Тече закуската към вечер

Закуска

Николай МИЛЧЕВ

За точно този странен глад – ти казвам, че предчувствам
и точицата мармалад, и пръстчето ти хрускаво.

Като броя до десет, знам, че пръстчето ще пипне
носа ти – малко по-голям от ядка върху тиква.

И ти разказвам три яйца, прегърнати и слети.
Маслото, с устни на деца, е пръснало зверчета.

Сега из стаята цвърчи уханието гладно –
в една троха, но си личи, че всичко е отдавна.

Отдавна черното кафе е в чаша от снежинки.
Отдавна думите са две, а столът е единствен.

Отдавна съненият хляб е с африканска кожа.
И въздухът – изящно слаб – сега докосва ножа.

И реже, сякаш пише стих за пренощувал огън.
Аз своето кафе изпих. И ако влезе Бога,

ще му посоча този стол, който сега люлее
зрънцата разпиляна сол от пръстите на фея.

Защото чувствам, че тече закуската към вечер,
една троха ще отрече, че с тебе сме облечени.

И голи колкото пчели ще се нахраним просто.
Каква закуска… Надали сме ставали изобщо.