„Свидетел на историята“ между САЩ и СССР през XX век

Мемоарите на известния американски дипломат Чарлс Е. Болън излизат на български за пръв път половин век след първото си издание. Болън е една от ключовите фигури, свързани с отношенията между САЩ и СССР от момента, в който дипломатическите отношения между двете страни са подновени през 1934 г.

Той е един от първите американски дипломати, владеещи отлично руски език, който добива преки впечатления от политическия, социалния и културния живот на руснаците. Добронамереният му, но често и скептичен поглед към бурните събития в тази страна, която е в центъра на изключителен международен интерес, му дава възможност да схване духа на руснаците и да вникне до голяма степен в манталитета на своите политически партньори от страната на Съветите. Този подход му дава възможност през цялата му дипломатическа кариера да направи задълбочени анализи и прогнози, които е изключително интересно да четем и днес, след като ни е известен развоят на събитията.

В мемоарите си Болън разказва за срещите си с Булгаков, Литвинов, Будьони, Сталин, сякаш говори за неща от всекидневието.

По време на Втората световна война Болън е на Техеранската конференция не само като преводач, но и като човека, който трябва да изложи обобщенията от историческото събитие – неговата отговорност е много голяма, защото заедно с превода трябва да запомни детайлите и нюансите на разговорите между Сталин, Рузвелт и Чърчил. Той е един от тримата, които дават идея за плана за съвземане на Германия след войната. Пак той е един от хората, които внушават на Джон Кенеди начина на поведение по време на Карибската криза, който предотврати световния атомен сблъсък.

В трудните години след Втората световна война, в момента, в който посланик Болън трябва преждевременно да напусне Москва, министър-председателят на СССР Николай Булганин го е запитал: „Защо ви отнемат от нас?“. Години по-късно, при оповестяването на смъртта на Чарлс Болън, в броя на „Ню Йорк Таймс“ от 2 януари 1974 г. Робърт Фелпс пише:

„Никой друг дипломат не познаваше руснаците по-добре. Перфектно владеене на езика, с познания към руската литература, изкуство, музика, история, както и принципите на болшевизма, господин Болън разбираше съветските лидери и руските хора“.

Дъщерята на Чарлс Болън – Ейвис Болън, е пряко свързана с България. Тя е посланик на САЩ у нас от 1996 до 1999 г.

Изданието съдържа много архивни снимки и документи, някои от които се публикуват за първи път.

Книгата ще бъде представена от проф. д-р Веселин Методиев и доц. Михаил Груев на 22 юни (вторник) от 11 ч. в Аулата на Софийския университет в присъствието на Нейно превъзходителство Херо Мустафа, посланик на САЩ в България.

Предлагаме ви откъс от „Свидетел на историята“, предоставен от Университетското издателство „Св. Климент Охридски“.

Първото официално пленарно заседание на Техеранската конференция започна в конферентната зала на съветското посолство в четири часа следобед. Мебелировката беше неподходяща за горещия климат. Помещението бе доста голямо, обзаведено с тежки столове и кръгла маса, покрита със зелено сукно. Прозорците бяха закрити със завеси, по стените висяха гоблени. На масата имаше места за по четирима души от всяка страна. Хариман седна вдясно от Рузвелт, аз – вляво, а Хопкинс зае мястото до мен. Със Сталин бяха Молотов, Ворошилов и Павлов. Чърчил доведе Антъни Идън, заместник-секретаря на военния кабинет лорд Исмей и майор Бърс. Съветската тайна полиция пазеше залата. През по-голямата част от времето американските и британските им колеги стояха навън.

Преди началото Сталин и Чърчил се договориха Рузвелт като единствен държавен глава сред присъстващите да председателства първото заседание. Атмосферата бе толкова спокойна, че изглеждаше невероятно как тримата най-могъщи мъже на планетата се бяха събрали да решават съдбините на милиони хора по света. Напрежението, което често съпътства подобни събития, тук не се прояви по никакъв начин. Първите думи на Рузвелт бяха шеговити. Като най-млад той приветства с добре дошли по-възрастните от него. Чърчил бе най-красноречив. Той заяви:

„В нашите ръце е съдбата на човечеството“.

Домакинът Сталин приветства гостите си и добави:

„Сега да се захванем с работата“.

Рузвелт направи преглед на американските действия в Тихия океан и след това отвори дума по най-важния въпрос – датата на десанта в Северна Франция, известен като операция „Овърлорд“. Той заяви, че операцията не трябва да бъде бавена заради второстепенни проблеми.

Сталин временно отложи изказването си по тази тема, за да приветства успехите на англо-американските сили в Тихия океан, и изрази съжаление за това, че степента на съветския ангажимент към войната в Европа не му позволява да се включи по-активно във войната срещу Япония. Той добави, че би било от голяма помощ, ако Турция влезе във войната. Чърчил успешно прикри истинското си мнение, че „Овърлорд“ трябва да бъде отложена. Той заяви, че Великобритания и Франция са готови да изпратят един милион войници на континента през май, юни июли 1944 г. Сталин предложи съюзниците да дебаркират в Южна Франция около два месеца преди истинския десант на Ламанша, за да бъдат отклонени германските войски оттам, където биха били наистина необходими. Рузвелт поде идеята и я разви, като предложи щабовете да се заемат с планирането на фалшив десант още на следващия ден.

После Чърчил започна да дава воля на истинските си чувства. Той каза, че личното му мнение е към началната дата на операция „Овърлорд“ да се подхожда по-гъвкаво, и предложи щабовете да разгледат различните варианти на сутринта. Сталин за първи път показа леко раздразнение. Той заяви, че не е очаквал да се обсъждат технически въпроси и затова не е довел военни специалисти, но че маршал Ворошилов ще даде най-доброто от себе си, за да подпомогне решаването на задачата. С това първата среща приключи.
Докато бързах към стенографите, за да им продиктувам записките си, мислите ми се въртяха около политическата грамотност на Сталин и категоричността, с която подбираше думите си. Неговият руски имаше особена фактура, направо акцент. Грузинският елемент не беше толкова осезаем за слуха ми, макар впоследствие да научих, че за някои образовани руснаци той бил дразнещ. Сталин бе много внимателен и учтив с преводача си и също мереше дължината на изказванията си съобразно капацитета на своя човек. Говореше тихо, никога не повиши тон и често използваше изрази, които подсилваха впечатлението за скромност.

Когато се върнах във Вашингтон, старият революционер Борис Николаевски, който често се бе срещал със Сталин, ме попита дали Йосиф Висарионович се е усмихвал на чужденците. Когато му отвърнах положително, той заяви, че с руснаците Сталин се държал грубо, никога не се усмихвал, а езикът му бил обиден. В Техеран Сталин използваше фрази като „според мен“, „може и да бъркам, но мисля, че“ и „вярвам, че“, които с нищо не издаваха характер на безогледен диктатор. Той наруши този модел на поведение само веднъж. Доближих го в гръб с молба от Рузвелт, като по този начин прекъснах работата му по изучаването на руския текст на финалното комюнике. Сталин беше уморен. Без да се обръща, той изръмжа през рамо:

„За бога, оставете ни да свършим тази задача!“.

После се обърна и разбра, че натрапникът не е руснак, а пратеник на американския президент. За пръв и последен път го видях засрамен. Така или иначе не разказах за тази случка на Рузвелт.

Същата вечер Рузвелт бе домакин на приготвена от филипинската му прислуга вечеря, състояща се от стек и печени картофи. Президентът сам направи коктейлите за аперитива – това му доставяше удоволствие.

Гордееше се с творенията си, които на вкус не приличаха на нищо, което бях опитвал дотогава. Той сипа голямо количество сух и сладък вермут в кана с лед, добави малко джин, разбърка сместа енергично и я разля по чашите. Сталин прие своята и отпи безмълвно. Накрая Рузвелт го попита дали коктейлът му е харесал.

„Да, не беше зле, но ми стана студено на корема“, заяви диктаторът.

