Уелбек отново пророкува „унищожение“ за света

Да четеш Уелбек, когато в света бушува война, е изживяване, на което не всеки би издържал. Певецът на „световния упадък“, мрачният пророк на разпада на света, излиза отново на български в превод на Александра Велева. Най-новият му роман „унищожение“ (малките букви са по изрично настояване на автора) от днес е на пазара под знака на издателство „Факел експрес“.

Годината е 2027-а, президентът на Франция е в края на втория си мандат, подготвят се избори, в които той не може да участва. Главният герой Пол Резон е висш чиновник в Министерството на икономиката и приближен на изключително успешния негов министър Брюно Жюж, когато френското разузнаване тръгва по следите на мистериозни уеб хакери, които излъчват технологично усъвършенствани видеоклипове със странни криптирани съобщения. Така героят става неволен свидетел и участник в разследването на серия загадъчни атентати, чиято цел е краят на човечеството – от взривяването на складове за съхраняване на замразена сперма до потапянето на гигантски контейнеровози от Китай и кораби със стотици бежанци в испански води.

Заплетеният сюжет води отново към основното послание, характерно за Уелбек във всичките му творби – светът се самоунищожава и това е неизбежно. При това вече е трудно романите му да бъдат възприемани като сардонична ирония – много от „предсказанията“ му вече са се сбъднали, често дори по-страшни, отколкото ги вижда мрачният френски мизантроп.

Художник на книгата е Кирил Златков.

Предлагаме ви откъс от „унищожение“, предоставен от „Факел експрес“.

***

Излизайки от Министерството на културата, Орелиен влезе в първото кафене, което му се изпречи на пътя, и си поръча бутилка мюскаде. Не беше свикнал с алкохола и усети бързо въздействието му; алкохолът беше може би решение, частично решение. Едно бързо проучване по интернет му донесе добра новина: замъкът в Жермол беше само на деветдесет километра от Вилие Моргон, целият път все по магистралата А6, беше лесен маршрут. Затова пък на снимките гоблените бяха в състояние, способно да доведе до самоубийство всеки реставратор; да ограничи щетите, беше единственото, което можеше да направи.

Изникваше и друг един непосредствен проблем: не му се прибираше вкъщи, готов беше да отиде навсякъде, но само да не е вкъщи; не беше нещо ново, но ставаше все по-зле с всяка изминала седмица, а сега и с всеки ден. Все пак не е нормално, каза си, да те е страх да се прибереш при жена си, да, чиста проба страх, нямаше друга дума. Със сигурност щеше да се развика, каквото и да направеше, все щеше да си го изкара на него, той беше виновният за недоволството ѝ от злополучния ден, от журналистическата кариера, която отговаряше все по-малко на очакванията ѝ; никога не е добра идея да се ожениш за неудачница, както впрочем и за неудачник, но той не се смяташе за неудачник, обичаше гоблените от Средновековието, усърдният и самотен труд му допадаше, никога не беше мислил да смени работата си.
Ако се върнеше късно, щеше да е още по-лошо, щеше да намери допълнителен повод да му направи сцена, тя излизаше всяка вечер с надеждата да успее да поддържа връзки, които ставаха все по-несигурни, искаше ѝ се да ѝ възложат голям удар, все още имаше големи удари, но не бяха за нея, чисто и просто ѝ беше минало времето, беше минало, без да е истински дошло; тя излизаше, „вечеряше навън“, но държеше някой да остава при Годфроа вечер, което беше явно ненужно, синът му или онова, което служеше на Орелиен за син, неговият съквартирант от мъжки пол, оставаше затворен в стаята си, вероятно в социалните мрежи, и не би излязъл от нея под никакъв предлог.

Наля си нова чаша и си помисли, че все още не бе събрал дори смелост да признае на жена си, това би било несъмнено нов повод за нова сцена, че финансовите надежди, които беше хранила относно продажбата на скулптурите на майка му, бяха много преувеличени, цената на Сюзан Резон буквално се беше сринала. Беше се допитал до трима търговци на изкуство, чието мнение съвпадаше, една нейна скулптура можеше сега да се търгува за около хиляда до две хиляди евро, не повече, и щеше да отнеме вероятно много дълго време, докато се намерят купувачи, може би нямаше да се намерят никога; да свалят цената, би било безсмислено, просто нямаше повече търсене. Той, естествено, нямаше никаква вина за това, но тя щеше отново да го обвини, да му каже, че е нищожество, щеше да го направи със сигурност.

Орелиен, естествено, не си бе дал сметка веднага, че се е оженил за лайно, и то за меркантилно лайно, това е нещо, за което човек не си дава сметка веднага, необходими са най-малко няколко месеца, за да разбереш, че живееш в ад и че това не е обикновен ад, кръговете му бяха многобройни, пропадаше надолу през годините в последователни пластове, кой от кой по-угнетяващи, все по-черни и душни, язвителните думи, които си разменяха всяка вечер, се изпълваха все повече и повече с чиста омраза. Вероятно тя не му изневеряваше, или съвсем малко, сигурно при случай се оставяше да бъде опипана от някой стажант, който имаше все още вяра в нейната аура на голяма журналистка, който предполагаше, че е на важно място в йерархията, незадоволената амбиция беше унищожила много неща у нея, но оставаше непресъхващото ѝ желание да се представя за готина мацка, модерна и симпатична, с многобройни контакти в средата си. От две-три години Орелиен си играеше с мисълта да я убие, понякога с отрова, най-често с удушаване, представяше си как постепенно дишането ѝ се затруднява, как шийните ѝ прешлени пращят. Това бяха абсурдни мечтания, той не познаваше насилието, никога не се беше бил или по-скоро никога не се беше отбранявал. Затова пък години наред беше редовно унижаван и пребиван от по-големите момчета. Случваше се обикновено много бързо, отчаяна гонитба по коридорите на колежа, няколко напразни молби – и го водеха при главатаря, голям, много едър чернокож, най-малко сто килограма мас и мускули, когото наричаха „чудовището“. Караха го да коленичи, пред очите му изплуваше отново щастливата, почти сърдечна усмивка на чудовището в мига, когато отваряше дюкяна си, за да му опикае лицето, опитваше се да се изскубне, но останалите го държаха здраво, спомняше си киселата миризма на пикнята. Беше траяло две години, между осмата и десетата му година, и беше първият му контакт с човешкото общество. Оттогава не беше способен на никакво физическо насилие.

Разрешението с Инди му беше известно, предполагаше се, че алкохолът вдъхва смелост, а смелост му беше нужна, за да предприеме военните действия на развода. Естествено, тя щеше да поиска половината от имуществото им и щеше да я получи; щеше да поиска месечна издръжка и също щеше да я получи, оставаше да се определи размерът. При разводите, доколкото Орелиен знаеше, а то не беше много, е важно да си намериш добър адвокат. Той познаваше майстори на нищелки, както на долни, така и на горни, железари, щамповачи, мебелисти; но не познаваше нито един адвокат и беше избрал един почти случайно. Инди познаваше със сигурност страховити адвокати, адвокат и журналист беше почти едно и също, поне на него му се струваше, че принадлежат към един и същи малко съмнителен свят, в пряк контакт с лъжата, без непосредствена връзка с материала, с реалността, нито с каквато и да е била форма на труд. Тъй че нямаше защо да се самозаблуждава, положението му не беше розово.

Бутилката вино бе почти свършила, бързо се лееше това вино; огледа се в кафенето, наполовина пълно, наполовина празно, и бе обзет от моменталната и абсолютна сигурност, че в това кафене няма никой, абсолютно никой, а и вероятно има много малко хора в целия свят, които биха го изслушали, биха се отнесли със съчувствие към него, биха споделили мъките му. Вечерта настъпваше, Орелиен бе привършил бутилката и се намираше повече от всякога, повече, отколкото във всеки друг миг от живота си, в положение на абсолютна безизходица.