Проблеми на поетиката на Рашидов

За стилистичните слабости на писмото няма да говоря, защото нито времето, нито мястото биха ни стигнали. Както е известно, има три правила за доброто писане, но никой не ги знае. А от всички хора, които не ги знаят, министърът на културата не ги знае направо перфектно.

Има обаче нещо по-важно.

Най-цитираните думи от това злощастно писмо бяха тези, отправени лично (и безцеремонно, макар и някак интимно) към журналиста:

„Колкото до водещия – г-н Ангелов – съветвам го да не иронизира непрестанно държавата, на чиято ясла е и неговата заплата.“

Ударен финал с елементи на заплаха – връх в епистоларния жанр. За съжаление обаче, е допусната фундаментална грешка – адресантът не е осъзнал, че в случая би трябвало да бъде адресат. Поради това изречението се е получило безсмислено.

Добрата новина е, че с умела редакция всичко се оправя. Тези думи могат да станат тутакси верни, с помощта на една съвсем лека поправка – да се обърнат към самия министър. Тоест така:

„Колкото до министъра – г-н Рашидов – съветваме го да не излага с такива приказки държавата, на чиято ясла е и неговата заплата.“

Ето, сравнете с първия вариант и веднага ще се убедите, че вече има някакъв смисъл в изказването. Оттук нататък можем и да го продължим, например:

„Съветваме Ви също да проучите етимологията на думата „министър“. Идва от латински и ще рече, я виж ти – „служител“. В други традиции, знаете, се казва „везир“ – и пак е доста близко, означава буквално „който носи тежест“, помагач, носач. Та в този смисъл, да носите тежестта на критиката е част от Вашата работа. Никой не е казал, че трябва да Ви харесва.

Даваме си сметка, че това е шокираща новина за Вас, господин министър, но няма как да Ви я спестим – точно Вие сте държавен с л у ж и т е л. Не сте Луи XIV. Държавата – това не сте Вие, това сме Ние, чиито интереси сте избран да представлявате.

С уважение:

Ние, държавата“

В приблизително такъв вид нещата вече стават за публикация. Но уви, подателят на писмото до БНТ е бил нетърпелив. Това, разбира се, е нормално. Прибързаното публикуване е белег на всеки ентусиазиран, прохождащ автор.

Но ентусиазираният, прохождащ автор би трябвало да се замисля и за своите читатели. В случая те изобщо не са малко и за да се чувстват доволни (а и по-важното – незастрашени), е нужно той да овладее поривите си. Редакция, редакция и пак редакция. Както казва Набоков на едно място:

„Пренаписал съм по няколко пъти всяка дума, която някога съм публикувал. Моите моливи надживяват гумичките си.“

Не е срамно. Най-големите се редактират най-безмилостно.

Успех в по-нататъшния път през непроходимите дебри на писането!