Софийски международен панаир на книгата

Моята първа Венеция

Познавах я десетилетия с нейната музика и история - и след 40 години я видях

Присъствието на толкова многобагрена течаща вода, чиито отражения раздвижват въображението и са естествени, невероятни художествени инсталации, гондолите, влагата, тухлите, изронената мазилка на стените и цветовете на къщите с благородната патина - всичко, дори пеещият говор на венецианците, те държи в плен на едно щастливо минало от десет (и повече) века. Снимки: Личен архив и Боряна Кацарова - Моята първа Венеция

Присъствието на толкова многобагрена течаща вода, чиито отражения раздвижват въображението и са естествени, невероятни художествени инсталации, гондолите, влагата, тухлите, изронената мазилка на стените и цветовете на къщите с благородната патина - всичко, дори пеещият говор на венецианците, те държи в плен на едно щастливо минало от десет (и повече) века. Снимки: Личен архив и Боряна Кацарова

Още от студентските години в съзнанието ми Венеция присъства като град на ренесансовата полифония и на операта. Възхищавала съм се в големите европейски музеи на картините на Каналето (в Лондон като че ли са най-много „венецианските“ му платна) – пътувах, пътувах, но така и не се случи да стъпя във Венеция.

Знаех, че е неповторима красотата ѝ, знаех за гондолиерите и техните песни, инкрустирани в опери и концерти, за Републиката на дожите, за техните прекрасни palazzo, за карнавалите, комедия дел арте, Голдони… и най-много – за музикалната история на Венеция, разбира се и за Театро ла Фениче, в който са пели/пеят и български оперни певци.

От десетилетия преподавам и обяснявам прочутата венецианска ренесансова школа, основана от фламандеца Адриан Вилаерт и развита от Андреа Габриели – чичото, и племенника Джовани, дръзнали да счупят железни канони на полифоничната акапелна църковна музика, едни от първите големи органисти на катедралния храм Сан Марко, за техните удивителни с инструментовката си Sacrae Symphoniae, за Канцоните за орган, за т.нар. stile concertato (концертно изпълнение), което се създава – пак! – в Сан Марко и пр., и пр. И когато пристъпих прага на този съвършен Храм, в който общуваш и с величието на Византия, и на католическа Италия, в сумрака, изпод сводовете изплуваха виденията: на двамата Габриели (съответно на Първия и на Втория орган) и на Клаудио Меруло, на капелмайстора Монтеверди и на Антонио Вивалди – първата цигулка от Капелата, виртуоз и велик бароков композитор… и още гениални мъже, вдъхновено градили европейската музикална цивилизация.

Базиликата „Сан Марко“, детайл от фреската над входа

В „Сан Марко“ Клаудио Монтеверди, авторът на първата опера – „Орфей“ (1607), ръководи цели 30 години Хор на момчетата (около трийсетина деца и 6-7 инструменталисти), между които е бъдещият голям оперен композитор Франческо Кавали, ревностен ученик на Мастера и първият, написал на титула на своя творба „Опера“ (опус, творба) вместо употребяваните дотогава dramma per musica или favola in musica.

Америка за България

Базиликата „Сан Марко“ е място, съхранило духа, енергията и съзидателната мощ на много славни люде – в архитектура и строителство, в изобразително и музикално изкуство. И не само „Сан Марко“, където неминуемо регистрираш, че Венеция е имала мисията да пренесе в бъдещето духа на Византия.

Венеция e застинала и нагледна история на човешко въображение, духовен екстаз, мъдра политика, огромно богатство, смелост и на чудати идеи, осъществявани оригинално и с непостижима днес здравина, финес и оригиналност. А над всичко е традицията и самочувствието на очевидно благоденствали прогресивни люде, опазили най-голямото си съкровище – града. Град, в който никой и не помисля да събаря, за да прави стъклено-железни кули, или да покрива канали за по-лесно движение… Тук минало и настояще са в щастливо съжителство и дори само да гледаш улици и къщи, добиваш представа за онова напластяване, преливане – естетическо и интелектуално, на епохи: Средновековие, Ренесанс, Барок, Рококо, Класицизъм, та до ХХ век.

Поглед към малкия остров Сан Джорджо Маджоре

Във Венеция можеш да почувстваш вечната красота на природата, на морето, но и да се възхитиш на градивния и артистичен човешки дух. И след като преминах възторжено през познатите (за мен) от Каналето (поразяваща е мисълта, че и днес, в XI век, гледките са почти същите), от картичките и филмите места, всъщност започнах да я откривам, да се сближавам с нея. Единението град-вода е толкова необикновено, различно от всички други подобни места, че преминаването през мостовете се превръща в машина на времето, в емоция, незабравимо изживяване.

Best of swing | Swing dance orchestra

Отсъствието на коли, светофари, сирени (е, от време на време по Канал Гранде изпищява някоя полицейска или лодка на бърза помощ) и присъствието на толкова многобагрена течаща вода, чиито отражения раздвижват въображението и са естествени, невероятни художествени инсталации, гондолите, влагата, тухлите, изронената мазилка на стените и цветовете на къщите с благородната патина (всичко това отдавна е и описано, и пресъздадено, но всеки го преоткрива, за себе си), всичко, дори пеещият говор на венецианците, те държи в плен на едно щастливо минало от десет (и повече) века. Но присъства и нашето време, и тук блясъкът на витрините на Луи Вюитон, Долче и Габана, Валентино, Версаче… е същият като в Париж, Рим или Ню Йорк. Венеция стои все така разкошна и величествена (и много пораснала) – човешко обиталище, изградено с изумително чувство за стил, вкус, мярка и изисканост. И понеже сега е зима, т.е. няма онова сезонно стълпотворение от туристи, се откриват много простори и гледки, на които може спокойно и необезпокоявано да се любуваш.

Елхата край двореца на дожите

Това островно място е и светиня на оперното изкуство! В действителност операта се ражда тук. Вярно, флорентинците откриват dramma per musica, но венецианците създават операта като нов вид изкуство/забавление и институцията оперен театър – първият в света градски оперен театър „Сан Касиано“ (1637), в който десетилетия наред ще са премиерите на много опери. Тръгнах по следите на театрите, които са строени или са използвани съществуващи (тогава) сгради, но винаги около църквите на града – и затова носят техните названия. И винаги – става дума за XVII и XVIII век, са притежание на някоя от големите патрициански фамилии, които покровителстват и поддържат оперните трупи.

Във Венеция не е рядкост гледката на гондоли, разхождащи индийски семейства.

„Сан Кризостомо“ днес е театър „Малибран“ (прекръстен в XIX век в знак на почит към голямата певица), „Сан Мойсе“, „Сан Джовани е Паоло“, „Сан Салвадор“, „Сан Самуеле“, „Сан Бенедето“ (днес театър „Росини“)… Общо, в това време, са десет оперни театъра, в един град! Но това е било най-любимото, най-толерираното изкуство, разкош и удоволствие за венецианците. Естествено, Венеция става център на операта, тук идват от всички краища на тогавашна Европа музиканти и за да се учат, и за да опитат късмета си. Някои успяват да се харесат и стават прочути. Например Хендел, чиято първа премиера се представяла 27 вечери в Театро „Сан Кризостомo“, собственост на фамилията Гримани, с огромен успех, който му носи и особено ласкателния прякор „Il caro Sassone”. И така до днес – за нас, музикантите, Венеция е свещеното място.

Театро ла Фениче

Открит през 1792 година, през първата половина на XIX век, в него са премиерите на едни от най-прочутите опери на Верди – „Ернани“, „Риголето“, „Травиата“, на творби от Росини, Белини, Доницети, а по-късно тук са италианските премиери на „Риенци“ и „Пръстенът на нибелунга“ от Вагнер. Преживява три пожара, но всеки път, както се полага на името му, Феникс възкръсва от пепелта. Последният пожар е през 1996 година, но сградата е възстановена бързо с технически модерно оборудвана сцена и обновени репетиционни, гримьорни и административни помещения. И през декември 2003-а „Ла Фениче“ е открит тържествено.

Емблемата на Театро ла Фениче. Снимка: Уикипедия

В него са пели най-прочутите италиански (не само) и ред български певци; тук и досега е изключително престижно да бъдеш поканен. Съжалявам, че не можах да отида през ноември, когато се откри сезонът с премиерата на „Бал с маски“- пет спектакъла с участието на големия български баритон Владимир Стоянов в ролята на Ренато.

Театърът е в стила на Венеция – отвън нищо не подсказва големината и разкоша му, но преминеш ли относително скромното и светло фоайе, влизаш в друго измерение. Пет балкона, злато, необхватни по разнообразие и брой фигури и орнаменти, прелестен рисуван таван, доминиращ елегантен син цвят и много отблясъци на кристалните полилеи.

В тази зала се изнасят и концертите на Оркестъра на „Ла Фениче“, които, както и събитията в Театро „Малибран“ (като втора сцена), се предшестват от въведение в програмите от музиколога Роберто Мори. На 20 декември имаше пак българи –  гастрол на „Мистерията на българските гласове“, а в сезонната програма чета имена на прочути диригенти като Мюнг-Юн Чунг, Диего Фазолис, Юри Темирканов и т.н.

Оперният афиш е богат и много добре подреден – освен осем нови постановки, от които две за млада публика и три гостуващи продукции, включително балет (Кралският балет на Фландрия, операта на Антверпен и Баришников с хореография по стихове на Йосиф Бродски), се поддържат и още седем творби от текущия репертоар, а за младата публика има атрактивни абонаментни цикли. Или общо 20 заглавия, 144 спектакъла за сезон. Внушително. Възраждат и забравени отдавна творби – този сезон „Метаморфозите на Паскуале“ от Спонтини.

В края на декември се представяше „Травиата“ от текущия репертоар на театъра, с която е открита възстановената сграда. И с любезността на прес-офисите, присъща на големите западни театри, получих чудесно място в партера, за което съм признателна лично на г-жа Елизабет Гардин. Пиша това, за да подчертая уважението и цялостното отношение към един музикален критик, при това не от тежките немски, английски или френски вестници. Бе достатъчен фактът, че имам желание да напиша за този театър. Кога ще ги стигнем…

Травиата

Първият ѝ спектакъл е бил тук на 5 март 1853 година и е завършил с фиаско. Спешно Верди и Рикорди обмислят причините и правят редакция. За публиката е било неприемливо действието да става в съвремието, да няма кралици, неосъществени девически мечти, обичаните полудели от любов момичета или жизнерадостните хитруши. Вместо това – съвременници, подчертан стил деми-монд, луксозни проститутки и никаква романтика. Всъщност, това е опера, може би първата, толкова реалистично показваща паралелния „таен“ живот наъчаст от френската буржоазия, официално проповядваща морал и семейни ценности, но откровено наслаждаваща се на удоволствията, дарени от скъпи куртизанки и в публичните домове.

Режисьорът Робер Карсен (канадец, с кариера в най-престижните оперни театри на Европа и Америка) интерпретира – за мен нестандартно, и Алфред като проститутка: безгрижно любовно битие в прекрасна вила край Париж, издържан от Виолета, без да се интересува откъде идват парите за този луксозен живот. До момента, в който случайно научава от прислужницата, че любимата му залага всичко ценно, което има. И решава да потърси средства. По-късно, със спечелените на покер пари, ѝ плаща разноските…

Според трактовката на Карсен, той вече не е скъпият ѝ любим, а поредният клиент. Единствената, която страда и има истински чувства, е Виолета. Всъщност, според режисьора всички участници в действието са свързани крепко с проституцията, което пък „отваря“ втората водеща тема – парите, „в операта на Верди разработена във всичките ѝ форми на разрушителна и безсмъртна сила“ , както е пояснил в програмата. Може би това е една причина да пренесе действието в XX век, когато проституцията, наркотиците и парите имат огромна мощ. И в първо, и във второ действие от небето падат пари. Вместо фойерверки, звезди или листа в гората край Париж, където е срещата с бащата Жермон. Който също е различен – хипокрит, очевидно добре познаващ нрава на проститутките и знаещ какво да предложи, без мелодраматизъм и контрасти в поведението си, дори и на финала е повече наблюдател, отколкото покрусен.

Много младата имузикална Клаудиа Павоне, красив сопран и хубава фигура (режисьорът доста я експонира в първо действие), пя и игра с отдаденост трагичната си роля. Двете ѝ знакови арии демонстрираха не само отличната ѝ техника, но финес и емоционалност.

Много интересен Алфред на 24-годишния перуанец, тенора Айвaн Айон Ривас, чиято кариера започва само преди четири години, а вече е поканен в трета постановка на „Театро ла Фениче“. Лиричен, с чисти и звънливи височини, артистичен и темпераментен, той очевидно бързо върви към големите сцени. И благородният баритон на Джузепе Алтомаре, Жермон, бе особено ярък в дуета с Виолета.

Оркестърът на „Ла Фениче“ ме възхити. Вярно, той изпълнява и много симфонична музика, което формира ценни качества, но е прекрасен ансамбъл, с незабравимо красив и мек звук, с ярки солисти и перфектни встъпления. Великолепен и в акомпанимента, и в соловите, и в оркестровите си моменти – Прелюда. Отдавна не бях слушала оперен оркестър от такава висока класа.

Диригентът Енрико Калесо не само познава и пресъздава архитектониката на вердиевата партитура, но е безспорен майстор, който диша с певците, с хора и оркестъра, води спектакъла с ясна мисъл и удивителна прецизност.

Дълги и сърдечни аплодисменти възнаградиха всички в тази вечер на наслада от истински професионалното и стойностно изкуство… Аплодисментите в този град не стихват близо четири века – за всяко изкуство, създавано тук; където дори да не влезеш в музей или театър, разходката по малките улички, неочаквани площади, тихи вътрешни дворове и квартални мостове над каналите е пътешествие в историята на европейската цивилизация.


Бел. ред. – някои от снимките са правени в друг сезон.

Bookshop 728×90