Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Отнетата надежда на България

По големите празници във всеки дом на страната ни има едно празно място - на избралото да търси късмета си другаде дете

 - Отнетата надежда на България

Чакам детето си да ми гостува за празниците. Не казвам да се прибере, защото дъщеря ми не се прибира тук, тя се прибира в Ню Йорк или Лос Анджелис. Нейният дом, това, което тя нарича дом, е Америка.

Проклетите празници, които изпълват с радост и горчивина милиони българи изпратили децата си в чужбина. Съчувствам на всеки един от тях и знам болката им, защото съм я преживявала с моите родители. Аз – в Америка, те – в България. Откъсваш максимум две седмици всяка година от работата, за да бъдете заедно. Едно заедно, което не е заедно, защото веселието винаги прикрива плач и от двете страни. Плачът на вината на децата и плачът на тъгата на родителите.

Затова, когато ме питат дали съм се прибрала в България завинаги, казвам, че е за известно време. Няма как да се прибера тук завинаги при положение, че детето ми е в Америка. След някоя и друга година ще поема пътя обратно за там, защото няма как да я навия да дойде да живее тук за постоянно. Би работила тук за известно време, но това, което чува от мен най-вече за отношенията между хората, както и за балканския тип политика, никак не я привлича. Човек има интерес да бъде там, където е спокойно, хората са усмихнати, сърдечни и благородни едни към други. Тук хората не са такива. Тук те са всичко друго, но не и благородни едни към други. Точно обратното. И това няма нищо общо с политика, а с нещо специфично и неназоваемо, вероятно и невъзможно да бъде обяснено научно, но то е огромната способност и енергия, която българите влагат, за да се мразят и вредят едни на други.

Политическите битки не са изключение. Никой не е чак толкова черен, нито пък някой е чак толкова от страната на светлината. Бих казала, че и едните, и другите са взаимно свързано мазало. Това мазало, създадено от националния ни характер, ме изгони от България преди 25 години заедно с близо 700 000 души – и продължава да гони младите хора и досега, за да станем 2 милиона избягали. Никой не бяга от хубавото.

Някои от нас отведоха децата си със себе си, други родиха там. Тези деца са загубеното съкровище на България. Те са загубената завинаги България. Те са отнетата надежда на България.

Повечето ми приятели и познати в Америка не намериха за необходимо да поддържат българския език на децата си, което е въпрос повече на интелигентност, отколкото на патриотизъм. Децата им не са стъпвали в България от малки и вероятно така е по-добре, за да нямат раздвоение. Дъщеря ми не е раздвоена, въпреки че прекарваше като дете всяко лято тук. Въпреки усилията ми у нея да живее и българското, Америка я изгради като личност, не България. В този смисъл надеждата загубените български поколения да се върнат тук е напразна. Някои може и да направят подобен избор, но те ще са по-скоро изключение, отколкото правило.

Напълно излишно е да изброявам защо аз самата не каня дъщеря си обратно. Една държава с изградени демократични традиции и огромни финансови ресурси дава много по-големи възможности за развитие. А и новата геополитическа ситуация на България не е никак съблазнителна. От една страна е Турция, от друга Русия, от трета Америка. А от четвърта – поток от бежанци, между които неизвестен брой терористи.

Бих искала да дам надежда на родителите като мен, че децата ни са добре дошли тук, но това би било егоизъм. Затова, когато дойдат празници, ще преглъщаме сълзите си на раздяла след броените дни с децата ни. Затова България се превръща в един човешки „хъб“, през който минават чужденци – някои остават, други продължават към все по-затварящата се цивилизация; хъб, в който водят политическа война няколко гигантски държави, в който всяко правителство ще бъде обезсилено от ненарушимите връзки с преродените и клониращи се структури на ДС, в който мафията се възползва от всеки момент на слабост на правителство и граждани, в който всеки българин държи друг с примката на ненавистта, и в който всеки българин е враг на всеки българин. Хъб без национален смисъл и посока, а думите „национална гордост“ са напълно изместени от „национален срам“. И няма правителствени избори, които да могат да променят тази обстановка, защото личностите, управляващи или желаещи да управляват хъба, са напълно и горчиво ясни на всички ни. Те са ясни и на самите себе си, и това прави битката помежду им още по-свирепа.

И за съжаление, огромно съжаление, неистовият ни национален характер извън политиката гони децата ни навън. Ние сами си ги гоним. Със завист, злоба и непризнаване на успехите на другия. Независимо дали става дума за успехи на правителство или за малкия житейски успех на някоя продавачка в „Билла“, която е била отличена като особено добър работник.

Това, което е, е това, което е.

България става два пъти по-изгубена по големите празници, защото тогава във всеки български дом има едно празно място на този, който никога няма да присъства на семейната трапеза. Избралото да търси късмета си другаде дете. Порасналото в чужбина дете. Детето, родено през океани, на далечни континенти.

България е страна на разбитите семейства. Нищо изненадващо, че младите не искат да имат семейства. Те нямат никакъв положителен пример, за да го пожелаят. Те са израснали в домове, които някой е напуснал по един или друг начин. В общество, което бива винаги напускано.

Бих искала да мога да кажа на младите да раждат деца, защото аз, с моя житейски опит, знам, че нищо друго не може да даде този смисъл на живота им. Това е трансцедентално чувство, без което аз лично не мога да си представя моя живот. Знам, че не всеки мисли така и не всеки го изпитва, но дори практично разсъждавайки, човек остава все по-сам с напредването на годините. Приятелите са роднини, но кръвта си е кръв. Семейството е кръв, наследство, артерия на живота на планетата. Детето ми е далече, но то ме свързва с тази артерия и ми помага да не се чувствам напълно излишна, както често се чувствам, въпреки тъй наречените успехи, въпреки амбицията, въпреки философията, въпреки кръга от приятели, въпреки дори котарака Панчо, който ме обича с най-голямата си котешка любов. За мен животът без дете е напълно безсмислен.

Аз съм родена майка. И се надявам в един друг живот, в един друг свят и в една друга, непозната за мен действителност, след някое прераждане – в което не вярвам – българските семейства отново да могат да бъдат семейства. Да няма празни места около трапезата. Да няма сълзи. Да няма раздели. Да я няма тази огромна тъга, в която живеем вече няколко поколения. Да има щастливи деца на щастливи, спокойни родители. Тук, в България.

Толкова ли е невъзможно да го постигнем?! Толкова ли безнадеждно глупави сме като нация от най-простия до най-сложния, до най-властния?!

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах