Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Павел Койчев: Тази война няма да остави паметници на герои след себе си

Толкова ни е бедна държавата, че хич не ѝ е до култура, казва авторът на „Водна паша“ в Южния парк

„Кристо е гений. Гениите ги мразят. Когато си под Еверест, чувстваш нищожността си и може само да мразиш, това е“, казва скулпторът Павел Койчев. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков - Павел Койчев: Тази война няма да остави паметници на герои след себе си

„Кристо е гений. Гениите ги мразят. Когато си под Еверест, чувстваш нищожността си и може само да мразиш, това е“, казва скулпторът Павел Койчев. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Поетична творба се появи тази седмица в столичната градска среда. Скулпторът Павел Койчев инсталира композицията „Водна паша“ в езеро в Южния парк. Авторът определя като „чудо“ решението на Столичния общински съвет преди две години да поставят неговите пастир и овце в София. Преди 13 години Койчев ги изработва от нетрайни материали за малкото езерце в село Осиковица край магистрала Хемус. И днес, отлята в бронз, тази пасторална сцена вече е неотменна част от градския пейзаж.

Разговаряме със скулптора Павел Койчев за пастирите и стадото преди и сега, за паметниците в София, които все повече заприличват на историческия Дисниленд в Скопие, за липсата на изкуство в обществените пространства, как е посрещнал Девети септември, какво му е донесъл Десети ноември.

– Тринайсет години вашият пастир с овцете пътува към София от село Осиковица. Как ви се вижда новото му пасище в Южния парк, г-н Койчев?

– Да ви кажа право, имам леко смущение. Ако кажа, че е много силно, ще ви излъжа, но понеже преди 13 години го замислих в определена среда и с определени материали, бях доволен от това, което се получи. Сега тук, в тази градска среда, не знам как ще прозвучи, надявам се да се впише.

– От какво е вдъхновено това произведение? Може би от друга творба, както често се случва в изкуството?

– Знаете мястото в Осиковица – водна площ и в дъното едно тъмно усое. Не съм стигал до до мястото, откъдето идва водата, но си го представих като фуния, а животните се изсипват от нея като от Ноевия ковчег и идват към мен. Естествено, не мога да направя всички животни от Ноевия ковчег, така ми хрумна идеята за пастира, ходещ по водата – някой трябва да ги води. Така се получи силната алюзия за Христос. За образа на пастира имах и конкретно вдъхновение – случайно попаднах на една фотография в списание „Нешънъл Джиографик“, каменна клисура някъде в Западна Африка, пуста, едно дърво няма наоколо. И в тази клисура – стадо кози и пастирът. Снимани срещу слънцето. Сред праха, който вдигат животните, пастирът ходеше като видение…

– Поставяте това произведение в София, където подобни пасторални сюжети не са актуални от поне 200 години. В политиката като че ли има повече хора с поведение на овчари. Виждате ли обаче пастири сред българските политици?

– Кандидат-овчари много, но не на полето, а в политиката. Пастирите са в силен недостиг. Метафората с пастир и стадо не е случайна, на човека му се ще някой да го води, да го напътства, да се грижи за него – някой като Христос, добрия пастир… Христос се е явил преди 2000 години, явно ще трябва да почакаме още поне толкова, за да дойде евентуално друг пастир. Но нас и месията не може да ни оправи. Така го чувствам, доколкото познавам себе си и родината ни.

Снимка: Столична община

– Във „Водна паша“ има две черни овце, достатъчни ли са за цяло стадо?

– О, и една е достатъчна. Напълно достатъчна.

– Вашата „Водна паша“ провокира само положителни реакции, дали защото не представяте конкретен човек, а идея?

– Аз съм изненадан от този успех, защото явно е успех, няма защо да се лъжем. В продължение на 13 години много хора ме питат „Ама кога ще го изложите пак?“. Алюзията с Христос подсъзнателно и очевидно влияе на хората.

– България в последните години става някакъв исторически „Дисниленд“ като в Македония. Как може да бъде обуздан този стремеж непрекъснато да портретираме разни бележити личности, за да не ги забравяме? Необходимо ли е непременно да създадем някакъв гигантски паметник или комплекс, за да се чувстваме наследници на 1300-годишна история?

