Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Преди 100 години: Остана ѝ само името на Коледата

Пазете традициите и колете прасета – това съветват вестниците през 1920 година

Немското коледно градче в Градската градина в София. Снимка: Площад Славейков - Преди 100 години: Остана ѝ само името на Коледата

Немското коледно градче в Градската градина в София. Снимка: Площад Славейков

Преди сто години Коледа е била януарски празник у нас. Празнувала се е на 7 януари (по Юлианския календар, или т. нар. стар стил) до 1968 г. Но това не е отнемало от пъстротата на тържествата. По-скоро националните трагедии, кризи и болести са потушавали светлините на празничните дни, които са се проточвали през целия първи месец на годината – Нова година, Коледа, Стара Нова година на 14 срещу 15 януари, после имените дни… От памтивека българинът се справя по-добре с празниците, отколкото с делниците си.

В архивите са останали някои белези за това как празниците са рефлектирали върху обществото. От дълбока сантиментална патетика до безцеремонно шегаджийство – вестниците и списанията преди 100 години са отразявали Коледа така, както я е усещал обикновеният човек.

Предлагаме ви два откъса от публикации за празниците отпреди 100 години. Единият от тях е написан от проф. А. Теодоров-Балан, един от радетелите за абсолютна чистота на българската реч и традиции. Публикуван в списание, в което той оглавява редакционната колегия, текстът е призив да се върнат традициите, които „интелигенцията“ в големите градове унищожава. Звучи почти като настроенията днес…

„(…) Днешният наш велеградски, таче и изобщо интелигентски дом, сякаш се е отвърнал от обичайната българска суровакия. На тоя дом децата нито преживяват поезията на суровачката и суровакинята, нито възбуждат със своята невинност у връстните членове на челядта поезията на нови надежди. Лъхът на културата от чужбина е измел из дома оригиналната му новогодишна поезия. Вместо нея тук там стърчи още „коледното дърво“ в дрипи от омаята на чужбинския обичай; или пък ни нищо друго не напомня ни коледа, ни нова година, освен едно обикновено „добро утро”, придружена и с две три висулки край думата „честито”. Велеградския и интелигентски наш дом е скъсал со селския и с упазения още малоградски. Между тях няма едномислие, няма ни преход от едно стъпало към друго. В „яслите” на едно дружество в столицата вече от малки се отчуждават с „йолка” българи от българско. (…)“

А. Теодоров-Балан
Сп. „Слънце“, януари 1920, редакционна статия

Вторият текст е от един от доста дълго просъществувалите хумористични вестници от началото на миналия век – „К`во да е”. „Кводаистите”, както сами се наричат, не се церемонят с никого – осмиват хора, нрави, политици и обикновени граждани. За Коледа през 1920 г. водещата статия във вестника е посветена на свинята.

Бай ви Божич
Коледа

Остана ѝ само името на Коледата, я! И ако не са тия календари, белки ще се сети някой за Коледата? Ами! Турили два дни в календаря с червено мастило и по едно кръстче отпред – и толкоз. Това е то Коледа. Два дни с червено мастило и нищо повече. Ако все тъй вървят работите, догодина и червено мастило няма да има по печатниците, значи и Коледа – хич. И санким, по-добре ще бъде. Тъй както я празнуваме сега, може да се рече, че не я празнуваме, та с Коледа и без Коледа – все едно.

А пък като си спомним! Хем в България беше. Да речеш, че не е било в България, ще сбъркаш. Божем в България сме родени и от българи (поне ние, по-старите, а за младите – кой знае!). Ама тогава беше друга геологическа епоха. Особено фауната на България беше съвсем друга. От млекопитающите животни, които сега са измрели, имаше едни, които се наричаха свини, а други едни – прасета. И едните, и другите сега са съвършено изчезнали и не се срещат даже в зоологическите градини. Тези животни, спомени от които се срещат само в картините на някои велики художници и в съчиненията на Дарвина, играеха важна роля при отпразнуването на Коледа във всички страни, особено в България. Без свиня Коледа не ставаше в България.

Щом свинята е била такава важна вещ, то не е зле с няколко думи да запознаем читателите си с нея.
Едно нещо – късо, дебело, бяло, гладко, меко – като пухена възглавница. Отзад засукана опашчика, отпред глава и на главата тъпа муцунка и на муцунката две дупчици и под тях – устата. Това животно се славеше със своята чистота – гледаше всичко да изчиства, даже нуждниците на хората, а от друга страна – твърде гастрономно – ядеше всичко наред, даже пържени бифтеци. И от това то имаше голем тарбух, пълен се натъпкани с нетопена мас черва. Кога ходеше по нужда, слагаха му цукалче, за да събират финното богатство.

Когато дойдеше Коледа, всяко семейство отрязваше главата на една свиня и изваждаше от търбуха ѝ разни лакомства: кървавици, бахури, суджуци, пушени бутове, жамбони, шумка и много такива работи, които се употребяваха не за друго, а за ядене. (Прасетата се ядяха цели, без да им се режат главите.)

Доколкото си спомням, аз отпразднувах Коледата приблизително така: (Ще ме извинят читателите, ако пропустна някои важни подробности.)

Изпържваха ми 5-10 пържоли в една тава за сладко. Докато са горещи, започвах да ги консумирам. От маслото осите на чинетата ми се намазваха и започваха да се движат непрестано. Ето защо заръчвах след пържолите да ми поднасят: две кървавици, една глава на пача, две уши със соус, стомахът пълен със скълцани мускули от цицките, гушката и езика, единият бут сварен с дафин и тарфус, плешката задушена… и пр. – докато и аз самият заприличал на едно от тия класически животни. Трябва да спомена, че щом ми заседнеше нещо на гърлото, аз му наливах по менче черно вино. Може вече да се разбере, защо аз заспивах и усещах на сън как ангелчета ме възнасяха на небето и ме разхождаха из него по цели три дни.

Ех, хубаво беше тогава! Нали? Навсякъде по улиците ще видиш пияни и шкембелии хора. Нямаше слабичек човек. Всички бяха угоени, тлъсти, коремлии. А сега! Всички – живи мощи. От най-слабия вятър падат. Останали у тях само нервите и злините. Налитат на всичко да хапят. Наострили се само проклетии да вършат. Че свините ни няма да изчезнат? Къде! То всичко ще изчезне при такива хора. Остава сега сами себе си да заядат. И, комай започнаха вече. Да, да, започнаха хора, хора да ядат. Това е истина!

Ама току пак да се появят свините на земята, та да престане человекоядството.

Вестник „Кво да е”, 11 януари 1920 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах