Вера Мутафчиева ни завеща просветѐн патриотизъм

На 9 юни се навършиха 10 години от смъртта на Вера Мутафчиева, а на 12 юни бе прощаването с нея. Отиде си само два месеца, след като в аулата си Нов български университет отбеляза 80-годишния ѝ юбилей, като представи нейното духовно завещание от 12 тома. Не съм от приятелския кръг на професор Мутафчиева и вероятно бях сред малцината в залата тогава, които не знаеха за напредващото ѝ нелечимо заболяване. Затова и не можех да си обясня изневиделица връхлетелият ме плач при появата ѝ пред публиката. А съм се оказала в сбогуване…

Малобройна част от медиите, които през 2009-а отразиха нейната кончина, се сетиха за юбилея на 28 март тази година и повечето заложиха на представяни вече (вярно, висококачествени) материали. За да докажат за пореден път: не е лесно да се пише и говори за личност от най-висок духовен ранг. Особено когато е спечелила титлата Майстор по небаналност. Замълчаването – съзнателно или не – на специализирани в културна проблематика издания ме зареди трайно с огорчение. Но… „Не се гаси туй, що не гасне“ – обнадеждава Вазов. И не щеш ли, в предаването от 24 април водещият на „Библиотеката“ по БНТ Николай Колев отбеляза, че през настоящата година 90-годишен юбилей имат и Йордан Радичков, и Вера Мутафчиева. А „Култура.бг“ (пак) по Националната телевизия направи на 4 май специален разговор с Кин Стоянов и Георги Гочев за нея. Пак по същото време по щандовете на книжарниците забелязах отново романа ѝ „Бомбите“, издание на ентусиастите от сайта „Българска история“. И още: бърза справка в интернет показва, че провинциални читалища и библиотеки също не са пропуснали годишнината…

…Затова и аз, с риск да се повторя*, ще опитам да припомня кого изпратихме на 12 юни 2009 година.

Потомка на родолюбиви и просветени жени и мъже, още момиче Вера Мутафчиева понася кръста на „бившите“, според комунистическата власт, хора. Колегите от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ помнят как през 80-те години, като своеобразна инициация, във факултетната библиотека прочитахме безподобния пасквил в сп. „Исторически преглед“, посветен на световноизвестния медиевист и византолог професор Петър Мутафчиев. Достойната му дъщеря не само не се отказва от него и името му, но записва с бащината си фамилия и своите дъщери. А през 1993 година в „Приложение“ на безценното издание „Изток и Запад в Европейското средновековие. Избрано“ препечатва от „Исторически преглед“ цитираната по-горе „творба“ на днешния професор и жарък комунистически активист Петър Петров „Буржоазно-идеалистическите и реакционно-фашистките възгледи на проф. Петър Мутафчиев“.

Простила се с мечтата да следва архитектура, физика или биология, понеже не се учат задочно, а трябва да се прехранва сама, Вера Мутафчиева приема попрището на школувания историк. Търпеливо, в продължение на десетилетие, изучава османотурски език, потъва в обилието от османски документи и успява да впише името си в аналите на световната османистика. Защото подчинява своите научни дирения не на идеологически схеми и партийни нужди, а на Клио, чието ревниво своенравие превръща в галеници само онези, които ѝ посвещават всецяло ум, интелект, въображение, но най-първом – своя нравствен избор. И вярна на Музата, първа Вера Мутафчиева е дарена да провиди, опише, анализира и обясни феномена кърджалийско време, без желязната логика на който е невъзможно да бъде осмислен генералният поврат в развитието на османската държава на границата между ХVІІІ и ХІХ век. Както и неделимият от него нов, болезнен и спасителен едновременно път – жребий на подвластните балкански народи.

Именно заради всеотдайното служене на Клио професор Мутафчиева получава доверието на кръг от верни последователи, както и най-високо духовно признание – Учител. В навечерието на 90-годишния юбилей, в статията „Рефлексии. Вера Мутафчиева беше необичаен учител“ професор Антонина Желязкова припомня магията на общуване в тази дълголетна школа. Но учителската мисия на Вера Мутафчиева е много по-всеобхватна. Чрез авторство в поколения учебници за средното училище тя подлага на преосмисляне основни схващания за живота на българите под османска власт. Стъпвайки на съизмерването като основен критерий за национална самооценка, чрез солидна аргументация показва, че живеенето в държавата на султана е в политическо безправие, но не и в робство. Най-малкото защото робът данъци не плаща. А „робските окови“ по нашите земи рядко са по-тежки от „крепостната свобода“ на западноевропейските селяни. Чиито потомци, странно защо, не помислят да си спомнят предците си като роби.
И пред по-широката аудитория от читатели на списания и вестници, радиослушатели, телевизионни зрители, студенти и преподаватели, обществени дейци професор Мутафчиева неуморно настоява за разумно претегляне на информацията, непреднамерено тълкуване на явленията и процесите, хладност при раздаването на оценки. И лично представя обезоръжаващо количество факти, прави трезв, дълбинен анализ, извежда неопровержими заключения. На възхитително богат и филигранно точен български, без примес на чуждици и наукообразни клишета. С „остра мъдрост“ по сполучливото определение на професор Богдан Богданов.

Днес, все още единствен безспорен писател сред професионалните историци, Вера Мутафчиева изпълнява учителска мисия и чрез своите романи. Всеки от тях е Том от учебника по Човекознание, в който читателят приема да се самообучава по метода на ролева игра. Оставя се да бъде посветен в титаничен разказ-действие по вдъхване душа на населявали отколе Историята хора. Там в образи от миналото, Човекът среща себе си. Очи в очи… И получава шанс да (не) преосмисли битието си.

За някои парадоксално може би, но книгите на Вера Мутафчиева са и ръководство по патриотизъм. Ала не плиткострастен, а просветѐн. „Видян“ със сърцето, но овладян от ума и затова съкровен… Родители и деца, запознати с подготвената от нея в зората на това хилядолетие „Книга на българското дете“, със сигурност биха ме подкрепили. Ще се прибавят и почитателите на „Рицарят“ – трудно е да посочим друг роман, така неопровержимо отричащ безумието на кръстоносната страст и омайно възпяващ исполинската виталност на принудените да я срещнат. А какво да кажем за пестеливо и затова брилянтно изведения образ на победителя цар Калоян?… Нека си спомним също, че моралното чудовище Алкивиад се преобразява в глъбината на Тракия, че единственият жизнерадостен къс в живота на багренородната Анна Комнина е в имението на българската ѝ баба, че патрицианският син Велизарий служи вярно на „варварина“ Аспарух… А колцина са изпълнилите своя дъщерен (синовен) дълг към родния град по затрогващия и същевременно безкомпромисно честен пример на Мутафчиева в „Бомбите“?…

На пръв поглед „Случаят Джем“ е далеч от родолюбивите внушения. Но ето какво казва авторката чрез думите на своя герой, великия магистър Пиер д’Обюсон:

„Пречеше ни свободомислието в Европейския изток, където един цар си позволяваше съпруга — еврейка или актриса, където самите владетели бяха често еретици, където се ширеха всякакви възродени езически течения и обществото живееше свободно от верски, съсловен, народностен предразсъдък; пречеше ни това, че в Изтока църквата бе подчинена на светската власт и по тоя начин даваше лош пример на западните господари; пречеше ни най-сетне, а може би преди всичко това, че Византия и спътниците ѝ умееха като никого да произвеждат, да търгуват. Те държаха в ръце пътищата между Изток и Запад, налагаха ни цени и мита, играеха си с нас — ние, които не владеехме тайните на стъклото, стоманата, сахтияна и сърмата. Една хилядолетна империя понасяше всевъзможни удари от диваци и варвари, стопяваше ги или превиваше, растеше, намаляваше, падаше и израстваше наново из пепелищата… Приемници на наследството ѝ, свалете шапки пред Византия!…“

Цитираният откъс обяснява защо този блестящ роман няма скоро да бъде преведен на английски, както предполагам и „Рицарят“, и „Бомбите“. Но ме кара да припомня също мотива, който в „Последните Шишмановци“ Мутафчиева приписва на цар Иван Шишман:

„…българите последователно отказваха да съработят с господаря си. Може би те разбираха твърде тясно и негъвкаво именно онази рядко възпявана добродетел – човешкото достойнство“.

А човешкото достойнство е неделимо от същността на всеки автентичен патриот. И затова Вера Мутафчиева, личност „висококаратна“ (според Антоанета Бачурова), приема всяко предизвикателство на съдбата с „просветѐн стоицизъм“ (според Кин Стоянов). Така тълкувам аз реакцията ѝ: „не ме занимавайте с глупости“ по повод разкритията на Комисията по досиетата. И се присъединявам към въпроса на Михаил Заимов, отправен в цитираното по-горе предаване на БНТ:

„Ти на каква камбанария трябва да си се качил, за да можеш да си позволиш да упрекваш Вера Мутафчиева в каквото и да било?…“

В заключение ще припомня, че със смъртта ѝ българската култура загуби единствения наш белетрист от края на ХХ и началото на ХХІ век, достоен да стане Нобелов лауреат. Наравно с Иво Андрич и Орхан Памук. Можем само да съжаляваме за този, поради безхаберие или злонамереност, пропуск на българските институции. Но безспорно е също, че никой не е в състояние да „предпази“ идващите поколения от духовното пиршество да я „разгадават“ чрез нейните „Бивалици“, да се отдават на аристократичната наслада от общуване с неподправения Ерудит. Както да пробват и острието на мъдростта ѝ… „Едната светлина е вячна“!

* Преди 10 години публикувах във в. „Култура“ текст за 80-годишния юбилей на проф. Мутафчиева с личното съдействие на г-н Христо Буцев.