Силвия НЕДКОВА
12.11.2026
Сцена с четири шезлонга. Четири бутилки вода – необходими заради изобилието от думи. И четирима млади актьори, които влизат в нов тип театрално пространство, в което нивата на превъплъщение са изместени. Ако в класическия театър актьорът влиза в образ, в театъра, създаден от автора на пиесата Иван Вирипаев и режисьора Нено Койнарски, актьорът влиза в думите.
„Илюзии“ на Иван Вирипаев е пиеса, която привидно разказва за любовта, брака, изневярата и старостта, но всъщност изследва много по-радикален въпрос – възможно ли е човек да познае истината за собствения си живот и да бъде сигурен, че онова, което е преживял, е реално?
Текстът започва почти сантиментално, с историята за един дълъг и щастлив брак, за благодарността и любовта, способна да надживее смъртта. Постепенно обаче тази привидна сигурност се разпада. Всяко следващо признание променя смисъла на предишното, всяка нова истина обезсилва друга, а героите се оказват неспособни да различат собствените си чувства от представите си за тях.
В центъра на пиесата са две семейни двойки: Дени и Сандра, Албърт и Маргарет. Те са прекарали повече от половин век заедно, свързани от приятелство, семейна близост и привидно устойчиви отношения. Но цялата тази кула от емоции, сигурност и опора се срива като на игра, повличайки след себе си смисъла на четири човешки живота. Любовният четириъгълник се превръща в лабиринт, в който всеки герой разполага със своя собствена истина, но нито една истина не е окончателна.
Вирипаев успява да докосне нещо, което често избягваме да признаем – искреността не е равносилна на истината, не е неин синоним, понякога дори са врагове. И това води до ужасяващия финален извод – няма нищо устойчиво в този свят. Вирипаев прекрачва границите на психологическата драма, за да премине в територията на тежката философия.
Живот се наслагва върху живот и смърт – върху смърт, докато четиримата герои (а дори не ги виждаме на сцената) изследват най-простичкото нещо уж – любовта и сигурността в нея. Миналото се променя по-интензивно от бъдещето, което е пресъхващо ручейче за тези много стари вече хора.
Вирипаев изследва истината, морала, верността, ценностите, като ги разнищва и променя непрекъснато. Няма добро и зло в тези категории обаче. Дни след спектакъла все още мисля кой от всички герои в тази драма е най-виновен, и в крайна сметка дори собствените ми устои започнаха да се разклащат, защото няма отговор на този въпрос. Няма кого да осъдиш, да си обещаеш, че няма да правиш като него, да се поучиш от грешката или злината му.
И дори жестокостта – привидно невинна и случайна – е всъщност поле за битка между истината и лъжата, между правилното и редното, без да е налице критерий за разграничаването им.
Илюзията е реалност, става ясно, докато четиримата актьори разказват (не показват) историята на четиримата в любовния квадрат. Задачата на Ванеса Пеянкова, Жаклин Даскалова, Антъни Пенев и Боян Петров е изключително сложна – налага им се да проявят емпатия към несъществуващи на сцената герои, едновременно към всички и към никого. Да бъдат едновременно съпричастни и дистанцирани, емоционални и хладни, въплъщавайки не характеристиките на образите, а философската и драматична колизия, заложена от Вирипаев в пиесата. Да играеш не човек, а неговата безлика (не безименна) история.
Този нов вид театрално изживяване, в което зрителят слуша думите и задейства въображението си, за да си представи действието, е много свързан с особеностите на съвремието. Заливани от визуални стимули, ние отвикнахме да извикваме образи в главите си. Този тип театър, към който ни приканва Вирипаев, връща закърнели умения и стимулира емпатията някак подсъзнателно.
И още нещо – този начин да бъде поднесена една история, я запазва много по-дълго жива в мислите на зрителя. Свободата да не видиш нещо буквално, а да го изградиш сам в себе си, е опияняваща.