Разговорът на масата започна от Франция, но скоро се прехвърли на Германия. Стори ми се, че Сталин играеше двойна игра. От една страна, той като че искаше Германия да бъде разпокъсана, както и да ѝ бъдат наложени най-тежките условия, за да се предотврати възраждането на германския милитаризъм. От друга страна, останах с впечатлението, че той изпитва западните лидери, за да види докъде биха отстъпили. Както показаха събитията впоследствие, второто предположение се оказа вярно. По време на разговора президентът повдигна въпроса за излаза на Балтийско море, но заради грешка в превода Сталин остана с впечатлението, че става въпрос за балтийските държави. Съветският лидер каза, че ако разбира въпроса правилно, то той е за свободно корабоплаване в Балтика.

Рузвелт понечи да добави нещо, но изведнъж позеленя, едри капки пот се търколиха по лицето му и той се хвана за челото с разтреперана ръка. Всички се изненадахме. Президентът не бе имал никакви оплаквания и никой от нас не бе доловил признаци на физически дискомфорт у него. Хопкинс нареди да бъде закаран обратно в стаята с помощта на инвалидната количка. Там лекарят на Белия дом, контраадмирал Рос Макинтайър, го подложи на бърз преглед. Хопкинс се върна и за всеобщо облекчение оповести, че Рузвелт страда от пристъп на лошо храносмилане. Президентът не се върна в трапезарията за остатъка от вечерта. На следната сутрин Хопкинс ми призна, че се е притеснил силно, докато Макинтайър не го уведомил за истинската причина за неразположението.

След като Рузвелт напусна, Чърчил повдигна въпроса за Полша. Той илюстрира как си представя бъдещето на страната с три кибритени клечки. Министър-председателят ги премести от изток на запад и заяви, че именно това трябва да стане и с границите – тоест желанието му беше новата Полша да се уголеми за сметка на Германия, а СССР да задържи териториите, получени според пакта „Молотов-Рибентроп“. От своя страна Сталин постави под въпрос принципа на безусловната капитулация, така яростно защитаван от президента в Казабланка. Маршалът заяви, че настояването за безусловна капитулация само втвърдява германската съпротива, докато конкретните искания, независимо колко са тежки, биха дали на германците поглед върху това, какво точно би трябвало да приемат, за да прекратят войната. Това ще ускори капитулацията, добави Сталин.

На следващия ден, 29 ноември, Рузвелт, изглежда, съвсем се бе възстановил от лошото храносмилане. Президентът бе по-фокусиран от всякога. Той и Сталин отново се срещнаха на четири очи, преди всичко за да обсъдят военни въпроси. Разговорът скоро се насочи към плана на Рузвелт за създаване на световна, а не тясно европейска организация. Президентът предвиждаше процесът да включва създаване на три компонента: първият щеше да бъде форум на всички нации, който да формулира препоръки; вторият – изпълнителен комитет, който да се занимава с арбитраж на проблеми; последният, в който щяха да членуват четирите велики сили, щеше да има властта да налага решения. Сталин се съмняваше, че малките нации ще се зарадват на последното предложение, и предложи създаването на европейски и далекоизточен комитет или на европейска и глобална организация.

Рузвелт заяви, че вижда два начина за справяне с потенциални заплахи за мира. Ако заплахата идва от революция или някакво подобно събитие в малка страна, би могъл да се приложи карантинният метод — да се затворят границите и да се наложи ембарго. Ако заплахата е по-сериозна, четирите световни сили могат да влязат в ролята на полицаи и да изпратят ултиматум на провинилия се; ако и това не свърши работа, те биха могли да употребят военна сила. Трябва да се отбележи, че президентът упомена възможността за размирици или заплаха за сигурността на дадена нация, произлизаща от „революция или подобно събитие в малка страна“. Предвидливостта му изпъкна с оглед на проблемите пред САЩ, предизвикани от действията на комунистите в следвоенния период. На този етап Сталин не разкритикува идеята на Рузвелт. Сталин по принцип избягваше да се обвързва с участие в какъвто и да било тип организация, но в случая не прояви несъгласие с идеята за световен мироопазващ орган. Очевидно той намираше опасността СССР да остане извън подобна организация за много по-непосредствена, отколкото участието в нея, стига Москва да можеше да блокира неизгодните за нея инициативи и да не бъде принуждавана да предприема действия против волята си.

В началото на втората пленарна среща конференцията навлезе в криза. Надвисна реална заплаха от провал. Военните се бяха срещали няколко часа по-рано и първоначално колебливите британци взеха да изразяват все по-големи резерви към предложението за насрочване на дата за операция „Овърлорд“. Предвид изключителната важност на въпроса дебатът дали „Овърлорд“ да бъде насрочена за пролетта на 1944 г., както предпочитаха руснаците и американците, или да бъде отложена за сметка на операциите в Средиземноморието, както предлагаха британците, беше малко дребнав.

Сталин натискаше за насрочване на „Овърлорд“ през май. Той каза:

„Не ме интересува дали ще е на първо, петнайсето или двайсето число. Важното е да имаме конкретна дата“.

Макар операцията да бе от жизненоважно значение за СССР, думите на Сталин звучаха сухо и делово, в типичен за него стил. Понякога той четеше от предварително подготвени документи, но през по-голямата част от времето просто импровизираше на момента, екипирайки вълчи глави по бележника си с червен молив и правейки паузи, за да може да смогне преводачът. Той никога не показа каквото и да било вълнение и почти никога не жестикулираше. Дори със съветниците си Молотов и Ворошилов говореше рядко. Просто седеше с цигара в ръка и следеше дискусията.

Чърчил, който често спираше, за да припалва гаснещата си пура, каза, че разликите в гледните точки на участниците не са толкова големи, колкото изглеждат. Британското правителство има силно желание да даде начало на операцията, но не иска да пренебрегне големите възможности, разкриващи се в Средиземно море, само защото не е могло да забави нещата с месец или два. Докато той развиваше довода си, забелязах, че има визуален подход към говоренето. Често започваше едно изречение и после го повтаряше, понякога два-три пъти, докато идеите се оформят в главата му. После яхваше ораторското си умение и отлиташе. Някои от изказванията му бяха точно толкова добри, колкото и публичните му речи. Докато Чърчил приключваше изказването си, Сталин се наведе напред и каза, че иска да зададе недискретен въпрос:

„Значи британците наистина вярват в „Овърлорд“, а не искат просто да ни успокоят?“.

Чърчил го изгледа ядно, задъвка пурата си и отвърна, че ако условията по операцията, изяснени на конференцията на външните министри в Москва, са били спазени, „за всяко британско правителство щеше да е въпрос на дълг да хвърли всичките сили, с които разполага, отвъд Ламанша“. Той не разтълкува тази доста двусмислена забележка, но предложи британският и американският щаб да се срещнат на другата сутрин и да изработят обща позиция за конференцията. Чърчил видимо бе раздразнен от преднамерения въпрос на Сталин.

На вечерята същата нощ, макар да бе гостоприемният домакин, Сталин не пропусна нито една възможност да подразни Чърчил, намеквайки, че британският министър-председател тайно харесва германците и търси благоприятен за тях мир. Вместо да се обиди на чест и достойнство, или пък да се опита да подмине думите на Сталин като шега, Чърчил възприе тъжен, оплаквачески тон, който остави у слушателите усещането, че наистина изпитва вина. Това определено не бе сред най-силните моменти на Чърчил.

На мен пък не ми хареса отношението на президента, който не просто подкрепяше Сталин, а явно се наслаждаваше на дуела му с Чърчил. Рузвелт трябваше да се притече на помощ на своя близък приятел и съюзник, който бе поставен в много неудобна позиция от съветския лидер. Разбира се, вярно е и че президентът споделяше мнението именно на Сталин, а не на Чърчил, та отношението му бе донякъде оправдано. Рузвелт така и не обясни поведението си в мое присъствие. За мен желанието му в никакъв случай да не оставя у руснаците впечатлението, че са сами срещу съюзниците си, беше основна грешка, породена от непознаването на характера на болшевишките лидери. Те знаеха и винаги очакваха Великобритания и САЩ да са много по-близо една до друга в мислите и действията си, отколкото която и да е от тях поотделно със СССР. С прозрачния си опит да се еманципира от Чърчил Рузвелт не успя да заблуди никого, а най-вероятно е предизвикал и прикрития присмех на Сталин.