В „Хага“ Путин е жена, защото е Русия

Народният театър започна сезона си ударно. Първата премиера за новата театрална година задава тон – „Хага“ на украинската авторка Саша Денисова, поставена от Галин Стоев, е не просто пиеса с послание, а удар по масата, изкрещяна твърда позиция, вик.

Не съм театрален критик и ми е трудно да запазя професионална дистанция от емоциите, които спектакълът събуди в мен в първата си вечер на сцената. Не е лесно да премълча това, което видях в очите на актьорите след двата часа творческо напрежение и свръхдисциплина, по време на продължителните аплодисменти, които не им позволиха да се отпуснат психически. Толкова сериозни и стреснати бяха те, все още неизлезли от образ, че сякаш продължиха да играят след края на представлението в един абсурд, създаден от истинския живот.

Постановката на Галин Стоев е абсолютно освободена от всякакви превземки, маниерничене и оригиналничене. Всичко е просто, ясно и съвсем истинско. Нито една излишна дума, нито един свръхдраматизъм. Толкова директно, че те разплаква, разсмива и държи в напрежение, защото осъзнаваш, че това вече си го виждал в новините. Театърът не е фикция в този случай, не можеш да се успокоиш с идеята, че е само фантазия, която се изпарява след края на представлението.

На сцената излизат един след друг основните виновници (не всичките) за войната в Украйна. Там са Маргарита Симонян, Евгений Пригожин, Рамзан Кадиров, Владислав Сурков, Шойгу, Патрушев, генерал Суровикин… и Путин. Там е и едно момиченце, украинче, останало без родители и дом. И всички те са герои в неговия живот, но и в неговата болезнено-оптимистична фантазия как ще бъдат осъдени в Хага някой ден.

Детето би могло да бъде жестоко, но не е. То не си представя наказанието като отмъщение. То просто смалява зловещите личности, самовъзприемащи се като господари на света, до гротескни фигури, които падат под тежестта на собствената си нелепост. Детето не ги мрази, дори го казва. Само малко, когато си спомня, че те са убили майка му. Кремена Даянова в ролята на момиченцето е изключително убедителна, присъствието ú на сцената е категорично и силно, 22-годишната актриса изглежда на 12, без да ú се налага да изпада в инфантилност.

Юлиян Вергов като Евгений Пригожин е труден за разпознаване. Образът му е плътен и цялостен, комичен и страховит едновременно. На ръба на ужаса достига той в сцената, в която подобно на абсурден Хамлет държи в ръцете си говорещата глава на войник от „Вагнер“.

Васил Драганов, който играе Рамзан Кадиров, очевидно е проучвал подробно всички ТикТок видеа на първообраза – до такава степен неговото „дон“, мимиките и цялостното му поведение напомнят чеченския лидер. Някъде под повърхността се усеща заплахата, прикрита от комичното излъчване. Христо Петков е безупречен Суровикин – робот изпълнител, машина за убиване, безмозъчен карикатурен руски военен. Прави впечатление колко дълбоко всички актьори са проучвали и прониквали в образите си. Дори руският им е перфектен.

И като проблясъци от включен екран се появяват сцени, в които руските войници – „невинни, защото са изпълнявали заповеди“ – обират, изнасилват, убиват. Въздействието на тези лаконични епизоди е дори по-силно от реалните им аналози, които сме гледали на видеоклипове в интернет. Защото никой не преиграва – няма как да преувеличиш този ужас, той е доведен до крайност още в реалността.

Преди премиерата решението на Галин Стоев да възложи на жена – Радена Вълканова – ролята на Путин, звучеше като донякъде самоцелен абсурд. Не може да има по-грешно предположение! То е оправдано до последния символ. Путин е Русия. Путин зад публично мъжкарското си поведение, зад привидно героичната си полуусмивка всъщност е жестоката кралица от „Алиса в страната на чудесата“ – също смела и съвсем на място визуална подсказка от режисьора в една от финалните сцени.

„Русия ме поиска и аз я взех. Аз станах тя, тя стана мен“, казва театралният Путин и с това отхвърля всички възможни оправдания, че е виновен само и единствено той

Препратките в постановката са много, някои от тях – дори библейски. Путин като невъзможен Христос, неговите лакеи – като апостолите. Те го предават непрекъснато в мислите си, макар това да ги ужасява, дори когато вече няма значение.

Всичко е точно наопаки. „Хага“ не е сатира, а категорично отрицание. Не негатив, а изтриване. И постановка, която задължително трябва да се гледа. За да жигоса реалността в умовете ни завинаги.