ВНИМАНИЕ, текстът разкрива сюжета на сериала „Пръстените на силата“!
„Пръстените на силата“, два епизода по-късно.
Това не е Толкин. По никакъв начин. Мога да вляза в детайли и не се впечатлявам от приказките, че това било издавало сюжета.
Започва с някакви персонажи, бегло вдъхновени от Толкин и евентуално някакъв момент през Втората епоха преди завръщането на Саурон, но продължава като напълно свободно съчинение без никаква връзка с наличния материал.
Първо, всеки народ в „Средната земя“ на сериала си има черни и бели представители. Това е абсурд по много причини, но няма значение. Явно черните ниски хора и белите ниски хора (джуджета, когато са миньори и протохобити, когато са ловци-събирачи) искат да живеят заедно, докато черните високи хора и белите високи хора (елфи, когато са елегантни и простосмъртни, когато живеят на село) се отделят в самостоятелни нации. Същевременно никъде не се получават ниски vs. високи мулати. Явно в тази филмова версия на Средната земя, тоест в тази амазонска „Средна земя“ цветът на кожата е някаква случайност, докато други белези като битовите предпочитания, ръстът и формата на ушите са истински расови маркери.
Извън етнологията, социологията и антропологията (респективно елфо-, хобито- и джуджелогията), по-заслужилите, а може би и политически по-неудобните елфи получават от краля си в „Средната земя“ нещо като еднопосочен билет за почетно завръщане във Валинор, тоест „Валинор“. Самият Валинор, тоест „Валинор“ явно е някаква дезинтеграция на елфите в приятна светлина. Доста будистко. Гил-галад малко доброзорно възнаграждава Галадриел с орден „Зелена карта, първа класа“, защото му е писнало тя да разваля хатъра и добруването на царщината в Линдон с постоянното си преследване на несъществуващия Торбалан, тоест на отдавна изчезналия злодей Саурон. Апропо, в началното преследване на Саурон имаше няколко хубави момента, които лекичко напомняха епичния, стар филм „Екскалибур“ и това беше най-доброто в двата епизода дотук.
Галадриел уж приема да замине през вълните, но аха да се озове в Блаженото царство, сиреч щастливо да се превърне в сноп фотони – и решава да се хвърли обратно в океана и да преплува самичка хиляди мили назад към Средната земя. По риза. Без колан, но все пак с ножа на покойния си брат, закачен на колана, дето го няма. Дето се вика, явно елфите през Втората епоха са можели да преплуват Атлантическия океан от Америка до Европа, сиреч в посока запад-изток. Но не и от Европа до Америка (изток-запад), защото в противен случай например горкият крал Амрот в оригиналната Толкинова приказка от „Недовършени предания“, както и от песничката за Нимродел във „Властелинът на пръстените“ нямаше да се удави. Допълнителен интересен детайл е, че примерно най-привилегированият елф, кралят, не държи да се самокомандирова през морето, тоест явно на другия бряг нещо не им е чиста работата. Ами да, там нали заслужилите елфи ги дезинтегрират в сноп светлина…
В тази версия на Средната земя, сиреч в тази „Средна земя“ Гил-галад контролира посредством система от сигнални кули не само Линдон, а и нещо като Гондор, заселен със спретнати селски общини на простосмъртни, нелоши хорица, но бивши почитатели на Моргот. Нещо като колониален режим. Под мрежата от селца на протогондорци и пост-морготисти се простира нелегалната канализационна система на орките, които вместо да тичат на отряди между селата, предпочитат да копаят тунели под тях. Явно тичането им идва по-трудоемко от копането. Цветът на орките изглежда сивкав, може би само те не са вътрешно разделени на случайно бели и случайно черни, а са се мулатизирали. Или пък това е цветът на отрудения прашен оркски копач. А бе, тия метро изработиха, бе!
Дурин, син на Дурин е много сърдит на младия, мазен политик Елронд, защото последният е пропуснал Дуриновата (синова) сватба със симпатична черна джуджечка, по нещо силно напомняща арменка и явно занимаваща се с подземно оперно пеене. Впрочем, дамата е приятна, поне са ѝ дали ролята на любезна домакиня. Голяма част от културата на джуджетата е очевидно вдъхновена от поредицата видеоигри „The Еlder Scrolls“, като почнем от „резонирането“ (сиреч опасното оперно пеене в рудниците), та стигнем до дървета, растящи под земята, когато са подарък от елфите и видим големите, хубави, декоративни лупи, водещи светлина от Ауле знае къде за там, дето слънце не грее. Имам над хиляда часа „Скайрим“, не се хваля, просто казвам, че тези джуджета са от играта, а не от Толкиновия свят. Включително полугръцките трагически маски на джуджешките шлемове са си директно с дизайна на джуджешки шлем от „Скайрим“. Кълна се в Талос, „Амазон“ дължат много пари на „Бетезда“…
Келебримбор, великият елфически ковач, дяволски прилича на мой познат исторически възстановкаджия в София, само няма навика да пуши нервно цигарки и не носи кубинки. Предполагам, че поне тук съвпадението е случайно. Келебримбор също така притежава чука на Феанор, с който били изковани Силмарилите… последния път, когато си четох „Силмарилион“ и „Недовършени предания“, за чук не ставаше дума, а Силмарилите бяха кристални кълба, които по някакъв неясен начин са изваяни, а не изковани. Да ковеш кристали с чук… Да оставим това, но Келебримбор иска да построи гигантска ковачница с неясна цел (целта е ясна – да кове вътре вълшебни пръстени, нали затова така се казва сериалът) и, кой знае защо, я иска във формата на висока кула. И това се знае защо – защото трябва някак ретроспективно да се обясни защо Саурон по-нататък ще си построи кула, вероятно по същите планове и сто процента – със същата цел. Да, знаем, злото никога не твори нищо оригинално. Като „Амазон“.
Един всъщност доста готин афроелф плахо си пада по самотна майка от простосмъртните, постморготиански, протогондорски селяци. Това щеше да е много толкиновско, ако мацката беше девойка, а не милфка. Нямам нищо против милфките, даже напротив (а и тази в сериала също е приятна), но у Толкин такова нещо просто не се случва. Никога. Никъде. Веднъж самотна майка – цял живот самотна майка. В цялата Толкинова митология я има две преженвания на кръст, я – не. И нито едно преженване не е между елф и човек. Суров човек е бил този Толкин.
Саурон още си няма Пръстен, но някакво селско момче държи като свещена реликва в мазето счупен оркски меч с личната тамга на вечно отсъстващия архизлодей. И когато момчето си пореже ръката, капка кръв кара меча да почне да се самовъзстановява, самозалепва и въобще… гледал съм нещо такова, даже глифът и дизайнът на оръжието са ми познати. „Диабло“. „Близард“. Още дългове за „Амазон“. Апропо, изгореното село, черното мляко на горката болна крава и появата на мистериозен извънземник, изпаднал от сърцевината на разбил се метеорит, също са доста близардско-диабловски моменти. Не са от Толкин, със сигурност. Но пък може да са заемка от „Звезден прах“ на Геймън, например…
В океана между Валинор и Средната земя, пардон, между „Валинор“ и „Средната земя“ от сериала времето тече адски бързо, там един ден се равнява минимум на месец обратно в простосмъртните земи, защото Галадриел го мина разстоянието два пъти, втория път – отчасти с плуване, отчасти на стоп върху сал, докато обратно на континента протекоха хиляда събития или поне наченки на бъдещи събития. На това отгоре между смъртните и безсмъртните земи плават и някакви корсари. Корсари?! Между Валинор и Средната земя? Над какви кораби корсарстват? Над наградените със зелена карта елфи ли? Това би обяснило нежеланието на елфическия крал да се самонагради с круиз. У Толкин такова нещо няма. Единствените корсари са няколко хиляди години след тук разглежданите събития и почтено си каботират по гондорските брегове, където палят рибарски села.
Ако махнем лъжата, че този сериал уж бил вдъхновен по какъвто и да е начин от Толкин, той би бил весело и приятно, но не много свързано фентъзи. В най-толкиновския от всички възможни случаи това е адски свободен фенфикшън. Явно завръзката е следната: приключила е някаква голяма и страшна война в миналото, големият враг е победен, но неговият пръв и страшен слуга се крие някъде и се кани да се върне с гръм и трясък. Различните черно-бели народи по простосмъртния континент си живеят живота, но тоя живот става сложен, докато единствената героиня, която от чиста параноя се досеща защо е така, е заета да се бори с морето, за да се върне обратно и да оправи нещата.
Забавно е, само за съжаление саундтракът е генеричен и патетичен едновременно, пък и ни се набива постоянно в ушите, за да ни покаже, че положението е тежко, а значението – голямо. Всичко е много красиво, но историята е полуфабрикат. Накратко – язък за милиардната инвестиция.
„Домът на Дракона“ е много по-честно разказана историйка със същия инфантилизъм, по-добра музика, равностройно добри ефекти, по-малки претенции и по-добри актьори. Морфид Кларк е много красива, но ужасно скучна като Галадриел. Жената непрекъснато говори през зъби. Може би защото ѝ е студено в морето. Освен това досадната дълга нощна риза крие от нас вероятно хубавите ѝ крака, а това е за народа загуба велика. Нищо. В следващите епизоди ще я облекат в доспехи и чакам с нетърпение да видя как Жана д’Арк освобождава Фран… тоест „Средната земя“ от орките.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение