Този текст е публикуван преди повече от 1 година

По света и у нас се бунтуват, къде са „звездите“ от културата?

Днес културата е по-мъртва, отколкото по време на принудителната изолация, защото не участва в най-важните събития от деня

Културните послания се раждат спонтанно на протестите. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков  - По света и у нас се бунтуват, къде са „звездите“ от културата?

Културните послания се раждат спонтанно на протестите. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Тази странна, плашеща 2020 година е белязана не само от коронавируса. Това е година, в която светът бе залят от протести. Някои от тях са с големи последствия за културата.

Видяхме как САЩ бяха пометени от движението Black Lives Matter (Животът на чернокожите има значение). Макар и да изглежда като социален бунт, това всъщност е културна революция. Тя изисква не просто промяна на системата, а промяна на мисленето, при това не в ограничения мащаб на една държава, а на цялото човечество. Протестиращите не събаряха власти, а паметници. Преосмисляха миналото, бунтуваха се срещу застояли предразсъдъци, за да променят културата на бъдещето. Последователите на това движение не насочиха гнева си към персоните от действащата власт, а към институциите и закостенялото разбиране на света. Мотивацията им гарантира успех, защото битката е за голямото Утре в един различен свят.

У нас културна революция вероятно никога няма да се случи – нито сега, нито в бъдеще. Не е имало такава и в миналото. Твърде бързо персонифицираме гнева си. Това е традицията на махленското ни живеене – да преценяваме думите според личността, която ги изрича. Така словото, което носи истинския културен смисъл, губи значението си. А точно днес словото, изкуството, културата са начинът да разберем как искаме да живеем. Но културата отново не е във фокуса на народните щения – никоя част от нея. Дори дейците ѝ някъде изчезнаха, стопиха се в тълпите от двете страни на въображаемите барикади.

Къде са хората от културата? Те уж цял живот се борят за правото си да сочат посоката. Къде са будителите, които дават мерилото? Къде са независимите, неангажирани политически, свободни личности, в които хората да разпознаят не политическите, а духовните си водачи?

Не говорим за творците, боядисани в партийни цветове, които преследват политически цели, а за звездите от голямата сцена, които отново имат шанс от творци да направят крачката към интелектуалци. Не се виждат, с някои незначителни изключения… Културата и този път се усмихва без зъби, безразлична към обществените болки и бунтове. Фиксирана е в личното си благополучие.

Във Великобритания Банкси – анонимният артист – рисува нещо малко, а то отеква в целия свят и променя мисленето. В България артистите, които се стремят да запълнят със себе си всички медии, когато им предстои премиера, се свиват като мишките на Банкси, точно когато гласът им е най-нужен на тяхната публика.

Те наистина бяха шумни, активни и настойчиви – когато по време на изолацията културата затвори, артистите останаха без доходи и трябваше да подсигурят приходите си. Някои получиха, други не, но и те мълчат. В това ли е силата на техния глас – да поискат нещо за себе си? Къде е културният контекст на протестите? Точно хората на изкуството са призвани да го създадат – независимо дали се отнасят позитивно или негативно към протестната вълна. Абдикирали са от основната си функция – да формулират чрез културни послания общата ни представа за по-добро бъдеще.

Вярваме, или по-скоро продължаваме да очакваме от хората на културата и изкуството да бъдат двигатели на промяната. Но присъствието им, с малко изключения, продължава да е в статуквото. Днес културата е по-мъртва, отколкото по време на принудителната изолация, защото не участва в най-важните събития от деня. Затова и младите хора не я разпознават като фактор в един от най-важните моменти от живота си.

Пикасо е казал, че изкуството е лъжа, която помага да се разбере истината. Българското изкуство доказва само първата част от тази формула. От втората част творците у нас не се интересуват.

А може би артистите не са достатъчно гладни. Може би са твърде сити, а сития го е страх само от едно – да не загуби това, което вече има, дори да не му достига много. Гладният няма какво да губи, той е притиснат в ъгъла и посоката му е ясна. Хората в културата стигнаха до ръба на глада в месеците на пандемията. Но така и не минаха отвъд него. Не надежда и борбеност, обзе ги примирение и апатия.

И още се делят на „свободни” и „несвободни”. Мерят си щата и осигуровките. Броят си социалните помощи и се редят на опашка, за да им пуснат стотинки. В такава ситуация е по-добре да си мълчиш, за да не те изгонят от опашката, това сочи опитът.

Не им достигат глад, гняв и глас.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах