Съюзът на българските писатели в прегръдката на белите франзели

Ежегодно преди 24 май Съюзът на българските писатели гръмко раздава награди. Тази година са юбилейни – дават се за стотен път. Би трябвало да са наистина грандиозни, важни, да обхващат всички тенденции в съвременната литература, да отразят пробива ѝ навън, все по-често превежданите и награждавани български автори в престижни международни конкурси, да следят читателските и критическите нагласи. Всеки път се надявам да видя това, да срещна познати имена, да оценя синхрона между официалното писателско сборище и утвърдените значими български писатели. И всеки път ми се налага да издирвам с Гугъл имената на наградените.

Да предположим, че грешката е моя. Може би не съм чела достатъчно, може би не познавам истински важните автори у нас, а се ограничавам с някакви си случайни като Здравка Евтимова, Георги Господинов, Владимир Зарев, Александър Секулов… Сигурно в мен е вината, казах си, и реших да представя на всички, допускащи моята грешка, наградените от СБП „за принос към съвременната българска литература”.

Те са цели седем – шест мъже и една жена. При това – о, чудо! – нито един от тях не е председател на СБП, член на УС или издател с голямо и щедро издателство, наречено на някой възрожденец, писал записки по българските въстания.

Имената са на стабилни писатели. Стабилни по възраст – най-младият от тях, Тодор Згуров, ненавършил още 70 години, е роден през 1954. Имали са достатъчно време да внесат „принос към съвременната българска литература”. Пристъпих към изследване на творчеството им.

Започнах с Тодор Згуров заради младостта му. Трудно овладях емоциите си, когато започнах да чета достъпното в интернет – откъси от последните му книги с епиграми, поезия и детски стихчета. При епиграмите все още проявявах разбиране – все пак препратки към възрожденска поезия, емоция с хумор, допустима е и известна недодяланост заради формата.

Крайно песимистично!?

„Вятър ечи” –
в ушите вече не звучи:
няма ни юнак на кон;
няма песен… даже стон!

След това прочетох детските стихчета. Тук вече читателската ми емоция започна да набира скорост. Разбирам, че децата са непретенциозна публика, но все пак не заслужават да бъдат третирани като полуумни. Лично аз дори на безсловесно бебе не бих прочела с чиста съвест това:

Магданоз

Витамини, витамини
где ли сте се скрили!?:
погледни под своя нос –
в чинията с Магданоз…

Или това:

Щъркел

Щъркели летят на юг –
есента дошла е тук:
ала не рушат си те гнездата,
напролет ще гледат в тях децата.

(Последното е малко хорър – не ми се иска да си представям как нечии деца надничат отчаяно от щъркеловите гнезда.)

Поезията на Згуров обаче превърна смеха в патетичен кикот с примеси на просълзяване. Не знаех, че поетът Згуров е бил в Сибир, където „идват мъдреците”. Обаче ми стана ясно – човекът си заслужава наградата, щом се е настудувал така в името на българската литература.

В Сибир

Тайгата на Сибир
прокужда подлеците
и не за лесен пир
тук идват мъдреците .

В Сибирските простори,
в студа и в тишината,
не господари нови –
те следват си мечтата.

Във вечната борба
със силите на злото,
живот залагат те –
да бъдат със Доброто.

Но идват времена
и техните мечтания
ще носят Светлина
и сбъднати сказания.

Георги Гривнев, също отличен с награда за огромен принос към родната литература, е още по-категоричен с руските метафори. Той е обявил пристрастията си явно и открито, и на фона на ситуацията с Русия днес напълно разбирам защо СБП го е наградил. Не е лесно да принасяш за българската литература, възпявайки чужда държава, като при това признаваш, че тя няма нужда от теб.

Русия

Ти нямаш нужда от мойта защита,
щом си спомням за Таня Савичева.
Ти нямаш нужда от мойта подкрепа,
щом лежи край Бяла Юлия Вревска.

Ти нямаш нужда от моето слово,
щом в безкрайни и строги редици
вървят, вървят ли безсмъртните полкове,
а до тях – потомците живи…

Ти нямаш нужда от моите думи,
щом в утрини – хладни и тихи –
жените загивали в гръдта си с куршуми
за роден дом и за Родина.

И ако трябва, пак ще възкръснат
Ленинград, Курск, Мамаев курган
и тогава горко на новия враг,
обречен на смърт в най-тежката бран!

Другото му руско стихотворение е почти пророческо. Или просто е писано на фонов шум от „Первъй канал”:

За какво е виновна Русия?

За какво ли не е виновна Русия,
затова, че на Мексико вулканите димят,
че слънцето не изгрява от Запад,
а от Изток и „на „Руски” изгрява денят.”

За какво ли не е виновна Русия,
затова, че се кръсти, че вярва в Христа,
че Русия тръгна от далечния север
да освобождава славянската си сестра.

За какво ли не е виновна Русия,
затова, че е една шеста част от земята
и за оная шега на чукчите от Камчатка,
че не са читатели, а писатели.

За какво ли не е виновна Русия,
че е родила Пушкин, Достоевски, Толстой…
И че руската душа е толкова голяма
и има място за страдание, памет, възторг.

За какво ли не е виновна Русия?
Тя не отваря, не започва първа война.
Но обявят ли ѝ, знае как да се защитава
и как да дефилира на Червения площад.

Следващият приносител на приноси в съвременната ни книжовност – Методи Георгиев – е публицист. Е, не е публикувал много след 2006 г., но пък гръмкото заглавие „Цензурирано след 10 ноември” още отеква, нали? А в книгата под това заглавие стоят още по-важни мисли, особено сериозен „принос” към демократичното ни съвремие. Пък и човекът е толкова „талантлив”, че в 10 реда е успял да включи политически, икономически, литературен и киноанализ!

„Смайваща статия написа онзи ден – 20 декември 2000 г. – Желю Желев в един от многотиражните вестници. Началото ѝ: „В момента пред очите на цялата страна се съсипва българското лозарство. По-точно е да са каже – доубива се това, което е останало от него.”

Не е за вярване, че горните редове са излезли изпод перото на Бащата на контрареволюцията, която вилнее подобно кърджалийски набег над цяло Българско. Още пищят ушите ни, стенат душите ни от думите на Първия дисидент, Първи председател на СДС и Първи демократично избран президент: „Задача над задачите от днес до обозримото бъдеще е разграждане и безмилостно ликвидиране на всички тоталитарни структури.” Е, добре. Първата тоталитарна структура, с която започна социалистическия възход на България бяха кооперативните стопанства. Вълко Червенков бе техен проектант. Тодор Живков обогати, в някои моменти влоши, кооперативния полет на българското земеделие. Няма да оспорвам цената, която заплатиха селяните. Всеки случай това, което показаха във филма „Хайка за вълци“ е пълен авторов и режисьорски идиотизъм…”

Толкова много революционен патос трудно се издържа, затова ви приканвам да прочетете лириката на следващия изключително принасящ към българската литература – Михаил Гунчев. Метафорите, които пъхат читателя във франзелите на любимата му, чакаща със загрята фурна, са истинско гурме на еротичната поезия.

В началото ти назова се ръж класила –
стиха, в който зърното зася, красив бе
и мъничко наивен в невинния си кълн.
Така те срещнах, хлебно мое изкушение и глад!

И оттогава с мириса на хляб ми прилошава –
така е винаги, когато до топли питки
с връхчета попрегорели, с разляти знаци обредни –
белег свише, опират зъбите ми, сънуващи ги нощем.

Запалена е фурната ти винаги, готова
в миг да ме нахрани – в сиянието нощно на нозете,
с корема – съкровище в брашно уханно скрито

и с белите франзели на ръцете ти –
ти цялата си нощви бухнали
сред маранята златна на паспала.

С поезия принася към изстрадалата ни литература, уморена от толкова принос, и единствената дама сред седмината наградени. Диана Димих също си пада по кулинарните метафори и превръща любовта в манджа:

Единствените длани

На мъжа любовта, казват,
през корема минавала.
Нашата отдругаде тръгва,
обикаля вътре из нас,
в кухня не присяда.
С какво ли се храни…

Трапеза не ти глася,
не ти пека погача,
баница не разточвам.
Не фурна –
огньове в очите си палим
и думи дъхави вкусваме.

Скритом те с пръстче докосвам.
Потайно огниво от поглед,
от кодово наше слово
висока клада подпалва.
В длани преплетени
гальовен пламък ни топли.

Познаваме влюбени
в мазни гювечи.
Преядоха от угаждане
и бързо-бързо
трапезата обща изритаха,
барабар с покривката непрана.

Ние оставаме. Непреситени.
През зидове и телени мрежи,
сред хиляди в мрака
ще разпознаем
дланите си опипом,
една на друга отдадени.

Но и не забравя да напомни, че преди и след обилната трапеза, най-важното нещо са чистите ръце:

Отмиване

Сапун в ръце
под струята прозирна.
Търкаш, търкаш,
шурти вода отгоре.
Отнася отмиващата пяна,
не и отмитото.

Петна от някога било.

С това стихотворение Димих окончателно поставя и край на пандемията, която ни научи да си мием ръцете. Но лично за мен най-приносно е едно от заглавията на стихотворение, посветено на смъртта и живота в митологичен контекст. Стихотворението се нарича „Не лодкай ми се” и обяснява как поетесата е трябвало да мине – горката! – в сал по реката Лета. Малко по-късно се оказва, че необичайните водни превозни средства са типични за нея.

Буре

Не взимай ме
в твоята ладия лека –
буре въртеливо
из въртопа управлявам.

След като установих, че българската литература, очертана от СБП, е обилно обогатена от наградените литературни деятели, ми олекна. Сега тя може да се движи смело напред – в буре или сал, нахранена с магданоз, управлявана от бели франзели… към Сибир. При мъдреците, които възпява.