За да се подготвя за „близката среща“ с Кевин Спейси (макар че кой има нужда от тренировка как ще бъде отстрелян на живо от таланта на звездата на „Американски прелести“, „Обичайните заподозрени“ и „Къща от карти“), си даунлоудвах последния, Трети сезон, и се отдадох на малък маратон. (За това приключение ме мотивира една прекрасна умница, която беше направила същия план: билет за „Олд Вик“ онлайн, лоу кост полет, уикенд в Лондон и среща със Спейси. Е, и аз по този модел, да я благослови Бог за вдъхновението). Така вече с почти научна прецизност си знаех жестовете, походката, маниерите и нюансите на Спейси. От тях разпознах само походката му. Останалото – без нюанс, грим или покритие, беше изчезнало.
„Кларънс Дароу“, Теътър „Олд Вик“, моноспектакъл на Кевин Спейси
„Кларънс Дароу“ е моноспектакъл, който е игран първо миналото лято, казват – при огромен успех. С повторната „серия“ сега Кевин Спейси закрива 7-годишния период, в който беше артистичен директор на „Олд Вик“. В Лондон го хвалят с възхищение, че еднолично е спасил западащия стар (и остарял) театър, който е бил изправен пред варианта да стане казино. Е, г-н Спейси се хванал, удържал на кризите и недоверчивостта през първата си директорска година, направил стабилен репертоар, водил периодически холиводски звезди, които играли месеци на сцената му, а и сам постоянно „носил“ тежки роли, включително и Ричард III. Така, докато превърнал стария театър в основен фактор в Лондон. Пак. Препълнен. Месеци напред. Като в старите времена на Лорънс Оливие.
Сега приключва и оставя на публиката прощално шоколадче върху възглавницата, като отново се поти всяка вечер в моноспектакъла си „Кларънс Дароу“. Играе в зала, в която креслата и пейките са разположени на 360 градуса около него, започвайки от 2 метра разстояние в кръг, т.е. няколкостотин чифта очи го следят от всеки възможен ъгъл, ракурс и дъх. Кевин Спейси проля поне половин литър пот – съвършено видимо по време на спектакъла, който вероятно е дори физическо изпитание за него. Нещо повече – шегува се, закача се, разбутва хората, сяда между тях, гледа ред по ред в очите ни изпитателно, стори ми се, че и в мен.
Кларънс Дароу е легендарен американски адвокат, защитник на онеправдани, смъртници, синдикалисти, черни младежи и какви ли не „малки“ хора в началото на 20-и век. Той е един от най-великите оратори и множество крилати цитати от неговите защитни речи са постигнали безсмъртие. Този спектакъл няма видими социални или политически претенции, не ми изглежда като подтик за модерна революция, макар че някои паралели в света (ни) на крайности са неизбежни.
Кевин Спейси не изглежда очевидно типажът Кларънс Дароу, който би трябвало да е физически и интелектуално импозантно присъствие, въпреки последната му роля като диаболичния Франк Ъндърууд.
Обаче, както установих на живо – Кевин Спейси няма типаж. Той може да си бъде каквото иска, толкова неописуем е диапазонът му. В този моноспектакъл Спейси игра два часа добър, горд, нежен, блестящ и дори плачещ от слабост и сила човек. И беше всичко това.
Спейси просто няма граници. Той има необятна харизма и още по-великото качество за всеки актьор – изпитва огромно удоволствие от това, което прави. Усмихва се вътрешно. Неописуемо ангажиран е, всяка секунда е там. Интензивен, щастлив. И това се чувства с всяка клетка от още по-очарованата му публика.
„Човек и свръхчовек“, Бърнард Шоу, Национален театър, с Ралф Файнс
Това е една изключително объркана и многословна пиеса, чието първо действие беше донякъде мъчително (комедия на нравите), второто – впечатляващо (разкаян Дон Жуан в пъкъла, където дяволът е почти позитивен герой) и третото – почти остроумна сатира.
Как се събират в една логическа цялост, не питайте. Мъчно. Мъчил се е и режисьорът, не им беше лесно и на по-младите актьори.
Епохата беше „преведена“ в съвременността чрез напълно актуални костюми и донякъде адекватна на времето ни двусмисленост в шегите. Жените поразяваха с еманципираността и манипулативността си, но то не е ли така от времето на Бернард Шоу досега?!
Нейсе. Това си беше спектакъл, за който всеки здравомислещ зрител би си казал: Good value for the money. Три часа и 40 минути. Класически импозантни декори. По едно време изкараха старомоден Ягуар на сцената, че чак го и подкараха към кулисите. Публиката се смя много. Имаше гигантски прожекции. Жив огън. Deus ex machina, в конкретния случай в буквалния смисъл – асансьор между рая и ада… Актьор-испански разбойник, който във второто действие става (в сънищата) дявола, с един бохемски, плейбойски чар. (Което по неведоми пътища ме накара да се замисля, че талантът на Азис остава неупотребен. От него би станал много интересен актьор и може да изиграе изключително парадоксални роли.)
И най-важното, г-н Файнс беше през цялото време на сцената. Всяка минута от близо 4-те часа. Изглеждаше измъчен, но е разбираемо – той изговаря огромен и бъбрив текст. В първо действие беше някак си неуверен, не му лежеше ролята на циничен анархист. Влезе в себе си, когато заигра разколебания и тъгуващ Дон Жуан, както и объркания и радостно воден за носа мъж накрая. В него има една болезнена чувствителност, мекота и крехкост, които ме поразиха на живо. Откъде в себе си е изкопал жестокия немски офицер в „Списъка на Шиндлер“, е отговор само между него и бога на талантите.
Този спектакъл явно не е събитие. Много жалко, дълбините на Ралф Файнс заслужават да бъдат изследвани по-талантливо. Но някои избори (както всички нас) трябва да си направи той лично…
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение