Христо Харалампиев: Говорим твърде много под маската на гражданска позиция

У нас има доста произведения на изкуството, които биха били комплимент на всеки световен музей, твърди скулпторът пред „Въпросите на Площада“

„Културата е вид травма. Да не говорим, че живеем в перманентен посттравматичен стрес“, твърди Христо Харалампиев. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Христо Харалампиев: Говорим твърде много под маската на гражданска позиция

„Културата е вид травма. Да не говорим, че живеем в перманентен посттравматичен стрес“, твърди Христо Харалампиев. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Христо Халарампиев се смущава от думата „интелектуалец“, смята, че много малко хора в България биха могли да бъдат наричани такива. А понятието „жив класик“, което се използва масово напоследък у нас, му звучи като „дървено желязо“.

Професор по рисуване и моделиране в УАСГ, преподава и в Националната художествена академия, където завършва през 1979 г. в класа на Величко Минеков. Председател е на Съюза на българските художници в периода 1999 – 2004. Носител е на редица отличия, правил е изложби в Полша, Унгария, Германия, Турция… а в момента в столичната галерия „Ракурси“ тече експозицията му „Рисунки“. Може да бъде видяна до 20 октомври, събота.

Поканихме Христо Харалампиев пред „Въпросите на Площада“, за да поговорим за оценените и недооценени творци у нас, последна грижа ли е културата на държавата и пропускат ли умишлено съвременните творци някои теми от съвремието ни в своите произведения.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

Палячи

– Очевидно всяко едно изкуство, което се прави в определено време, има връзка с него. Друг е въпросът как то се оценява и впоследствие какво времето отсява от него.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Без съмнение, но ще бъда субективен – у нас има доста произведения на изобразителното изкуство, които биха могли да бъдат комплимент на всеки един световен музей. Да не говорим, че хора или художници, някои от които са работили в чужбина като Жул Паскин и Жорж Папазов или съвременникът ни Кристо, имат световен склад. Но има и много други български художници, които са тук и по някаква причина не се показват на световната сцена, но също биха могли да се впишат. Въпрос на шанс.

– Кои са недооценените творци?

Bookshop 300×250 2

– По мое мнение, от десетима художника един ще каже, че изобщо не е оценен, а другите девет ще кажат, че са недооценени.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Зависи какво разбираме под успех. Ако става дума за финансов успех – очевидно. Но ако говорим сериозно за творчески успех, в лоби можеш да се уредиш, естествено – пак с уговорката, че неговата ликвидност е малко далечна.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Очаквам всяка една изява на моите колеги с интерес. Едва ли мога да очаквам с нетърпение нещо, което не съм видял. Всяка една културна изява в областта на изкуството ми е интересна.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Отговорът ми ще бъде подобен. Всяка една изява има своето значение и аз лично смятам, че в сферата на изобразителното изкуство и въобще в културата ранглистите са нещо доста съмнително.

„Истинският интелектуалец априори би трябвало да е будител.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Три може би са малко. Ще посоча „Жанет 45“, „Сиела“ и „Колибри“. Сигурно изпускам много други, но предвид това какво следя и къде е ситуиран моят интерес, това са трите.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Винаги много се смущавам, когато видя думата „интелектуалец“. Понятието е доста претенциозно и много малко хора биха могли и биха имали самочувствието да се нарекат интелектуалци в истинския смисъл на думата. Но истинският интелектуалец априори би трябвало да е будител.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– За да стане човек класик, трябва да мине доста време. Понятието „жив класик“, което напоследък се употребява, ми звучи като „дървено желязо“. За да стане един човек класик, неговото име трябва да го има, времето отсява плявата и оставя само класиката.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Битка? Не бих казал. По-скоро има традиционни различия. Така наречените по-възрастни се опитват да се правят на млади – и обратното, което е много характерно. Обикновено, когато човек е млад, иска да изглежда зрял, а когато е зрял, тъгува по младостта, така че има някакво общо преплитане. Но разликата във вижданията е очевидна.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Би трябвало да се уточни що е то „предразсъдък“, но в класическия смисъл на думата хората на изкуството са изтъкани от предразсъдъци. Казвам го в добрия смисъл на думата.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Тематиката е нашето съвремие и обикновено най-значителните неща остават встрани, винаги са пренебрегвани – без това да е цел на автора.

– Избягват ли да коментират явления и пороци?

– Аз бих казал точно обратното. Според мен коментират малко повече, отколкото трябва и го маскират като гражданска позиция.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Културата е един вид травма. Да не говорим, че ние живеем в един перманентен посттравматичен стрес.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Самото съществуване на въпроса означава, че мнението е затвърдено. А е така може би поради факта, че трудно може да се сервира на масата и да се изконсумира лесно. Този вид култура, който аз смятам, че наистина е култура, трудно се смила и във всички случаи остава на заден план.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– Хората от моето поколение знаят стиха. Много по-интересно би ми било да прочета отговор на този въпрос от някой по-млад човек – и се надявам да не попита „Кой е този?“. Познавайки неговото творчество, не бих се наел да довършвам стих, който вече е казан, получил е стойност и се знае за какво става дума в него, макар да е по определен повод. Едва ли това е общата мисъл на поета. Аз лично отказвам да го довърша.

„Защо културата е последна грижа на държавата? Защото трудно може да се сервира на масата и да се изконсумира лесно.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

ДС