Заветът на Милчо Левиев: Не се страхувайте, не пазете нищо на всяка цена

Певицата Вики Алмазиду за „Соната 57. Последната мечта на един мъж от Пловдив“ - албум, измислен от джазмена приживе, и записан след смъртта му от негови приятели, пръснати по света

„Дълго съм правил грешката да мисля, че всичко е музика, че животът е музика. И съм отдал толкова много от живота си за музиката. Всъщност музиката е част от живота“, казвал към края си Милчо Левиев. Снимка: Личен архив - Заветът на Милчо Левиев: Не се страхувайте, не пазете нищо на всяка цена

„Дълго съм правил грешката да мисля, че всичко е музика, че животът е музика. И съм отдал толкова много от живота си за музиката. Всъщност музиката е част от живота“, казвал към края си Милчо Левиев. Снимка: Личен архив

Нов албум на големия джазмен Милчо Левиев (1937 – 2019), композиран от него в месеците преди да си отиде, издадоха неговите приятели. Създаването му е необичайно и невъзможно без новите технологии. Всички партии на различните инструменти са измислени приживе до последната нота от Левиев, самият той ги изпълнява и записва в студио. А след смъртта му всичките му приятели, пръснати по света, записват от дистанция своята част и я изпращат на Вики Алмазиду, съпругата на Левиев. Така на бял свят излиза „Соната 57. Последната мечта на един мъж от Пловдив“.

Разговаряме с певицата Вики Алмазиду за мислите в музика на Милчо Левиев, за тишината около него, за душата му на филибелия и фузията във всяко кътче на неговата личност.

– Коя е „Соната 57“, дала заглавието на този албум, г-жо Алмазиду?

– Кръстих албума на една от ранните класически пиеси на Милчо – „Соната за цигулка и пиано“, написана от него през 1957 година. В този албум е събран труд на Милчо от може би пет-шест години. За него изкуството и животът бяха фузия – смесица между музика, поезия, етноси, хора. Често казваше:

„На Балканите сме толкова талантливи, защото сме смесица, имаме много етноси“.

Милчо написа страхотни партитури за всички инструменти. Влезе в студиото и сам записа всички партии – бас, китари, саксофони, всичко. Идеята му беше да изпълни тези пиеси със свои приятели музиканти от целия свят. След това той си отиде. Дълго ми беше много тежко, после започна пандемията… Миналата година обаче решихме да осъществим идеята на Милчо. Написахме писма до музикантите, всички се съгласиха да участват. От студиото извадиха партията на всеки инструмент, изпратиха я на музикантите и те я връщаха в живо изпълнение. За десет месеца албумът беше записан. После аз изпях моята част. Този албум бе създаден от 45 души.

– Не се ли срещахте за записите?

– Повечето от тях никога не са се срещали, не са свирили заедно, не се познават. Но се създава усещането, че всички свирят в едно студио – Питър Ърскин, Фред Селдън от Америка, Глен Ферис от Франция, от Гърция едно цяло трио музиканти – Йотис Кьорцоглу (бас), Дейвид Линч (саксофон) и Ставрос Ланциас, с които Милчо много работеше. Включиха се и много български музиканти – Теодосий Спасов, Антони Дончев, Ангел Заберски, Влатко Стефановски от Северна Македония.

– Какво, освен музиката, вълнуваше Милчо Левиев в последните му месеци?

– Всичко го вълнуваше, абсолютно, без изключение. Милчо можеше да седи в двора ни в Солун до 4-5 часа сутринта и да наблюдава някоя котка, насекомо или растение. Обичаше добрата храна, доброто пиене, добрата компания, приятелите, всичко. Към края си казваше:

„Дълго съм правил грешката да мисля, че всичко е музика, че животът е музика. И съм отдал толкова много от живота си за музиката. Всъщност музиката е част от живота“.

– А той умееше да води разговор, мисълта му лъкатушеше в толкова неочаквани посоки, че винаги успяваше да изненада своя събеседник.

– Беше изключително ерудиран. Както говореше за нещо, някоя дума го пращаше в друга тема, после в следваща и накрая го молехме да си поеме въздух, за да се включим и ние. Гледахме филми, слушахме музика, а той питаше: „Кой е режисьорът, кой е композиторът?“, отваряше книги, енциклопедии, Гугъл и проверяваше. Никога не спираше. Той дори слушаше неща, които не му харесват, за да си обясни защо не му харесват. Например някаква музика, която не му е приятна, нека да не споменавам имена.

– И все пак ще дам един пример на самия Милчо, в един наш разговор каза: „Господин Азис пее чалга заради дискриминацията към ромите“…

– Не само, той казваше, че Азис има страхотен глас.

МИЛЧО ЛЕВИЕВ: Г-Н АЗИС ПЕЕ ЧАЛГА ЗАРАДИ ДИСКРИМИНАЦИЯТА КЪМ РОМИТЕ

– Слушаше ли чалга Милчо Левиев, за да разбере защо не му харесва?

– Да. Обикновено не му харесваха текстовете. Но в чалгата има някои елементи, както казваше той, на индийска, на циганска музика, които на него му харесваха, той много уважаваше този вид етника. Разказвал ми е как веднъж една известна дама го попитала: „Как можеш, Милчо, да свириш с тези цигани?“ и той отвърнал: „И по-лоши неща съм вършил, аз в Америка и с н…и свиря!“.

Милчо намираше чалгата за много автентична, истинска, искрена, много заредена музика – и тя е такава. Аз бях лична приятелка с Ибро Лолов – от най-блестящите музикални гении в народната музика.

– Това не е типичната чалга, разбира се.

– Не, не, това не е чалга. Но понеже говоря като музикант, си давам сметка, че хората в попфолка правят това, което са избрали, и често го правят професионално. Лошото е, че понякога тълкуват малко пошло народната музика. Хубавата народна музика се тълкува по неправилен начин. Милчо казваше:

„Трябва деликатно да се подхожда към смесването, към фузията в различни стилове, а не да е зашито с червени конци“.

Милчо правеше тази фузия през 60-те години, когато никой друг не я правеше Той свиреше етно джаз, преди този термин да бъде открит. През ‘62-ра, когато е бил на 22-23 години, е свирил Биг Бенд музика, джазова музика, българска, с неравноделни тактове, невероятна музика, невероятна. На другия край на света, в Америка, по същото време Дон Елис започва да прави нещо подобно. Двамата създатели на етноджаза накрая се откриха и имаха дълга и силна дружба, преди Дон да почине.

– Да поговорим за втората част от заглавието на албума – „Последната мечта на един мъж от Пловдив“. Доколкото родният му град бе част от неговата същност?

– Той се считаше за филибелия и непрекъснато го повтаряше. Всички негови приятели от целия свят знаеха за Пловдив, макар някои дори да не бяха чували за България. Той има издаден албум в Япония, който се казва „The Man from Plovdiv“. Аз не знам дали има друг творец, който толкова много да е направил за името на Пловдив зад граница. Както казваше Радой Ралин, Милчо с музиката си разшири културните граници на България. И Пловдив може би е по някакъв начин задължен на Милчо.

– Как говореше Милчо Левиев за Пловдив?

– Милчо говореше оня типичен пловдивски език, аргото на филибелиите от 50-те години. Софиянци не го разбираха. Имаше фрази, думи със специални значения, много цветисти. Като това например, фразата, която един негов приятел му каза веднъж: „Е, майна, нашите пинизи вече не работят в градовете, трябва да почнем да бродираме по селата“. Буквално означава: „Приятелю, номерата ни не вървят в градовете, трябва да започнем да работим по селата”. Не само езикът, всичко при него беше цветисто.

– Милчо Левиев си отиде няколко месеца, преди да дойде коронавирусът, как би преживял пандемията, според вас?

– Нямаше да може. Нямаше да е съгласен с тези ограничения, с тези маски, с тези часови ограничения. За него свободата и това да не се страхува бяха двете най-важни неща. Той винаги казваше: „Не се страхувайте, не бъдете конформисти, не си намирайте местенце, което да пазите със зъби и нокти на всяка цена“. Щеше да му е много притеснено. Може би все пак щеше да помогне това, че имаме хубав голям двор с дървета, той сядаше и работеше в пълна тишина, плашеща тишина.

НА ГОСТИ НА МИЛЧО ЛЕВИЕВ В СОЛУН, ШЕСТ ГОДИНИ ПРЕДИ ДА СИ ОТИДЕ

– Човек, който мисли в музика, седи в тишина?

– Той си говореше непрекъснато, имам вкъщи сигурно стотици, стотици касети, на които той просто си говори, споделя неща – като дневник.

– С толкова много материал дали не бихте написали книга за него?

– По-скоро искам да бъде написана книга, която да изследва неговата музика. Мисля, че това е по-важно за поколенията. В момента в Нов български университет, където той е почетен доктор, се грижат за неговите архиви и искат да направят много неща за Милчо, да кръстят зали на негово име… Музиколожката Клер Леви пише трудове за него, които се публикуват в американски университетски издания. А моят живот с него е важен за мен. Много неща не бих споделила публично по никакъв начин, никога.

„Животът с Милчо беше много труден, но завидно интересен. Сега, каквото и да ми се случи, ми се струва толкова дребно, дори скучно“, казва Вики Алмазиду. Снимка: Личен архив

– Казват, че е много трудно да се живее с човек на изкуството, така ли беше при вас?

– Животът с него беше много труден, но завидно интересен. Сега, каквото и да ми се случи, ми се струва толкова дребно. Дори ще кажа една глупава дума – скучно. Празно е понякога. А се случват неща, случват се хубави неща и винаги си казвам: „Ако беше тук Милчо, щеше да гръмне, щеше да стане чудо“. Зарядът на Милчо беше невероятен. Казвах му: „Ти си толкова много, не мога да издържа толкова много, не мога да поема толкова много“. „А питаш ли ме аз как издържам себе си?“, казваше. Беше безумно, различно и интересно до крайност. Нищо не се повтаряше, нищо. Той самият бягаше от повторения.

Обичахме да си пишем, купчината с нашите писма е висока цял метър. Много често той се подписваше отдолу, като правеше рима с последната дума от предишното изречение. А понякога възмутен от себе си подхвърляше:

„О, извинявай, това вече съм го казвал“.

Музиката му, музиката му беше невероятна, винаги. И той казваше:

„Ама аз нищо не правя, тя тръгва нанякъде и ме води, води ме, тръгва нанякъде“.

Как тръгваше при него, а не тръгва при всички?

 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах