В епизод на шоуто, наречено „ВИП брадър“ (съвсем нарочно го гледах), от телевизионния екран в най-гледаното време видях как един млад човек смята, че автор на „Малкият принц“ е Христо Ботев. После пък разбрах от друга млада жена с амбиции за певческа кариера, че нашата държава се ръководи от Тодор Живков…
Тогава си казах, че нещо много сериозно сме пропуснали в обучението на няколко поколения – възпитаването в любопитство към знанието. Някак сме оставили тези деца (защото те са били деца преди десетина-петнайсет години) без да създадем у тях нуждата да потребяват култура. Не сме ги запознали с основна цивилизационна практика – необходимостта да създадат и поддържат основен пакет от знания в областта на изкуството, гражданското общество и устройството на собствената им държава. И най-лошото – поднесена като игра и в подобен популярен телевизионен формат, тази културна и интелектуална оскъдица се легализира. Става нещо като приемлива обществена норма, която дава самочувствието на хиляди други хора пред екрана на телевизорите си да смятат, че собствената им неграмотност не е повод за срам.
Неграмотността обаче винаги е повод за срам. Защото тя е предпоставка за елементарно мислене, първосигнални реакции и нравствена пустота. За летаргичен сън на интелекта, който така и никога не усеща удоволствието от мисловното пробуждане. За проява на низките страсти, които, след като моралният коректив е силно занижен или почти липсва, трябва да се коригират с нещо физически осезаемо. Например с пускането на електрически ток през тялото. Като във въпросното телевизионно шоу: не знаеш верния отговор на въпроса – получаваш доза електричество! Бой с пръчката през ръцете. Дресировка на животни, чиито интелектуални възможности така и няма да бъдат предизвикани. Така от екрана на телевизията усвояването на знания се легитимира като принуда на принципа на наказанието, не като необходимост, в която да си лично убеден. А после… ами после каквито учителите, такива и учениците. Телевизионната игра дори без да иска се оказва мини модел на общественото разбиране за образованост. Метафора на учението като процес и резултат.
Днес е Денят на будителите. Обичайно всяка година пиша текст по тази тема. Представям хора, които смятам за истински будители. Умове, които създават смисъл, интерпретират идеи и разбунват интелекта на една нация, подложена на повсеместно и съвсем целенасочено опростачване. Този път започнах със срамния епизод от гледаното телевизионно шоу не само, защото все още не мога напълно да осъзная какъв висок праг на необразованост сме достигнали. Но и защото наистина е време организирано да ѝ се противопоставим. И понеже смятам да участвам активно в тази война с необразоваността, нека като журналист този път защитя журналистите. Въпреки хоровата песен на обществото ни, което рядко свързва журналистиката с будителството и предпочита снизходително да нарича хората, които практикуват тази професия, „журналя“…
Още сега правя уговорката, че с този текст няма как обобщено да адвокатствам на цялата българска журналистика, защото, уви, в нея влизат медии и хора, които нямат нищо общо с морала, необходим за достойното ѝ съществуване и практикуване. Да си журналист не е просто решение да упражняваш една професия – това е екзистенциален избор на начин на гледане на света. Това е осъзната реакция на обществената действителност и нейния ред, мисия за търсене на справедливостта и истината. Знам, че може би звучи високопарно, но в Деня на будителите е необходимо да си припомним това именно с малко повече емоция и страст.
Според „Репортери без граници“ по свобода на словото в България сме на 111-о място от 180 възможни. Дори и да не си представяте колко лошо е това, вероятно сте го усетили по един или друг начин. Например чрез простия факт, че в телевизионния ефир няма независимо разследващо журналистическо предаване, което да обслужва конкретни случаи на граждани. Затова и подобна роля се изпълнява от едно забавно шоу, създадено със закачливата претенция да господства в ефира, което дори без първоначално да осъзнава, в един момент се оказа единствената алтернатива на обикновения човек да получи каквато и да е обществена защита. Пред очите ни се опразниха журналистически столчета, водещи получиха конкретни заплахи от овластени господа с видимо оскъдна култура, станаха „размествания“, които тушираха журналистическата хапливост, до която има достъп средностатистическият българин. Истинската журналистика постепенно беше изтикана в малки ниши (предимно едва оцеляващи сайтове), до които достъп имат само онези, които целенасочено държат да стигат до нея и осъзнават важността ѝ. И тъй като у нас опростачването се разпространява като добре разработен вирусен щам, тази аудитория все повече се стеснява и гласът ѝ едва доловимо се чува като писък в ухото. Дразни с постоянството и взискателността си. И за съжаление в него се заслушват все по-малко хора, просто защото това също е интелектуален процес, който изисква усилие и подготовка. Така влизаме в порочната обреченост да нямаме образована аудитория, понеже нямаме масово осъзната нужда от разговор и дискусия и не разполагаме с механизъм, който да задвижи взаимодействието между тях.
В този текст обаче държа да спомена няколко имена на журналисти, чиято активна позиция и професионализъм могат да бъдат определени наистина като будителство. Затова съвсем лично, като колега и гражданин, благодаря лично на Полина Паунова, Веселина Седларска, Любослава Русева, д-р Тони Филипов и екипите на малките, но дръзващи да изследват и критикуват обществената действителност сайтове! Благодаря им не просто за смелостта и упорството, но и за професионализма в една толкова немотивираща среда да продължават да практикуват професията на журналиста с отговорност и достойнство. Всъщност, заради тях все още не сме на позорното 180-о място в класацията за свобода на словото, към което така сме се забързали… А сме „само“ на последно място в Европа.
Има нещо метафорично във факта, че Денят на будителите ни е непосредствено след нощта на Вси светии. Така по ирония на глобализацията и културните взаимодействия вечерта си лягаме заобиколени от зомбитата, вещиците и митичните образи на първичния страх, за да се събудим на сутринта от онези, които носят знанието, просветата и светлината на цивилизацията. Добре би било осъзнато да отворим вратата на образоваността и нейните мисионери. И вместо воайорски да наблюдаваме гордо развяващата се елементарност от екрана на телевизорите си, да четем и пишем, да питаме и научаваме, да искаме да знаем и да се упражняваме да мислим. Иначе ни остава само да чакаме поредната наказателна доза електричество, пусната през телата ни, на която единствената ни обществена реакция ще е глуповато да се разсмеем от гъдела…
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение