„Само храната ще спаси човечеството от гладна смърт!“

Литературен площад с „Папагалът Шаро“, разказ на Ганка Филиповска

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - „Само храната ще спаси човечеството от гладна смърт!“

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Литературният ни площад продължава с разказа, подарен на читателите на „Площад Славейков“ от Ганка Филиповска. В него има китайци, поезия, политика, любов и мечта за свобода.

Папагалът Шаро
Ганка ФИЛИПОВСКА

Китаецът Цун или Чун, все тая, реши да напусне България и да продължи емигрантската си одисея в Щатите. Набързо опразни магазинчето си за всякакви ментета и подари на Петров, учителя по литература, любимия си папагал заедно с клетката.

Америка за България

Птицата беше маркова – жако, африкански сив папагал, но не съвсем. Нещо в гените ѝ се беше изкривило и окраската ѝ беше черно-бяла. Ако не бяха импозантната гърбава човка и късата опашка, по нищо нямаше да се отличава от най-обикновена сврака.

Петров беше третият стопанин на папагала. Китаецът го беше получил като подарък в родината си от французин, френетичен републиканец, който наричал птицата Марат и ѝ четял непрекъснато статии от „Приятел на хората”. Цун или Чун я прекръстил и тя имаше име, невъзможно да бъде запомнено от европеец – в превод означаваше Свенлива зора над зимно заледено езеро с голямо оризище. Учителят ѝ даде трето име – Шаро. Напук на това, че никак не беше шарена, и в памет на най-добрия си четириног приятел, който никога не беше имал.

И заживяха двамата в ергенската гарсониера на петия етаж в блок 526. В началото папагалът изпадна в дива депресия и оскуба почти всичките си пера. Не докосваше нито храната, нито водата. Видимо го потискаше огромната библиотека в спалня-хол-кабинет-трапезарията; всяко посещение на частните ученици, с чиито пари Петров осигуряваше своето и неговото оцеляване, го караха да се размазва до невъзможност по дъното на клетката.

Постепенно Шаро започна да възвръща оперението си, а процесът беше предшестван от яростно изкълваване на всякаква храна – и ядки, и зеленчуци. После стопанинът му най-сетне чу произнесени от папагала звуци. Сякаш за да оправдае новото си име, звъннеше ли се на входната врата, птицата започваше да ръмжи, а после да лае като зло куче и само тя си знаеше, че никога не го прави на наречието чау-чау – предпазливост, придобита още в Китай.

След това папагалът направо се поболя от логорея. Денонощно повтаряше едно и също: „Мао шъ хай йян! Мао шъ хай йян!”. Петров отиде в магазинчето, наето вече от друг китаец – Цин или Чин, и той му преведе фразата: „Мао е слънце!”. Но нещата не спряха дотук: птицата атакуваше собственика си с нови и нови китайски изречения. Учителят се принуди да покани в дома си Цин или Чин, защото нямаше как да възпроизведе всичко, избълвано от Шаро, но преводачът се оказа безсилен – езикът не бил официалният мандарин.

Петров не беше човек, който ще остави делото недовършено – в живота си не търпеше двусмислие и неясноти. Комбинативният му и обогатен от множество прочетени криминалета мозък му подсказа изход – записа на диктофон чинчанчункането на Шаро и се отправи към пазара. Чак на двайсет и осмата китайска сергия откри правилния човек. Миниатюрният Син или Зин му обясни, че това са сентенции от „Червената книжка” на Мао Дзедун, произнесени на езика сян – родния на Вожда. Петров запомни две: „Питай Партията за инструкции сутринта и докладвай на Партията вечерта!” и „Само храната ще спаси човечеството от гладна смърт!”, но и те му бяха достатъчни, за да разбере, че папагалът му, бивш републиканец, сега е маоист чак и в кокошинките.

Живееха си Шаро и Петров почти в уединение и в задружност въпреки идейните си различия. Учителят забеляза, че птицата се вторачва в телевизора, когато има новини от страната, излъчване на заседанията на Народното събрание или на дебати, в които винаги побеждаваха защитниците на правителството. Скоро тази любознателност изкристализира в L’Etat: c’est Le Premier ministre. Le Premier ministre est le soleil! („Държавата – това е Премиерът. Премиерът е слънце!”). Така Петров разбра, че папагалът му за пореден път е променил политическите си пристрастия и вече проповядва нова доктрина – неприкритият култ към личността очевадно целеше разбиването на многопартийната система.

Петров беше на 45 години – ерген в разцвета на силите си. Много отдавна щеше да се бракува, но съдбата реши да го предпази. Като студент беше лудо влюбен в една колежка (беше чел, че трябва да се казва „в една колега”, но използваше другата форма не само по инерция, а и от страх нечий слух да не пропусне „една” – като всеки самотен хетеросексуален мъж бе особено чувствителен на тема сексуална ориентация).

Тя имаше невероятни кафяви очи и светлокестенява коса. Вечер се разхождаха в парка, той ѝ рецитираше нежни стихотворения, обясняваше проблема за алиенацията в западноевропейската литература, развиваше собствени екзистенциални теории относно „Чужденецът” на Камю… Момичето слушаше, мълчеше и въздишаше. Постепенно срещите им се разредиха и накрая престанаха – оказа се, че докато той разкриваше пред любимата си неподозирани интелектуални и емоционални прозрения, Пешо от тяхната група ѝ беше направил бебе.
Петров потопи всичките си гемии, но за разлика от папагала Шаро нямаше пера, които да оскубе, затова оплешивя. Загуби вярата си в любовта, жените започнаха да го плашат – подозираше, че зад милата муцунка на всяка една се крие хищна, зелена ламя. Тези същества искаха само едно – да те приковат към себе си, да те подчинят и експлоатират – и за целта раждаха деца. А къде оставаше душата?

Годините се разбягваха една след друга като бълхи от прострян на слънце селски юрган и така я караше Петров: на работа, после частните ученици, а вечер рецитираше пред Шаро любимите си поети. Хармонията беше толкова съвършена, че чак неестествена.

Всъщност домът му не беше съвсем лишен от женско присъствие. От време на време идваше съседката Иванова да вземе някоя книга от библиотеката му и да върне прочетената. Общуването им не минаваше границите на литературата, макар Иванова да беше мома. За трийсет и осемте си години тя знаеше само цифри, цифри и цифри – беше дипломиран счетоводител, многострадално бе преживяла три-четири любовни връзки, в които все беше другата жена. Щом тя се появеше, Шаро се накокошинваше, наперваше се, не обръщаше внимание на неодобрението на стопанина си и произнасяше сърцераздирателно:

Колко си хубава!
Господи, колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очилата ти колко са хубави.

Измито сините очи на съседката ставаха лазурни зад дебелите лупи, а бледото ѝ лице изкусително порозовяваше. Щом тя си тръгнеше, Шаро изпадаше в истерия и грачеше драматично като гарвана на По: „Nevermore! Nevermore!“.

Иванова дойде да върне „Осъдени души” и да вземе „Птиците умират сами” три дни преди Коледа. Когато се отправи към вратата, папагалът се приготви да изтръгне от дясното си крило първото перо, но Петров неочаквано прекъсна мазохистичното му действие: „Къде ще си на празника?”. Беше ясно, че пита не него, а жената. Вкъщи, отговори тя, а мъжът каза защо не дойдеш у нас; аз ще донеса сармичките, отвърна тя, и тогава Шаро изкрещя екзалтирано „Cool“.

Празничната вечеря щеше да си остане тъпа празнична вечеря, ако не беше Коледа. Петров и Иванова тъкмо разискваха грешната любов на Фани Хорн и отец Ередиа, когато токът спря. Едновременно се наведоха над масата да запалят свещите, изтрещяха главите си и очилата им паднаха. След взаимния порой от извинения накрая крехките пламъчета осветиха анемично лицата им. И тогава мъжът и жената се видяха. Между тях имаше бездна от диоптри и те я преодоляваха сизифовски: тя – късогледо, но не осъзнаваше мига; той – далекогледо, но не подозираше бъдещето. Времето ги завъртя в центрофугата си и те загубиха представа за преди и после.

Забравиха, че са ян и ин, че живеят в дуалистичен свят, където противоположните се привличат, но и се борят. Бяха като тенджера и капак, планет и сателит, дупе и гащи, мустаци и гребенче… Пулсът на всеки достигна взривоопасна честота, телата им запроизвеждаха като откачени ендорфин, серотонин и пр. – толкова, колкото не може да даде и един тон шоколад.

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…

Никой от двамата не чу потресаващо подходящия цитат, с който Шаро разби тишината. Бяха го забравили, а можеше да им каже толкова неща… Ех, неговите палувания на младини със сладострастната вълниста папагалка; леко извратените му лудории с красивите и гъделичкащо порочни братовчедки ара; червеноопашатата приказливка в преливащо сиво… ах!…

„Дали ще настане лют коитус, или само ще се лигавят с петинг?“, запита се Шаро и веднага се отврати от себе си.

– С възрастта съм станал циничен или може би е виновно глобалното затопляне? Всъщност се чудя дали там-тамите на желанието ще забият в единен ритъм, ще разцъфти ли орхидеята на страстта, ще я напои ли Нгаи?”

Той се улови, че пак мисли на езика на конгоанското племе кикую – случваше му се винаги, когато е необичайно развълнуван. Усети полъха на носталгията, но повече го занимаваше въпросът, който си зададе преди малко, макар да знаеше, че няма да получи отговор – не беше светец, но не беше и жалък воайор.

– Faites l’amour mes enfants, et moi, je vais dormir (обичайте се, деца мои, а аз ще поспя) – прошепна на езика на любовта и тактично сложи глава под лявото си крило, за да се унесе по-бързо от ритъма на сърцето си.

Сънят му беше странен и красив. Шаро се беше превърнал в черно-бяла каракачанка. Търчеше мощно на четирите си крака и събираше стадо овце на тучна българска поляна. Когато животните се скупчиха послушно, с радостен лай изтича при овчаря, близна ръката му и видя, че това е Премиерът.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3