Шоубизнесът може да се самоиздържа, но не и културата

Творчеството на Кристо и Жан-Клод е изкуство, защото отговаря на едни от основните критерии за дефиниране на понятието „изкуство“ – кара хората да се замислят и докосва по някакъв начин чувствата им. В същото време, обаче, тяхната дейност се доближава до понятието шоубизнес, защото представлява атракция за широката публика и при определени обстоятелства тази атракция може дори и да се самофинансира.

В този смисъл министър Кирил Петков не е прав в своята, може би в друг контекст изказана мисъл, че „културата може да бъде самоиздържаща се“, подобно на проектите на Кристо и Жан-Клод. Надявам се да е така, защото културата не може да бъде икономика, независимо от модерните тези за развитието на „културна индустрия“. Културната индустрия е възможна само при наличието на висока обществена култура, която, обаче, някой трябва да създаде.

И тук идва другото неразбирателство – изкуствата са част от културата на едно общество, но двете думи не са синоними.

Култура е начинът, по който се държим един с друг – в парламента, в семейството или на улицата. Култура е начинът по който възприемаме околния свят и своето участие в него. Култура е и начинът, по който гледаме на самите себе си и на себеподобните си.

Изкуството, от своя страна, е онази част от културата, която ни учи на емпатия. Чрез изкуствата нашият мозък бива предизвикан да приеме или да не приеме дадена действителност, без значение от красивите думи, в които тази действителност може да бъде опакована. В музиката има достатъчно такива примери – от Бетовен, през Малер, до Шостакович. Съвсем не случайно повечето тоталитарни режими се опитват да подчинят изкуствата, защото именно чрез тях започва невидимото преобразяване на нашето съзнание, което в един момент може да изкара хората на улицата.

И отново – изкуствата ни учат на най-важното, което уви днес не учим в училищата – усещане към околния свят. Може би в това отношение музиката е най-силното оръжие на емпатията, поради което тя е използвана и най-много като основен инструмент в шоубизнеса.

Шоубизнесът наистина може да се самоиздържа, тук министър Петков е прав. Но той не е изкуство, а индустрия. В индустрията се създават произведения, за да се печелят пари, в изкуството се създават произведения, за да печелим човечност. Поради тази причина в западноевропейската цивилизация е приет принципът държавата да подпомага изкуствата във всеки възможен смисъл – финансово, но и със създаване на условия за тяхното развитие. И в тези страни е прието разбирането, че инвестициите в културата – във всичките нейни форми – се изплащат в следващите поколения.

Казано с най-прости думи – шоубизнесът работи за това да се чувстваме добре, изкуството работи за това да бъдем добри. Двете понятия не трябва да бъдат бъркани, особено от хора, от които зависи тяхното съществуване.

Естеството на шоубизнеса се крие в самия израз – правим бизнес чрез създаване на шоу. В известен смисъл това, което се случва в последните дни в нашия парламент, също е шоу. Надявам се, обаче, че никой няма да го нарече изкуство.

Принципът на шоуто и желанието на обществото за шоу е заложен още от древен Рим в израза „хляб и зрелища“. И все пак, онова, което е помогнало за съграждането на съвременната европейска цивилизация не са били зрелищата, а културата на Рим – философията, литературата, архитектурата…

Има и още една съществена разлика между шоубизнеса и изкуството. Шоубизнесът е временно явление, той не е и замислян като дългосрочен проект, а като процес на даване на хората на емоции, които те искат да изживеят в този момент. А знаем, че когато човек желае да получи нещо „в този момент“, той е готов да плаща за това. В този смисъл, шоубизнесът определено може да се самоиздържа. Виждаме това и по блокбъстърите на Холивуд. Изкуството от своя страна оперира с „вечни“ стойности. Поради тази причина например класическата музика се нарича „класическа“. Често изкуството ни дава не това, което искаме, а онова, от което всъщност имаме нужда. И това го прави толкова ценно за нас. За съжаление, когато става дума за изкуство, обикновено разбираме какво сме имали, когато го загубим. Резултатът идва около поколение по-късно, когато вече е късно за реакция, защото културата на обществото е загубила стойност, сменени са ценностите, променен е и погледът ни към света.

Ние би трябвало да сме си научили урока от собствените ни експерименти – нека погледнем репертоара на сценичните изкуства днес – десет години след въвеждането на пазарния принцип чрез делегирания бюджет. Не че той е невъзможен, напротив. Но при този модел сцената се превръща в отражение на културата на обществото и се получава така, че вместо да формираме вкуса на хората около нас, ние се водим по този вкус, за да бъдем икономически успешни. Ако обществото ни би било с изначално по-висока култура, това би било дори изключително успешен модел. Но културата на обществото ни днес можем да я видим дори само с пускането на телевизора. Или с бегъл поглед из коментарите във форумите в интернет. Ако сме доволни – значи сме успели и действително можем да превърнем и последните остатъци от „високо“ изкуство в индустрия. Но ако у нас има дори частица съмнение, че случващото се не е нормално, че комуникацията между хората е изкривена, че омразата надделява над толерантността, че това не е светът, в който искаме да живеят нашите деца, то значи днес имаме нужда от изкуство повече от всякога. Не заради самите нас, а заради следващите поколения.

* Диригентът Найден Тодоров е директор на Софийската филхармония.

Вижте още: ОПЕРАТА НЕ Е ФАБРИКА ЗА МАСОВА КУЛТУРА, НЕ МОЖЕ ДА СЕ САМОИЗДЪРЖА