Тихи, злобливи бягства от действителността

Преди няколко дни, в една от онези бургаски вечери, за които така мощно се отпуска гласа в едноименната песен, дочух част от разговор от съседна маса. „Фонтани-монтани, басейни-масейн – кот’ искаш, туй го има в къщата ѝ с мъжа ѝ! Ни знам дали и вярно, ама то, нали знайш, във всяко нещо, дет’ са казва от хората, има по нещо истина, нали…“ Разпаленото обяснение за нечий райски дом беше на един господин около петдесетте, а докато описваше неземния дизайн, останалата част от масата го гледаше опулено и все още с недоверие кимаше с глава.

Признавам си, заслушах се, защото в днешно време такава реплика от разказ обикновено води до някакви достойни за крими или т.нар. лайфстайл романи герои – я бивши соц сервитьор и фризьорка, я вифаджия, пораснал в бизнесмен, я някой политик от настоящия елит. Историята продължи със съответната доказателствена част, според която на пресекулки успях да доловя, че имаме и свидетел на високия стандарт – електротехник, попаднал по работа в дома на тази дама с фонтан в хола си. На него, разбира се, може да се разчита, защото е „пръв братовчед на сестрата на най-добрия ми приятел на мъжа ѝ“…примерно, и „много мой човек, аверчи, няа да седни да ма будалка, разбираш ли“. Докато другите все по-убедено кимаха с глави, разказвачът се разпали и взе да привлича и други примери за несметно богати хора. Сред имената им обаче така и не долових нито едно политическо или мутренско име. Не спомена също нито един телевизионен водещ или п,одуцент, нито един депутат, нито една фолк звезда или собственик на медия например. Точно затова и ушите ми (все пак нося уши на журналист, няма как) от само себе си се заостриха към посоката, от който се нижеха така убедено тези финансови отчети на маса. И знаете ли коя се оказа дамата с фонтаните-монтаните и басейните-масейните? Татяна Лолова се оказа! Човекът разпалено занимаваше приятелите си по чашка с „несметните богатства“ на актрисата, защото само преди ден-два я беше видял в града, където тя гостуваше като почетен патрон на артистичен фестивал. И сега, без ни най-малко да очаква, се беше оказала обект на специален разказ, разкриващ на доверчивата компания около масата завидния ѝ лайфстайл…

Намерил за кого да приказва, намерил и на кого да завижда, както би казала народната мъдрост в случая. Но покрай тези десетина минути от въпросната вечер, посветени на разпространяването на един невероятно нелеп слух, се замислих за това колко непростимо завистливи и лъжливи можем да бъдем относно публични личности с доказани през годините неоспорими таланти и творческа доблест. Хора, които са създавали духовната среда на поколения българи, учили са ги на естетика и са рафинирали чувствителността им с изкуството си. Артисти, които днес са на почтена възраст и дори самото им физическо присъствие сред нас е дар, който не би трябвало да цапаме с подобни низки клюки.

Митът за неизмеримо тънещите в охолство артисти беше роден в социализма. Подхранваше се от публичността на тези хора и даваше храна на обречените на комунистическа дисциплина труженици за тихи и злобливи бягства от действителността. Стотици пъти като дете на артист са ме питали в ученическите ми години дали е вярно, че Стоянка Мутафова живее в палат, че Георги Калоянчев има четири къщи, че Татяна Лолова я возят навсякъде с Волга, че Георги Парцалев имал една стая, направено от злато… Легендите понякога бяха толкова зашеметителни, че спокойно преминаваха в жанра на вълшебните приказки.

Спомням си дори как една година баща ми участваше в някаква лятна забавна програма, която обикаляше черноморските сцени, заедно с Лили Иванова – и дори аз, детето, което живееше от другата, реалната страна на въпросните слухове, го попитах дали е истина, че Лили имала прислуга и, забележете, „един човек, който работи тя да му се кара“! За детското ми съзнание това вероятно е бил някакъв възприемлив вариант на професията „личен асистент“, каквато тогава просто не съществуваше. Та татко тогава много се смя на промитата ми от подобни небивалици детска главица и това с „човека, който работи да му се карат“ си влезе като израз в семейния фолклор. Истината беше, че актьорите около татко виждах почти всеки ден и там нямаше как който и да е да ми подпали въображението в тази нездрава посока. Ама Лили Иванова, макар и също артист, не беше част от близкото ни обкръжение и ето ти на – бях се усъмнила, че тези приказки може и да са истина.

Всяко време има нуждата да отдели една част от обществото си, за да я противопостави на останалата по някакъв материален принцип. Съвсем нормално е – става дума за елементарен баланс, пък оттам нататък вече и за честен и нечестен добив на блага, несправедливо разпределение, безсмислен труд и смислено раболепничене, етика, морал. Във времето, когато социализмът прокламираше равенството, което разделяше хората на номенклатура и други, гневното обществено око трябваше да има кого да мрази. И в този смисъл артистите, особено публично известните, бяха перфектните обекти. Видими са навсякъде, разполагат с някакъв сценичен блясък, бяха нещо като модни икони навремето, а трудната им достижимост (нямаше социални медии и телевизията се състоеше от два канала) им даваше необходимата доза загадъчност и място за клюкарски пълнеж. Фантасмагориите, които можеше да роди народното съзнание, подпалено само от идеята, че някой си има повече пари, защото „пее, играе, свири, танцува или рисува“, наистина бяха достойни за басни.

На първия етаж на панелния блок, в който живеехме, имаше едно многодетно семейство – шофьор, чистачка и трите им деца. С голямото им момиче бяхме съученички, а по-малката им дъщеря беше във випуска след нашия. И двете умираха да ме разревават на класово-разделителен принцип – заставаха зад гърба ми и започваха да нареждат „а пък баща ти е много богат, у вас имате цяла стая с пари и злато, апартаментът ви има пет спални…“ и какво ли още не. Фантазиите и на двете бяха доста богати, трябва да ви кажа – според картините, които рисуваха, обитавахме замъка на принца на Пепеляшка! Само дето всъщност живеехме на третия етаж, точно над техния апартамент, който – съвсем естествено според панелната архитектура – нямаше как да бъде и сантиметър по-голям от собствения им. Най-лошото от всичко това беше, че като възпитано в пионерски ценности и марксистко-ленински морал дете, аз изпадах в дълбоко страдание най-вече от това, че за нищо на света не можех да ги убедя, че не са прави! Дори когато един ден ги поканих на гости у дома, те не спряха да се оглеждат из трите ни маломерни стаи за още тайни врати, които очевидно трябваше да водят до скрития буржоазен стандарт на моето семейство. Артистичният талант на баща ми за тях (следователно и за родителите им) се измерваше според „частно-собственическия морал“, който бяхме научени да хулим покрай „Андрешко“ и „Овчарчето Калитко“. И разбира се, масовото обществено мнение не смяташе, че някакви си там имагинерни неща като артистизъм, порив за творчество, муза, идея и талант могат изобщо да заслужават някакво специално финансово признание. Въпреки това обаче подозрението за незаслужена материална състоятелност на хората, които определяхме като артисти, си беше константа. Артист ли е, не може да няма пари! Известен артист ли е пък, няма как да не е много богат. Незаслужено, де – играйка си там нещо, преструва се, драска си, па те и пари му дават!

Да ви призная, смятах, че лепкавите истории за богатеещите икони на изкуството ни са минало. Във време, когато да си богат вече априори те слага в графата „нечестно изкарал пари“, просто защото така е в деветдесет процента от случаите, мислех, че няма кой да се занимава с клюките за палатите, фонтаните и златата на Лили Иванова, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова и сие. Не и след като допуснахме големи творци да си отидат в нищета, по хосписи, забравени от нас и държавата, която сме си организирали. Не и след като пред очите ни хора без образование, разчитащи на ниските си поклони или силните си юмруци станаха държавници, икономически фактори и носители на съвременния морал. Не и след като пред очите ни телевизиите се превърнаха във вонящи гейзери на долнострастни програми, от които публиката глупее, а продуцентите богатеят. Не и след като, за да бъдеш финансово оценен според таланта си, се налага да го харижеш на някоя легитимна финансова схема във вид на телевизионна игра или да го раздробиш в миш-маша от халтури, реклами и участия по рождени дни на същите онези необразованите, в чиито джобове са парите.

Е да, ама не. Да гледаме в оскъдните домове на истинските ни духовни величия ни е сладко. Да правим „разкрития“ за авоарите им чрез някой добрал се до тях електротехник/водопроводчик/съсед/таксиджия – още повече. Няма значение, че сме една група несретници, равняваща се по численост на един европейски град, ние все ще вярваме, че и у нас си имаме Филип Киркоров или Майкъл Джексън с все къщите, вилите, самолетите и парите им, само че просто… малко по-тайно. Защото само така ще можем спокойно да си приспиваме гражданското недоволство – напълно достатъчно е просто да го насочим в безобидната посока, където все още работят, за да оцеляват, възрастните ни артисти.

Накрая нека да обобщим това за фонтаните-монтаните и басейните-масейните на Лолова. Такива просто няма и никога не е имало. Съвсем обикновен апартамент във висок блок. Татяна Лолова продължава да работи почти на пълни обороти, въпреки осемдесетте си и четири години. Така прави и Стоянка Мутафова, която също не разполага с така често приписвания ѝ лукс. Лили Иванова подготвя голям концерт на 27 октомври. Отдадена е изцяло на това, което прави, знаем. Но и няма друг избор – животът ѝ на звезда у нас няма да ѝ прости, ако не го прави и ще я обрече на оскъдна пенсия, с която би ѝ се наложило откровено да мизерства.

Затова нека да помним, че тези хора ни дадоха хоризонти. Раснахме с техните песни, с техните роли, с техните книги и картини. Влюбвахме се, прощавахме се и се възраждахме с тях. И продължавахме да вярваме, че все пак идва по-добро.

На въпросния арт фестивал в Бургас ми се случи така, че прекарах няколко дни в компанията на Татяна Лолова. И навсякъде, където минеше, хората просто спираха да ѝ се усмихнат, да я поздравят, да ѝ целунат ръка или да ѝ ръкопляскат. И да, в една аптека момчето зад щанда мило ѝ казало „ох, позната сте ми отнякъде“, ама тя и това го разказва със смях, на какъвто е способен само един истински артист по душа. Пък после, когато си говорихме за това с нея, Татяна ми казва:

„Усмихвам се на хората, защото в мен те виждат надеждата. Нямам право да им я отнемам“.

Та колко може да струва духът на един истински артист?

И каква е цената на надеждата?