– Не е, не е необходимо. Откакто е открита фотографията, това портретуване вече е безсмислено. А след като има възможност да се правят 3D холограми, вече изобщо не е задължително.

– Как си обяснявате този порив към насищане на публичното пространство с портрети и паметници. Не заприличва ли градът на гробище?

– Това е вкусът днес. Можеш да бъдеш и добър политик, но това не значи, че си естет. Много често е почти несъвместимо, за съжаление.

– Вкусът на българските политици е бил спорен и преди ’89 година… Чувала съм легендарни истории, например как Пенчо Кубадински се намесил в скулптурния ансамбъл „Асеневци“ на Крум Дамянов във Велико Търново и сменил фигурата на Богородица с меч.

– Така е. Но пък България навремето нямаше никакви паметници. Личното ми мнение е, че имаше нужда от паметници, но не толкова силно идеологически, не само идеологически. Освен това паметникарството може да е добър занаят, но не е изкуство. За мен смисълът на изкуството е да търсиш истината, да разбереш промисъла.

– Каква история на България разказват паметниците в София?

– Има преди всичко исторически препратки – Самуил, „Света София“ на Чапето (скулпторът Георги Чапкънов – бел. ред.), Съветската армия… Основно идеологически неща разказват. А идеологиите идват и заминават. Затова мен паметниците никога не са ме интересували – нито като артистично предизвикателство, нито като смисъл.

– Къде по света Ви е вълнувала най-много скулптурата в градската среда?

– В Ню Йорк. Защото са си на мястото, защото цялата атмосфера, архитектурата са чудесна среда за съвременната скулптура като тази на Калдер, на Хенри Мур, на Джакомети…

– Аз бих предположила, че ще кажете Рим.

– Рим, та и преди Рим, много преди Рим… Елада, Египет, Асирия, Вавилон, колкото може по-назад във времето.

– Скулптурата в Рим пак разказва за героичните моменти от историята.

– Героични моменти, но пластично така направени, че въздейства само изкуството. Дори не се замисляш какъв е фактът, който е предизвикал тази направа. Авторът е успял да намери нещо, което да остане във вечността, което е и истинската цел на артиста и изкуството.

– Има ли произведение в България, което според вас има шанс да остане за вечността?

– Паметникът на Шипка. Но се оказа, че е копие от германски. Когато за пръв път го видях на живо, лъвът ми направи чудесно впечатление – сякаш е надвесен над България. Хубав, хубав е лъвът.

– А Бузлуджа?

– Там не съм ходил. И просто не ме вълнува. Виждате и как остарява, как става демоде. Имаше време, когато беше интересна тази чиния, разбирам го архитект Стоилов. Но мина време, изчерпа се тази идея, днес няма стойност. А някои неща са си все така въздействащи хиляди години.

– Надявам се Паметникът на съветската армия да не седи хиляди години в центъра на София. Той е голям дразнител за софиянци и според много хора трябва да отиде в Музея на социализма. Защо 32 години след промените така и не успяваме да се освободим от доминацията на съветските паметници в България?

– Очевидно има нещо в нашия народ, на който му влияе съветско-руското. Това е облъчване с години през изкуство, през какво ли не.

– Русия ревностно си пази съветските паметници в бившите социалистически съюзнически територии. Дали войната в Украйна, която е част от живота в Европа днес, ще остави паметници на герои след себе си?

– Тази война не.

– В много страни по света съвременните руски творци са подложени на култура на отричане, как приемате т. нар. кенсъл култура?

– Това е свинщина. Толкова е просташко, че не вярвам, че се случва в Европа. Това, което правиха от СССР преди, сега го правят на Запад. Нелепо е. Удивен съм, че се яви такова нещо в Европа, след като демократичният свят толкова страдаше заради идиотските преследвания на артистите, на културата, на изкуството в Съветския съюз. Просто не ми се вярва, че се случва. Не може само защото е руснак, Гергиев да бъде отречен…

– Друга е причината при него – той все пак пропагандира политиката на Путин.

– Какъвто и да е, той е артист, нали?

– Роден сте в Царска България. Работили сте и по време на тоталитарния режим, както и след промените. Мислили ли сте каква би била съдбата Ви, ако не беше настъпил Девети септември?

– Роден съм ‘39-а, на 9 септември бях на пет години. И го помня, като вчера го помня 9 септември. Беше слънчев, прекрасен, топъл ден. Помня партизаните, които слязоха. На мегдана на Тодоричене, Луковитско, имаше една къща с балкон, беше се качил там единият, местен селянин – Тома Стефанов, заместник-командир на отряд „Георги Бенковски“. Държа една реч, а аз – дете, гледах и слушах. Такъв ден беше… Ден кристален.

– По-хубав ли стана животът Ви след ‘89-а година?

– Артистично – категорично да. Огромна разлика за мен, огромен скок. След 1989-а направих 29 или 30 самостоятелни изложби. Не, че и преди ‘89- а не съм правил всичко, което съм си искал и съм можел да правя, но не беше за мен това време, просто не беше. След ‘89-а бях като отвързан кон.

Не съм си правил илюзии, че ще настъпи рай след промените, все пак вече бях на 50 години, не бях неопитен младеж. Винаги ме смущават тия революционни подеми, този телешки революционен възторг. Късно ми беше. Преди 10 ноември бях на специализация в ателие в Париж. За пръв път прекрачих държавната граница през ‘82-ра година, бях на 43. За два месеца добих представа от художествения живот там. Знаех какво ще стане и тук, като се промениха нещата, но чак такова нещо не съм очаквал. И през ноември – декември 1989 започнах да мисля какво да правя. Явно всички форми, които бяха институционални, подсигурените откупки и всичко останало приключи. Тогава започнах да правя три-четири цикъла скулптури. Две години работих върху над 70 скулптури от восък, направо във восък. През февруари 1992 година направих изложба в Галерията за чуждестранно изкуство с 63 пластики в 3-4 цикъла.

– По време на социализма монументалните изкуства бяха на почит в България. Трудно ли беше да изразите някакво несъгласие чрез камък и бронз в онези години?

– То си беше почти невъзможно. Първо, паметниците бяха изцяло идеологически. Както казах, паметникът не е изкуство. Изкуството има само собствения си смисъл.

– Много рискувате, като казвате това… За подобни думи Христо Явашев го мразеха у нас до смъртта му и след това.

– Гениите така ги мразят. Той е гений. Когато си под Еверест, чувстваш нищожността си и може само да мразиш, това е. Дребничките мразят. А това е единственият българин, който приживе влезе в световната история на изобразителното изкуство.

– Имате ли обяснение защо той така и не пожела да се върне приживе в България?

– Ако бях гениален като него, щях да направя същото. Той беше световен човек, той е в света, той не е артист за област София или Враца… А светът, впрочем, е и България, но не само България. Велик човек беше, Бог да го прости, и не мога да говоря за него в минало време. Когато в „Аполония“ ми дадоха награда през 2017 г., направих две изложби. Едната беше „Морски загар“ в градската галерия, с четири фигури, другата представляваше четири големи пластики, забити в морето. Племенникът на Христо – Владимир Явашев – ми ги направи безплатно, без да поиска нищо.

– Изложбата в морето може би трябваше да бъде експонирана постоянно, Созопол да направи, както Столичната община с „Водна паша“.

– О, това с „Водна паша“ е цяло чудо, но е благодарение на кметицата Фандъкова.

– Културата в наши дни, и най-вече монументалното изкуство, в което Вие се развивате, е в плачевно състояние. Държавата ли недостатъчно подкрепя културата, или просто ѝ трябват нови Медичи?

– Толкова ни е бедна държавата, че хич не ѝ е до култура. Нито хората, нито държавата имат нужда от изкуство. Да вземем операта – скъпо изкуство, лукс. А скулптурата – още повече, защото е синтетично изкуство и най-трудно се приема. Светът вече няма усет за вечното и трайното, кара го ден за ден, час за час. Чалга и посредственост…

– Споменахте, че сте оптимист…

– Оптимист съм за света. Иначе за родината наша не съм сигурен.

Павел Койчев със съпругата си Калина. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

ПИРформанс

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах