„Пловдив 2019“ е пълно фиаско

Няма площад. И спечелен проект за него няма. Няма Концертна зала. Няма изложбена зала. Няма Кино Космос. И Тютюнев град, и Адата, и Махала няма

250-метрова сцена с кула ще бъдат вдигнати в центъра на Пловдив за откриването на Европейската столица на културата на 12 януари 2019-а. - „Пловдив 2019“ е пълно фиаско

250-метрова сцена с кула ще бъдат вдигнати в центъра на Пловдив за откриването на Европейската столица на културата на 12 януари 2019-а.

Затова пък в края на миналата година Фондация „Пловдив 2019“ реши да премести офиса си в Тютюневия град – буквално на метри от порутените складове. Като знак за съпричастност и добра воля, предполагам. Щеше да е прекрасно, ако управляващите притежаваха и частица от тази добра воля.

Вижте още: ПРЕДИЗВЕСТЕНАТА СМЪРТ НА ТЮТЮНЕВИТЕ СКЛАДОВЕ

Остров Адата: обширен необитаем остров на река Марица в пределите на града, където се предвиждаха многобройни интересни и провокативни временни арт инсталации (които да не увреждат флората и фауната на острова) – като основното послание е необходимостта от реинтегриране на реката в живота на града (послание, което аз лично подкрепям и прегръщам).

Месеци наред след спечелването на титлата кметът Тотев смяташе проекта „Адата“ за отписан. Причината: земята е частна собственост, като 80% е притежание на едно лице, което е в спор, едва ли не във вражда (поне така се твърдеше) с общинските власти. Но това беше през 2014-15; после нещата постепенно се смекчиха, позадвижиха се. Започна да се говори за разговори, дори за ефективни преговори със собствениците.

Америка за България

Затова бях силно изненадан, когато в началото на 2017-а, докато бях все още член на УС, с мен се свърза (от Англия, чрез общи познати) лично собственичката на острова.

„Разбрах, че сте свързан с проекта за културна столица – ми рече. – Знам, че островът е предвиден в програмата. Аз държа цели 80% от площта му. Искам да участвам, имам идеи. Но защо досега никой от организаторите не се е свързал с мен?… Моля ви, дайте им координатите им.“

Разбира се, веднага споделих с хората от фондацията – ведно с удивлението си, че все още никой не е потърсил тази жена. Страхотна новина, разбира се, ще го сторим веднага, отвърнаха.

Случи се така, обаче, че няколко месеца по-късно напуснах Фондацията (бях отстранен, по-точно; но това в случая е без значение). Междувременно така и никой не ми поиска координатите на дамата. Предположих, че са ги открили по други канали; светът е достатъчно малък. И бях дваж по-изненадан, когато към средата на 2018-а (!!) плахо ми звъннаха от Фондацията, за да ме помолят за въпросните координати. И изведнъж ми светна, че връзката все още не се е случила.

Colibri april 2017

Не зная каква е съдбата на Адата към този момент, докъде са стигнали преговорите и какво се очаква догодина. Дано се случи поне малка част от предвиденото. Но едва ли ще ви изненадам ако ви кажа, че съм силно скептичен. Защото огромната част от проектите за ЕКС 2019-а бяха подадени (и одобрени) от Фондацията далеч преди края на 2017-а. И искрено се съмнявам да са одобрили нещо, която е предвидено да се случи на остров, с чийто собственик не е разговаряно.

Проектът Махала: най-вълнуващата и най-интересната част (поне за мен) от цялата културна програма на ЕСК 2019.

Предвидени бяха многобройни артистични проекти, свързани с видео, танц и музика (включително концерти на водещи ромски изпълнители от цял свят), които да въвлекат, ангажират и въодушевят хората от махалата – както и да мотивират останалите пловдивчани, огромната част от които през живота си не са стъпвали в „Столипиново“, да прекрачат границата на квартала.

Толкова харесвах този проект (пък и добре знаех, че именно това беше частта от представянето ни, която в крайна сметка спечели журито), че към средата на 2017-а, още като член на УС, ентусиазирано предложих да застана с парите и авторитета си като издател зад едно интересно етнологическо изследване (стори ми се твърде вълнуващо, макар и все още недовършено), проведено в квартала от пловдивски учени – чиято основна цел беше да бъде своеобразен ориентир за ценностите, вижданията и координатната система на хората от квартала. То трябваше да послужи на онези, които искат да организират проект на територията на гетото – а желаещи имаше немалко; както българи, така и чужденци.

„Защо да го ограничаваме само до професионалистите? Ще е чудесно да го издадем, за да го предложим на по-широка публика. Готов съм да го подкрепя с пари, отпечатване и дистрибуция“, рекох съвсем спонтанно по време на един управителен съвет някъде в началото на май 2017-а.

Няколко дни по-късно научих (от пресата), че пловдивският общински съвет е гласувал отстраняването ми от УС на Фондацията заради конфликт на интереси – искал съм да ползвам пари на фондацията за издаване на проект. Разбира се, само часове по-късно стана ясно, че няма нищо подобно, че съм искал да издам проекта със свои собствени средства (все пак имаше достатъчно на брой свидетели на намеренията ми). След което кметът публично си посипа главата с пепел и обеща да предложи незабавното ми възстановяване. Вместо това на следващото заседание предложи нов член на мое място.

