г. Духът на благородното му дело вдъхновява и други заможни българи и нужната сума бързо се събира. При откриването на учебното заведение осем години по-късно, Денкоглу дарява още пари за разширението на сградата.

Паметникът на благодетеля в двора на столичното 127-о училище „Иван Николаевич Денкоглу“. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

През 1861 г., когато умира от инсулт в Москва, в завещанието му е записано голямо дарение за Столична община – първия благотворителен фонд, който получава институцията. От него се финансират бедните ученици, които имат желание да завършат образованието си. Друг фонд подсигурява финансите на школото в двора на „Св. Неделя“. И до днес то съществува в центъра на София, носейки името на своя дарител.

За съществуването на този благодетел днес напомня и името на една малка улица в центъра на София, както и паметник в родното му село Балша. Тялото на Иван Денкоглу е погребано далеч от родината – в Пятницкото гробище в Москва. И гробът му вероятно е свободен за „осиновяване“.

Бюстът на Иван Денкоглу в софийското село Балша. Снимка: Уикипедия