Зрелостта на едно общество може да се разбере по отношението на неговите граждани към старите хора, децата, умствено и физически по-слабите и животните. Че старостта у нас е непростим порок, е ясно. Децата, ако не си ги бием у дома, ни ги бият институционално още в родилните домове и детските градини или малко като поотраснат, те си се пребиват сами – уроците по агресия им ги преподаваме редовно. Умствено и физически слабите хора, вместо съчувствие и грижа, все още предизвикват у т. нар. здрава част от населението единствено суеверно цъкане с език, чукане на дърво и откровена погнуса. В такава йерархичност на обществената чувствителност логично е животните да са не просто последна грижа, ами направо да се превърнат във физически отдушник на човешко напрежение и трупана социална агресия.
Преди няколко дни едно дете загина, нахапано от куче. Трагедията, както и да бъде описвана и представяна, е гигантска и тегне като воденичен камък на шиите на всички нас. Няма как в двайсет и първи век едно тригодишно човече да бъде разкъсано като парче сурово месо от домашно гледано животно и това да не наостри обществото и да не извади на повърхността тикани под черджето проблеми. Отзвукът в най-големия съвременен мегдан на общественото мнение – социалната мрежа – също не закъсня със съответната безапелативност и многознайничене.
В общото крещене, разбира се, се включват и хора, чиято онлайн особа предизвиква далеч по-силен интерес от тяхната реална такава. Имам предвид коментара на актьора Иван Ласкин, публикуван на стената на личния му профил във Фейсбук, където той изразява възмущението си от изразеното желание на природозащитни организации (които той общо нарича „зелените“) да защитят кучето убиец от евентуална евтаназия. Самият коментар е написан на характерния уличен език, с който порасналият Васко да Гама от село Рупча най-вече е известен – най-лесният начин да фокусираш очите на хората върху себе си, още повече след като отдавна не се е случвало да го правиш през сцената или киноекрана.
Да ръсиш цветисти думи, граничещи с псувни, е обяснима емоционална реакция, особено когато идва от устата на публична личност, станала известна именно с реакции в същия дух. Гневно общество, каквото е нашето, има нужда да чуе на глас това, което непрекъснато си мисли, затова и изкрещяното на глас „маамудееба“ под каквато и да е форма го радва. И до известна степен дори го терапевтира до следващия момент на някаква обществена безумица, която отново се нуждае от сочен, мощен и заглушителен вик. Така и така у нас само си викаме, така че естествено е да се чуе само този глас, който крещи най-силно и най-нецензурно.
Не ми е за цензурата думата – нечия лексика, пък била тя и на Иван Ласкин, не може да ме впечатли. Впечатлява ме обаче кохортата от народ, натиснал с показалец бутона за харесване на точно този статус, който всъщност върви по линията на най-малкото и най-глупаво съпротивление – да вземем и да убием питбула. Все едно да счупим на две ножа на убиеца, да изпотрошим колата на виновника за една катастрофа или гневно да нарежем на парчета въжето за бесилото. И с тази примитивна реакция да постигнем… какво?! Отмъщение? Правда? Справедливост? Че то, ако всяко престъпление беше толкова предметно, нямаше да има нужда нито от полиция, нито от разследващи, нито от съдии, адвокати и затвори! Щяхме да трошим наред и да продължаваме да безчинстваме като едни невинни диваци, които не умеят да правят причинно-следствени връзки, нямат дори заченки на умения за съждение и са готови да замерят слънцето с камъни, ако им е подпалило сламата.
В този смисъл мисля, че изразеният в онзи статус призив на г-н Ласкин да бъде осиновен той вместо въпросното куче, може и да се окаже съвсем логичен: на осиновяване се подлагат именно тези, чието мислене опира единствено във видимото и не е в състояние да го свърже с всичко останало извън него, за да създаде някакъв лишен от картинки мисловен конструкт. Така де – ритам само срещу това, което виждам, тъй като не мога да стигна с мисълта си до по-важното извън него. Дайте да убием кучето! Все едно то е същество, което борави с морални категории като добро и зло, та може да прецени, че е извършило престъпление, ама не ще да си признае и потайно го играе невинно. Подлото му, лицемерно куче, нали…
Зад хилядите харесвания на въпросната позиция стоят все хора, които смятат същото. Които очевидно вярват, че камъкът е виновен поне толкова, колкото ръката, която го мята, просто защото е твърд и от удар с него се ранява и дори умира. Знам, че те, както и Ласкин, не оневиняват собствениците на животното и липсата на каквито и да е правила за отглеждане на подобен вид животни, спуснати от държавата. Но съм изумена, че вместо да насочат агресията си към тях, те нападат организациите, защитили едно напълно неразсъждаващо в катерогиите на хомо сапиенса същество, каквото е въпросното куче. При това така ги нападат, че ако самите те бяха с остри зъби и на четири крака, най-вероятно щяха съвсем по кучешки да сръфат който и да им се мерне пред очите от така наречените „зелени“. Незряла, да не кажа неандерталска логика, както и да го погледнеш.
Нека разкажа публично един истински случай от миналия септември.
Родителите на съпруга ми живеят във Франция и почти винаги в живота си са имали домашно куче. В началото на миналата година взеха от специален развъдник бебе голдън ретривър. Спряха се на тази порода, защото е известна като неагресивна, игрива и безпроблемна с хората – типично весело и безопасно семейно куче. Нямам конкретна представа как точно са го възпитавали, но когато го видях за първи път през есента, пред мен стоеше един истински, огромен, красив и породист голдън, който обаче нямаше никакви граници на поведение. Обяснявам си това с дългогодишното тихо и мирно съвместно съществуване на възрастните родители на мъжа ми с предишния им лабрадор и известното им нехайство относно дресировката на младото куче – малко като бабите и дядовците, които просто капитулират разнежени пред белите на палавото си внуче.