В резултат на което няколко дни по-късно останалите четирима членове от гражданската квота на Фондацията (така свикнахме да наричаме онази част от Управителния съвет – към онзи момент преобладаваща – която не е политически обвързана с управляващите) вкупом си подадоха оставката. И бяха заменени по бързата процедура с нови хора. С други думи, в края на май 2017-а беше подменена цялата гражданска квота на УС: 5 от общо 9 членове на управителното тяло.

Някъде по същото време на хората от общинския съвет най-накрая им светна (три години след спечелването на титлата и почти пет след написването на апликационната книга), че проектът „Махала“ е един от стълбовете в програмата на Пловдив 2019. И бяха ужасени.

„Ама защо гетото? Защо ромите?… Други малцинства нямаме ли?… Това арменци, евреи, гърци, турци – защо не се фокусираме върху тях?“

Около месец по-късно новият УС отказа да финансира последната третина от изследователския проект в гетото на хората, чието проучване исках да издам. И така даде ясен знак, че фокусът трябва да се премести. Изследването така и си остана недовършено.

Ето как страхът „да не се изложим пред чужденците“ даде началото на подмяната на онази част от проекта за Европейска културна столица, с която аз лично се гордеех най-много.

Връщам се назад и си спомням съвсем ясно как, след вълнуващата ни (и пълна със самокритика) презентация при представянето на кандидатурата на Пловдив, председателят на журито ме попита:

„Ами че вие имате толкова много проблеми! Най-голямото ромско гето в Европа!… Наистина ли смятате, че ще се справите с кандидатурата?“

„И другите имат – отвърнах спокойно. – Единствената разлика между нас и тях е, че ние си ги признаваме. И търсим начин да ги решим.“

Хубави думи. Помогнаха ни да спечелим търга. Но уви, не ни помогнаха да свършим работата. Не и по подобаващ начин.

***

Мога да продължавам така с часове. Но съм сигурен, че вече сте отегчени. Пък и сте схванали основната идея. Големият провал на „Пловдив 2019“ е очевиден, и той е на ниво идеи.

Нашата цел беше да направим града по-хубаво, по-уютно, по-привлекателно, по-смислено място за живот. Прекрасно знаехме, че след като спечелим титлата (която беше преди всичко гражданско, а не политическо достижение) политическите апетити драстично ще нараснат. Но не очаквахме това да се случи по толкова брутален и всеобхватен начин.

И друго не очаквахме – че хората, които ще застанат на кормилото (силните на деня) ще са толкова безотговорни. Толкова безидейни. И толкова заслепени от самите себе си.

Истински тъжно ми е за десетките читави и качествени хора, които работиха за Фондацията, работиха за каузата – а някои от тях и днес продължават да работят, продължават да се опитват да изцедят нещо смислено от цялата съсипия – поне доколкото им стигат силите.

И съм искрено благодарен на общинския съвет – и лично на кмета – задето се погрижиха да не бъда част от проекта през последните 18 месеца. За да не се налага да бера срама и унижението от резултатите. Поне не публично – защото насаме със себе си и без това изпитвам тези чувства. Направиха ми услуга. Защото общо взето не съм от хората, които знаят кога да си тръгнат. И кой знае докога щях да стискам.

И не, не си правя илюзиите, че ако бях останал, щях да съумея да променя нещо. Макар да съм романтик по природа – наивен при това – още преди да ме отстранят беше започнало да ми става до болка ясно (макар да съм борец, макар да съм вечен оптимист и вечен трън), че в тях е и ножа, и хляба. Та дори и нещо още по-страшно: че докато го, режат крият ръцете си зад гърба.

Безсилието по време на трите години чакане на обещаната (и гласувана) държавна субсидия беше твърде красноречиво. Нещо му имаха карез. И до днес не знам защо. И не му даваха парите. На собствения си кмет. Собствените му съпартийци. Пука им, че „Пловдив 2019“ е най-голямото и най-важно културно събитие в историята на съвременна България. Пука им, че десетки проекти ще се провалят – и после може да няма с какво да ги заместим. Важното е да покажат кой кара влака.

Е, чудно ли е тогава, че и кметът действа по съвсем същия начин? Няма площад. И спечелен проект за него няма. Няма Концертна зала. Няма изложбена зала. И преносима зала няма. (Колко приказки се изприказваха за нея, ей! Бях забравил.) Няма Кино Космос. И тютюнев град, и Адата, и Махала няма.

Ще има, каквото аз кажа: неспирно джамбуре, кукери, носии, рок концерти до дупка, пържоли до откат и 30-метрова вавилонска кула със сцени на пет етажа, плесната насред най-централния булевард, без никакъв замисъл, без никаква връзка с историята и традициите на града, без никаква идея, освен да впечатлим чужденците. С някакво чудо-невиждано, което ще пристигне от Швейцария, в 17 тира, и сигурно ще струва колкото неслучилите се ремонти на Площада, Концертна зала и ДНА, взети заедно.

Остава само да им покажем как се плува вампор, да се ударим в гърдите и да се провикнем гордо:

„Булгар, булгар!“.

***

И за да не завърша така песимистично, ще ви кажа следното: колкото и пъти да повтаряте „Аз казвах ли ти!“, ще ви отговоря съвсем същото: следващия път пак бих се пробвал. И пак. И пак.

Заради смисъла.

И защото те се хранят от нашето отчаяние.

Успех, приятели. И до следваща културна столица.


Текстът е от профила на автора във Фейсбук.

Предишна страница 1 2

Bookshop 728×90