Смърт за Братя Грим, Рапунцел е бременна!

Шумотевицата около приказките на Братя Грим, вдигнала се в последните дни покрай издаването на оригиналния им вариант на български език, сама заприлича на зловеща история.

Такава, в която две братчета с извратено мислене тайничко разказват на невинните ни дечица ужасяващи сюжети, където хвърчат отрязани крайници, майки убиват отрочетата си, за да си ги хапнат, а перверзна червена шапчица (не по Шарл Перо) прави стриптийз пред вълк, след което му се отдава, следвайки сластните съвети на собствената си баба. И в която накрая ние – целокупното, праведно, високоморално и всичкознаещо във Фейсбук общество – сгащваме перверзните братчета Якоб и Вилхелм, извеждаме ги пред строя за ушите и се накрещяваме възмутено как могат така подло да ровичкат в невинните детски главици, при това вече повече от двеста години. След това на свой ред безскрупулно ги разчленяваме, барабар с книгата им, изяждаме ги, оригваме се шумно и… заспиваме отново – спокойни, че днешните дечица няма да са утрешните серийни убийци.

Жестът, породен от реакцията на обществото на истинските приказки на Братя Грим, е толкова първичен, че очеизбождащо напомня самите тях – лично аз някак си представих онази за царя, който имал дванадесет сина, но обещал да ги убие до един, ако тринадесетото му дете е момиче и затова бил приготвил дванадесет ковчега с малки възглавнички вътре… Та и у нас така – дайте да убием Братя Грим и да погребем с подобаващо уважение (възглавнички, все пак) плашещите им истории, та да опазим душите на подрастващото поколение.

Аз съм филолог по образование. Някога в университета не само учехме история и морфология на приказките, но и се занимавахме с най-различни техни прочити през вековете. Имах особен интерес към тази тема и заради проф. Милена Кирова (тогава все още доцент), която в зората на деветдесетте години направи един изключително интересен курс по психоаналитичен прочит на класическите приказки. Днес вече твърде практикувано, тогава това тълкуване беше цял нов свят, в който приказките бяха изключително богата и благодатна за интерпретации материя. И което, поне за мен в онези години, ги изведе далеч отвъд представата за тях като за поучителни истории, които следва да цивилизоват деца преди да заспят вечер. Струва ми се, че това разбиране за приказката изобщо, е ключово за анализирането й като жанр. И в този смисъл е добре то да бъде ясно и не само на филолози (чели поне изследванията по темата на Владимир Проп, така препоръчван някога от професорите ни съветски учен), но и изобщо на всеки, който би се самоопределил като „средно интелигентен“. Затова няма да изпадам в дълбок анализ на приказките, въпреки че за първи път от студентството си насам усетих да ми припарва под пръстите от желание да го направя. Ще се опитам просто, кратко и ясно да формулирам и предам някои факти около тях, без които адекватното им четене и разбиране е невъзможно.

Следващото надолу е резултат от неколкодневно четене на най-различни източници, сред които горещо препоръчвам изследванията на професор Мария Татар, германист, водещ програмата по фолклор и митология в университета Харвард, феминистичния поглед върху приказните сюжети на Сандра Гилбърт и Сюзън Гюбар в книгата им „Лудата от мансардата“ (The Mad Woman in the Attic), лекциите на професора по литература за деца от университета в Торонто Дейдре Бейкър, както и статията „Имало едно време“ на Джоан Акосела в списание New Yorker от 23 юли 2012 година. Всяко едно от тези четива си заслужава интелектуалното усилие, дори и да не намерите собствените си разбирания, отразени в тях.

Разговорът за приказките на Братя Грим трябва да започне първо с осъзнаване на самата им работа. Става дума за двама интелектуалци от XIX век, които следват романтичната тенденция на своето време да търсят изконните морални и културни ценности на народа си, влизайки дълбоко в неговото фолклорно творчество. Приказките, които братята издават, са събрани не за да се четат на деца, а за да се запазят като германско национално богатство. Самите Грим твърдят, че приказките са им разказвани от немски селяни и селянки на доброволни начала. Което, оказва се, не е съвсем вярно, тъй като основната „разказвачка“ била съпруга на шивач, живеела си в града и знаела приказките в силно повлиян от френския дух вариант. Знае се също, че един пенсиониран войник продал пък своята приказка на Якоб и Вилхелм за един кат дрехи.

Когато книгата с фолклорните приказни сюжети излиза през 1812 година, тя няма особен успех, тъй като е приемана за академичен сборник и в този смисъл аудиторията не си е представяла, че трябва с тях да приспива децата си. След няколко години обаче сборникът излиза в Англия, където става особено популярен именно сред децата. В резултат на този изненадващ пазарен интерес братята решават да приспособят приказките за дълбоко християнските праведни немски семейства. И преработват детайлите – злите майки, напиращи да изядат децата си, се превръщат в мащехи, мъжките образи винаги са малко или много героизирани и се появяват, за да оправят забърканите от жените каши, Снежанка не е седемгодишно момиченце, а девойка, а сексуалните намеци са премахнати. Така на бял свят се появяват доста по-смирените аватари на онези зловещи народни истории, предназначени вече за домашно четене и семейно интерпретиране. Впоследствие същите тези днес класически сюжети се редактират още и още и излизат по света в най-различни, най-често доста беззъби варианти. В тях редовно е променян краят, който по законите на Дисни индустрията винаги трябва да е щастлив, нищо, че според германското фолклорно съзнание той обикновено е смразяващо трагичен.

Тук е мястото да разберем и още нещо. Времето, в което тези приказки оригинално са били създавани, няма как да бъде определено с точност. Става дума за фолклорната практика повествованието да се предава от уста на уста през вековете и съответно да се променя така, какта на анонимния разказвач му харесва. Трябва да имаме предвид още, че въпросните приказки са се разказвали между възрастни, те са били отражение или отдушник на техните страхове, въображение и дори скрити, блъскащи се с представата за морал интимни желания. Нещо като съвременните филми на ужасите, порното или ролевите игри с елементи на насилие за възрастни. В това няма нищо невиждано и нечувано – че в гръцката митология не се ли случват точно такива „ужаси“?! И там бащи си ядат бебетата, майки спят със синовете си, богове си правят гадни номера, кръвосмешават се на воля и обладават де който им повдигне либидото (което всъщност е почти непрекъснато вдигнато), превръщайки се за разкош в някое и друго животно.

Подобна стряскаща нелогичност и провокация към морала има не само в митологиите, но и в Библията. Там пък един нервен бог след едноседмична работа спира да прави каквото и да е, за да раздава правосъдие на направените от него човечета, като зорлем им натиква изкушението под носовете, а после им се гневи защо са му се поддали. Пак там, ако ще четем буквално, братя се предават и убиват, една жена забременява от Светия дух и си остава девствена, а друг мъж е натоварен със задачата да й бъде параванен съпруг, като тази роля му е вменена манипулативно, а той пък – погледнато от позицията на съвременния човек – съвсем глупашки я приема. Така де, хайде сега днес някой да се опита да разиграе този сюжет в собственото си семейство – да видим дали ще му се вържат на номерата. Много по-вероятно е да последват фамилни трагедии, достойни за криминалната хроника на новините, отколкото божествени теории за произхода на човека и неговата мисия на земята.

Четенето на оригинала на приказките на Братя Грим трябва да става след културологична подготовка точно така, както се четат митологичните и библейските сюжети. Само че вместо цялостна доктрина на една религия (както е в Библията), в тях ще е отразена психологията, манталитета и душевността на хората. Някои от изследователите дори са по-конкретни, посочвайки, че става дума за душевността на германците. Лично аз не бих се концентрирала върху това уточнение, защото през призмата на национализма (типичен за романтизма, в който работят братята Грим) точно тези приказки са били особено любими на национал-социалистите и фашисткия режим в Германия. Логиката е точно толкова безумна, колкото и тази на българските комунисти, определящи например Ботев като първия поет комунист. И точно толкова от нея не произхожда нищо смислено.

Във Фейсбук истерията около изданието на оригиналните приказки на Братя Грим, разбира се, липсва всякакъв контекст. Както подобава логиката на този софистициран селски мегдан, по екраните се размята снимка само на краткия разказ „Инатливото дете“, където едно клето хлапе има „смъртно легълце“, а майка му ходи на гроба да шиба от време на време показващата се от пръстта детска ръчичка. Тук народът наскача възмутен: „ШОК и УЖАС! #Кой позволява това с децата на KLETA MAYKA BALGARIA?“ И се започна истински публичен линч, без никой да седне и да понаучи за какво става дума. В преследването на някакви прокламирани за морални ценности тези критици са готови да подпалят книгата на Братя Грим и да разпънат на кръст злонамерено публикувалият така злокобните текстчета.

Ама чакайте малко!

Дори и да оставим настрана историческата стойност и смисъл от подобна книга, да прехвърлим за друг разговор психоаналитичния й прочит, да пренебрегнем дори изключително интересната й прилика с днешната „черна комедия“ и произлизащата от това ирония към живота и смъртта, има нещо много злободневно, за което трябва да си дадем сметка, щом ще осъждаме приказките на Братя Грим като невъзпитателни. И това е светът, в който живеем. Този, дето ежедневно си го създаваме. Светът, в който вечерните български новини бъкат от трагични истории – мъж убил любимата си и после себе си, друг се застрелял на работа, трети откраднал кола с единадесетгодишно дете в нея… Свят, в който цели български села се вдигат на линч, за да гонят семейства бежанци, само защото са мюсюлмани. Свят, в който един бабаит лови хора и им връзва ръцете със свински опашчици. Че не е ли съвсем по братя Грим историята за момченцето, което наръгало с ножче друго момченце в парка, после скрило ножчето и яло много и си пуснало брада, за да не го познаят, а пък приятелчетата и хората около него дружно пазели тайната му, защото ги било страх… вероятно, че може и тях така с ножчето един ден да ги резне, знам ли?!

Не е ли по-жесток от която и да е от тези приказки фактът, че всяка четвърта жена у нас живее в среда на насилие, което децата ежедневно наблюдават и в крайна сметка може би приемат за нормално? Кое е по-страшно – приказката, в която Марулка (Рапунцел) забременяла от навестяващия я всяка вечер в кулата принц или реалността, че у нас деца раждат деца, деца бият деца и деца убиват деца? И не е ли далеч по-адекватно да си дадем сметка, че насилието е на един клик или крачка разстояние от децата ни, на които изобщо не им е нужно да четат „Инатливото детенце“, за да го видят и осъзнаят. И ако като родители можем да избираме какво да четем на децата си, като съвременни граждани отдавна сме се отказали да избираме в какъв свят ги оставяме да живеят.

Името на братя Грим се изписва на латински с две m накрая – Grimm. По ирония на съдбата на английски grim означава мрачен, злокобен, страшен. Мракът обаче никога не е злокобен и страшен сам по себе си. Той е такъв, защото когато е тъмно, възможността ни да виждаме е ограничена. Тогава на воля започва да се вихри страхът. Страхът се бори с познание – само чрез него можеш да разбереш какво има в тъмното и да престанеш да му се плашиш. Точо така, както става в една базсмъртна българска детска история от Борис Априлов – тази за Лиско и Чимиджими, който беше разбрал, че в тъмния варел няма абсолютно нищо. Просто, защото се беше осмелил да скочи в него.

Затова нека да учим децата да бъдат хора с живота, който им градим. Да им даваме смелостта да скачат в тъмното, за да го опознаят и то да не ги плаши. Да скачаме с тях, когато трябва. А що се отнася до приказките, повярвайте, ми точно тези на Братя Грим няма да ги превърнат в изчадия.