Урагани с нежни имена и техният Ивайло Христов

Американският драматург Доналд Маргулис вече е познат на българските зрители с пиесата си „Откраднати разкази“. Постановката в Театър „Българска армия“ с участието на Меглена Караламбова и Кристиана Ценкова използва отношенията между успяла писателка и младото й протеже, за да постави темата за авторството – колкото проблемна, толкова и лесна за дефиниране. Не толкова черно-бяла е ситуацията във „Времето е спряло“, която поставя много въпросителни за междуличностните връзки и отношението към света – и привидно не дава съвсем ясни отговори.

Постановката на Ивайло Христов в Театър 199 „Валентин Стойчев“ започва ударно със звуци от падащи предмети и възклицания извън сцената, после без шумотевицата да утихва, влизат Сара и Джеймс. Четвъртитите кутии от фототехника и небрежно захвърлената на дивана черно-бяла куфия са малките детайли, които говорят за отразяването на събитията в Близкия Изток, а белезите по лицето на Сара и обездвижените й крайници са горчивото доказателство за драма, която е останала на косъм от трагедията. Сара е военният репортер, за когото времето спира като насочи обектива си към всеки момент, за който „цивилизованият“ свят предпочита да не знае – бомби, разрушения, разкъсани тела, гладуващи и умиращи деца. Джеймс е журналистът, който допълва снимките с думи. Сара страда заради измяната си. Джеймс – от чувството за вина, че я е оставил сама в Ирак и тя е била ранена.

В сложните отношения между тях намират място и техният редактор Ричард и много по-младата му и бременна приятелка Манди. Докато Сара и Джеймс са принудени да решат проблемите във връзката си, Ричард и Манди са медиаторите на външния свят, който е нахлул в живота им със своите повърхностност и незаинтересованост към работата им. В създалата се ситуация, Ричард е между чука и наковалнята – притиснат между лоялността към приятелите си и изискванията на аудиторията, която предпочита модните страници да не бъдат загрозявани със снимки от война, която хем е прекалено далече, хем се случва на съвсем различни от нас хора. Противоположните позиции са защитени от Сара, коятосмята, че светът трябва да знае какво се случва, и Манди, за която хубавият свят навън не е основание модните страници да бъдат редом до снимките от войната.

На пръв поглед изглежда, че авторът се опитва да представи всички гледни точки като еднакво верни и значими, което много лесно би могло да приплъзне „Времето е спряло“ към моралния релативизъм, където истината не съществува, защото е относителна, обаче зад привидната фасада на плурализма Доналд Маргулис категорично очертава позицията на Сара като по-стойностна. Тя е идеалистът, който рискува живота си, за да свърши работата си и да информира хората за случващото се извън комфортната им зона, в сравнение с нея Манди – с нейното хлапашко поведение и малки гафове в началото на запознанството им – не може да се мери със силата на убежденията й.

Допълнително олекотяване има с промяната в характера на Манди, след като е родила дъщеря си. За разлика от нея Сара е като жените от пиесите на Юджийн О‘Нийл – с непоклатимите си възгледи те изглеждат като титани сред останалите хора и могат да бъдат разбрани, дори и когато е очевидно, че грешат. Идеализмът на Сара окончателно е утвърден с разработването на актьорските образи. Манди на Даниела Стамова прави наистина добра роля, но Кристина Янева като Сара е ураган от емоции, гняв и идеализъм, стигащ почти до фанатизъм. Глас, който рязко се повишава при всяко несъгласие, гняв от чувството за безпомощност, но и смелост и смълчаност при изповядването на вината спрямо Джеймс.

Същите разлики, но с обратен знак се наблюдават при мъжките роли. Джеймс на Пенко Господинов е обраният интелигент, чиято липса на експанзивна емоционалност е породена от усещането за морална устойчивост. На другия полюс е Ричард (Пламен Сираков) – стресираните дни и непрекъснатото лавиране между противоположните мнения са като просмукани в поизносения му костюм и леко нервния език на тялото.

Без да съм чела пиесата, „Времето е спряло“ изглежда като спектакъл, чийто режисьор е „кръжал“ около текста и е оставил решенията си да кулминират в актьорите. Няма ефектни режисьорски жестове, които „разводняват“ идеите в пиесата, но карат зрителите да ахнат от удивление. По-скоро режисурата се е съсредоточила в изясняването на основния замисъл в спектакъла, поглеждането му през призмата на съвременния свят, задълбаването в самото действие и разработването на персонажите заедно с актьорите до постигането на онова, „което не се играе“. Също така и в точното измерване на паузите и умелото акцентиране върху някои реплики, както и поставянето на мизансцен, който е толкова естествен, че не се възприема като намислен и поставян. Режисура, която привидно изглежда тиха и ненатрапваща се, а всъщност е не по-малко трудна и стойностна от показното натрапване на нечий режисьорски „прочит“.

Отказът на Ивайло Христов от показна режисьорска концептуалност личи и в сценографията на Марина Янева. Мансардният апартамент на Сара в Ню Йорк изглежда напълно реалистичен – диван, барплот, столове и т.н. В дъното вляво обаче стои отражателният диск, а по стените са окачени фотографии на жени с никаби – детайлите, характеризиращи жена, чиято работа не остава в някой офис, а е част от нея. Жилище, което не е дом, защото му липсва достатъчно уют, то е просто разпределителната гара между две репортерски мисии.

На финала Сара тръгва на поредната мисия в Близкия Изток, а Джеймс остава в Ню Йорк с новата жена в живота си. Паузата на времето е свършила. Животът отново тръгва на пълни обороти.

Всичко от Ана Луис Нориега в „Площад Славейков“