Самата аз като собственик на кучета с притеснение забелязах, че въпросният четирикрак палавник оголва зъби и ръмжи на господаря си (само на него, не и на господарката си), но познавайки добрия темперамент на голдъните и лабрадорите, дори и не допусках, че тази реакция може да е заплаха. Оказа се обаче, че съвсем не е така. В един следобед, когато с кучето (в компанията на своя собствен деветгодишен голдън ретривър Ринго и току-що осиновеното от нас четиримесечно лабрадорче) за няколко часа насаме остана именно бащата на съпруга ми, заварихме батална сцена. Заради една купичка кучешка храна Милки (така се казваше кучето) беше наръфало стопанина си по ръцете над лактите така, че мускулите му се бяха оголили, а кръвта шуртеше като във филм на ужасите. Разбира се, моментално заведохме нападнатия в болница, където след двучасова операция с пълна упойка го задържаха под наблюдение за три дни.
Лечението продължи още месец с антибиотици и днес всичко е наред. Какво обаче се случи с кучето?
Във Франция, а предполагам и във всяка уредена държава, осиновяването на куче е отговорен акт. Първо, там, за да се грижиш за животно, те подлагат на различни проверки, чрез които да се уверят, че няма да го мъчиш и няма да го зарежеш на улицата, когато те ядоса, замирише ти или пък ти пуска косми по дивана. Да не приемаш животното като предмет и да отговаряш за него като за безпомощно същество, което не може да бъде подвеждано под отговорност за действията си, е основната задача на всеки собственик на куче и той трябва много добре да си дава сметка за това. Да добавя само, че специално във Франция агресивните породи като питбул са забранени за домашно отглеждане. Въпреки това всяко осиновено или закупено от развъдник (не от зоомагазин!) куче няма как да избегне регистрация и щателна ветеринарна проверка. Наред с ваксините и определянето на храната обаче, с домашния любимец и собствениците му се среща и така наречения компорменталист – специалист по поведението на кучетата. Той наблюдава темперамента му, дава препоръки и също може да назначи лечение.
В нашия случай Милки е бил определен като твърде активен и затова преминал през специална медикаментозна терапия. В течение на времето обаче, тъй като лично сметнали, че кучето се е успокоило и няма нужда от лекарства, родителите на съпруга ми спрели терапията на своя глава. Когато се запознахме с животното, то беше мило и игриво с всички останали, но специалното му агресивно поведение към господаря му беше факт.
След инцидента от болницата изпратиха специален рипорт до ветеринаря и компорменталиста на Милки, както и до общината, с предупреждение, че на територията ѝ живее агресивно куче. Според закона в изключително кратък срок животното трябва да бъде заведено на специален тест за поведение, да бъде определена неговата степен на агресия (от едно до четири) и след това да бъде решена съдбата му. Ясно е, че то няма как да остане при настояшите си собственици, тъй като е изградило специално отношение с единия от собствениците си, което застрашава неговата сигурност. Милки, макар и голдън, се оказа представител на онези два-три процента, проявяващи агресия представители на тази иначе изключително миролюбива порода, при това със степен на агресивност четири. Решенията за бъдещето му не бяха много – да бъде върнато в развъдника и предоставено за осиновяване на специалисти в отглеждането на кучета или евтаназирано. Специалистът по кучешко поведение призна, че в цялата си практика само веднъж е прибягвал до умъртвяване на животно, защото просто не е имало друг изход – и предположи, че за Милки, който има специално отношение само към един точно определен човек (по неясна причина), подходящото решение е връщане в развъдника.
Това и се случи. Седмица по-късно Милки се върна в родното си място, а месец след това беше осиновен от военен специалист по дресировка на кучета, където днес се чувства прекрасно. Не е проявявал агресия спрямо никого, но и е подложен на сериозен, професионален възпитателен режим. До края на живота му стопанинът му няма право да го оставя без надзор, да го пуска свободен без каишка и да го поверява на деца.
От развъдника, където поеха цялата организация и логистика по настаняването на кучето, предложиха на родителите на съпруга ми ново кученце, с което по-лесно да изградят връзка – малка, женска лабрадорка, която днес живее с тях и се казва Нушка. С тях и нея компорменталистът държи да се вижда ежемесечно, за да следи отблизо процеса на адаптация и на двете страни.
Разказвам този истински случай, защото, както виждате, има създадена работеща система, която предлага решения за всички възможни сценарии. Няма четириного без регистрация и надзор, отговорността е ясна, а при излизане от нормата има действащ механизъм. Всички, по време на целия процес, реагират като мислещи същества и знаят, че за случилото се вина най-малко има самото куче. Те са наясно, че то е животно с инстинкти, зъби и сила и не очакват от него да се признае за виновно и да приеме публичен линч с наведена глава. През цялото време всеки един по веригата се бореше за две неща – такъв инцидент никога повече да не се повтори и животното да остане живо и на точното място. Това не е просто хуманизъм – това се нарича цивилизация.
Цивилизацията е това, което другите хора постигат с ум и работа в държавите си, докато ние тук сме готови да отстреляме кучета, защото сме ги оставили на инстинктите им. Кучето си лае, керванът си върви, както обичаме да казваме. Този път обаче лаещите са хората. И страшното е, че за оголените им от агресия зъби няма специалист по коригиране на поведението.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение