Учителке нещастна, жалка, скучна

Г-жо, не ставате за нищо! Скучна сте. Жалка сте. Смеят Ви се. А! Имате много хубави мустачки. Успокойте се, де! Ще Ви подаря самобръсначка „Жилет“.

Годината е 1991-а, тече час по „Изкуство, култура, общуване и семейна среда“ в 11 А. След няколко месеца трийсетте момичета и петте момчета ще са абитуриенти, почти всички ще се пробват за висше.

Отпред, на подиума до черната дървена дъска, един срещу друг стоят дребна жена, доцент и д-р по философия в Софийския университет и Близнака – всеизвестен нехранимайко от по-долните класове.

Въздухът в и без това непроветрената стая е станал някак вплътнен – от мълчание, от празен поглед в пространството и от усилията да разсееш усещането за вина с друг сюжет.

– Изчезвай! – извиквам неочаквано за самата себе си с пламнали бузи и буца в гърлото.

– Коя си ти, ма?!

Близнака е изумен. Шляяп! И звучна плесница се залепва по дясната ми буза. Не подавам лявата, отвръщам на шамара с шамар. Още по-изумен, Близнака пак ме удря. Този път с опакото на ръката си. И аз посягам, но не успявам да го нацеля.

Горе-долу битката изглежда равностойна, защото и двамата сме ниски. Той озлобен, аз – злобна по природа.

Госпожата се втурва между нас.

– Е, Елииии, какво правиш!, обажда се най-сетне съученикът Д.

– Какво „Е, Елии”, как търпите това?, предава ме фалцетно гласът ми.

Близнака пак посяга, но по някакви неведоми пътища Флегматика – добрият флегматик, който тръгва в 7 и извървява десетте метра от входа на блока си до училището за около 3 часа и 45 минути, защото разглежда мравките по пътя, се е озовал до нас. „Стига!”, разнася се гласът му, който за 4 години съученичество съм чула не повече от пет пъти. Освен най-флегматичният, П. беше и най-мълчаливият – ей така, по природа. Близнака се смали от гласа му и затръшна вратата със закана, че след часовете щяло-да-стане-не знам-какво си.
Нищо не стана.

Нито Близнака ме би, нито него го изключиха. Какво е станало с Госпожата – не знам. Уж вече беше дошла свободата да кажеш всичко, но случката потъна, все едно не е била.

Днес, когато е времето на голямата говорилня по всички въпроси, стане ли дума за издевателства над учители, мълчанието и погледите в празно пространство продължават. Според статистиката, която развява несменяемата от години Янка Такева, над 65 процента от българските учители са жертва на тормоз. Бил предимно психологически, уточняват отговорни фактори.

В опита ми като журналист и майка обаче се натъкнах и на физически. Физическо посегателство е, когато детето ти замери учител със суитшърт. Физическо посегателство е, когато го наплюе. Посегателство, което влияе на физиката и здравето, е, когато ученикът изкрещи „Да ти е*а майката” на преподавателя си. В горните класове така правят от години. Обаче и първокласниците вече псуват с речника на първокласни каруцари от Коньовица. Нищо, че са от елитни семейства, че бащите им знаят 4-5 езика и работят на добри позиции.

Запознах се с един такъв, когото чух случайно да казва: „Е, какво толкова, теглил една майна на госпожата, да го убия ли?”
Естествено, че не, но ти иди и самоубий простака в себе си! Защото ритъмът ти на възпроизводство тече с чутовна скорост! Не може да ти се навакса, защото възпитаните са изчезващ вид, но няма Червена книга, в която да ги впишат.

На твоя страна, простако, е цялото социално лицемерие. С основание и удоволствие плюем циганите, когато се обърнат към учителката си с „Нещастна българко”. Но какво друго да очакваме от повечето представители на това в цялост необразовано племе? В този случай сме някак подготвени, нахвърляме се от своя страна на некъпаните роми и мачът е равен.

Но какво правим, когато се окаже, че разни лъснати опинци не са втълпили на чедото си, че учителят е свещен, а съученикът неприкосновен? За лошото домашно възпитание ваксини няма открити и епидемията се разраства, а ние мълчаливо чакаме да отмине. Училищните ръководства и те мълчат, за да се размине скандалът. Оказва се, че директорите не разполагат с никаква власт да отстранят ученик, дори когато той е нанесъл побой над учителя и жертвата му си вади медицинско. Затова, нека наред с ключодържателите и седенките в „Арена Армеец”, министър Кунева да помисли и по тази тема. Иначе псувня след псувня и бой след побой насилникът ще го докара до абитуриентски бал. На следващия 15 септември пък учителите ще вземат следващия випуск, но без усещане за мисия в сърцето. Характерът ще е пречупен, заплатите – все така ниски.

Скъпи учители, на този ден звънецът бие за учениците, но камбаната бие за вас: да воювате за своето. Защото, видя се, друг няма да ви го даде.

Всичко от Елена Кръстева в „Площад Славейков“