La La Land

Розмари Де Мео: Уцелих народа в сърцето, затова имам душмани

Авторката на „Стопанката на Господ“ с отговор на обвиненията в плагиатство и изкривявания на българския фолклор

Розмари де Мео се свърза с „Площад Славейков“ и предложи текст срещу обвиненията в плагиатство. Изображение: официален сайт на Розмари Де Мео

Четено: 16989 пъти E-mail

„Стопанката на Господ“ на Розмари Де Мео вече повече от половин година е №1 в класацията по продажби на Книжен център „Гринуич“. Според авторката, от книгата са купени вече 38 хиляди екземпляра, а тя навярно е достигнало до повече от 150 хиляди читатели. Очаквано, изданието предизвиква много спорове и коментари в медиите и социалните мрежи.

По-рано през седмицата „Площад Славейков“ публикува отзив за „Стопанката на Господ“ от културолога д-р Георги Мишев. В него той обвини авторката в присвояване на труда на известния етнограф Димитър Маринов и вплитането в него на нововъведения – и така в подмяна и изкривяване на българския фолклор.

Розмари Де Мео се свърза с „Площад Славейков“ с текст в своя защита, в който заявява за Димитър Маринов:

„Това име не стои в „Стопанката”, защото книгата е сказание и требник и там няма място за библиографии. Но в дипломната ми работа Димитър Маринов заема почетното място“.

В края на обръщението си Де Мео коментира, че има много душмани, но както ѝ е казал „един вече на възраст, велик български автор“ – това е заради факта, че е уцелила народа в сърцето.

Предлагаме ви пълния текст от Розмари де Мео. 

За требника и немощта на доктора

От автора на „Стопанката на Господ”

Здравейте, д-р Мишев!

Преди два дни бях в едно Ловешко село и седнах да пия кафе при двама старци, с които се знаем. С дядото много обичам да си говоря. Останал е единственият жив кореняк и последният, който говори местния диалект. Разказва за едни стари погребални обреди, които никога не съм срещала, нито чела. Като го питам дали децата му идват на гости, ми отговаря: „Идват… от нох на вехтък…” Сами се сетете какво да е това. Езикът му е приказен, с часове мога да го слушам. И изведнъж се сетих да го питам „Тебе не са ли идвали да те записват? Да разказваш за местните обичаи, да ти запишат езика? Етнолози, учени хора, дето опазват културното наследство… Че ти си жив паметник!”

А той се смее и ми разправя, че учен човек там не бил припарвал. А селото е архитектурен резерват… В който незнайно откога не е стъпвал ни историк, ни етнолог, ни културолог… И мен пак ме хващат дяволите…

И както обикновено става след такива дяволи, се затърколват едни камъни. И ето ти го учения човек! Доктор в областта на културно-историческото наследство (каквото и да значи това) Георги Мишев. Изказал се тия дни учено за моята книга, изписал 20 страници научно обоснована критика с много камъни в нея.

От половин година учени твърдят, че обредността, описана в книгата ми, е художествена измислица. Най-после се намери един, който откри мъничка част от тази обредност, описана и от етнолози. Беше логично такова откритие да докаже достоверност. Но се случи нещо много неочаквано. Ученият реши да докаже, че това означава, че тази част е плагиатство.

Нали знаете старата приказка: с твойте камъни – по твойта глава.

Та сега аз ще посъбера това дребно свлачище и ще търкулна всеки камък обратно на мястото му, в тъжния ум на онази глава.

Камък №1, цитат:

„От информацията в книгата (стр. 248) се разбира, че г-жа Де Мео е завършила НАТФИЗ. Пак там четем, че е защитила дипломна работа на тема „Българското обредно наричане като терапия“. Не е посочено обаче в рамките на каква бакалавърска или магистърска програма е защитена тази дипломна работа. Всъщност, не става въпрос за образователна програма в НАТФИЗ, а за участие в курс по „Арт терапия“ към Центъра за професионално и продължаващо обучение на Нов български университет, гр. София. Курсът завършва с издаването на Удостоверение/Свидетелство за професионална квалификация, а не на диплома.”

Д-р Мишев, на стр. 248 от книгата ми подобна информация не съществува. Там се намира краят на главата „Лазар и дървото покровител”. Простете, но с три изключения никъде цитираните от вас страници не съвпадат и това ми пречи да се ориентирам в твърденията ви. Дано не сте чел някое незаконно качено електронно издание! От значение е следното – никъде в книгата ми не са посочени данни от личната ми биография и образование. Героинята в тази книга се казва Райна и нейното образование също не е предмет на разказа.

Що се отнася до дипломната ми работа, която цитирате, тя е официално публикувана, заедно със съответната библиография и атестации. Ето я тук.

Практиката, на базата на която е писана, е проведена в център за рехабилитация на зависими от алкохол и психотропни вещества. Тази дипломна работа е защитена публично, пред комисия и е оценена по всички правила на магистърските програми в Нов български университет. Никъде, никога, никой не е твърдял, че тя е част от образованието ми в НАТФИЗ!

Камък №2 – жанр!

Тъй като имам себе си за добър разказвач, ще спестя на читателите сериозните и дълбоки размишления по темата и ще ги преведа на човешки език. Докторът не може да определи жанра на „Стопанката на Господ” и обвинява автора за това. Изпитва притеснения от понятията „сказание и требник”, както и от „претенцията” за автентичност на разказаните обреди. Смята, че авторката или трябва да заяви, че книгата е плод на художествена измислица и интерпретации, или трябва по всички правила на научния труд да посочи име, дата и място на раждане на информатора, образование на същия, както и дата на направения запис.

Това ме развесели наистина. С радост ще помогна на доктора, а предполагам и на много други като него и ще ги изведа от гъстата гора на техните лутания:

„Сказание“ – митологизиран разказ за отдавна минали събития; предание, легенда, мит, приказка.

Понятието „сказание” стои под заглавието на моята книга и означава точно това. Да, обаче д-р Мишев се е потрудил и е изчел доста интервюта, в които съм разказвала за живота си с едни старци, а и може би е прочел дипломната ми работа. Какво следва от това – че май в книгата има реални истории или както е прието да се казва – историята е по истински случай.

Проблемът в неговия ум е как така едно сказание може да бъде по истински случай?! Ето че може.

За да бъде по-просто ще помогна с друго понятие – исторически роман!

Историческият роман е специфичен жанр в художествената литература, който се характеризира с описанията на истински събития и личности, заобиколени от измислени герои и картини. Написването му предполага проучване на миналото, което се описва, отразяване на много факти, и баланс между действителните събития и художествената измислица.

Аз съм човек, който много обича да чете исторически романи, и смея да твърдя, че почти няма български класик, пишещ в този жанр, когото да не съм прочела. Никъде не съм видяла тези автори да посочват историческите изследвания, на които е базиран романа им. Никъде не е посочвана съответната библиография с имената на историци, учени и техните разработки. Не защото авторите плагиатстват, а защото творят на базата на историческа действителност и реални личности.

Не си спомням Димитър Талев да е обосновал научно описания от него цар Самуил и всички случки от живота му, които си „позволява” да пресъздава.

И сказанието, и романа са част от художествената литература, г-н Мишев.
В какъв жанр според вас пишат Фани Попова-Мутафова, Димитър Талев, Антон Дончев, Георги Божинов, Николай Хайтов или Стоян Цветкашки (Токораз Исто)? Та те дори си позволяват да сложат думи и преживявания в устата и умовете на царе и ханове.

Нима ще им поискате да цитират източниците си? Или да обявят невероятните си произведения за плод на абсолютна художествена измислица?

Имате ли таблица, с която да се съобразят авторите в съотношението фактология-художествена измислица?

Знаете ли докторе, покрай безумните ви писания и „изисквания” към моята книга се сетих, че великата Фани Попова-Мутафова е съдена за пробългарски шовинизъм. Невероятните ѝ произведения са забранени и умира в крайна бедност.

Сетих се и за „мистификацията” Веда Словена. Един изключителен труд, разнищван от години и хулен от такива като вас.

По всяка вероятност на вашия учен ум му е трудно да възприеме една жена, която гледа животни и нарича за зачеване, редом до Времето, което плете с куките. Или не можете да си представите наркозависим, който меси хляб, редом до козел на име Господ.

Ако ви е трудно, тази книга не е за вас. Просто в нея има неща, които не можете да проумеете, а още повече да понесете.

Но да дойдем на най-важното!

Камък №3

„Розмари Де Мео присвоява труда на големия наш учен, етнографа Димитър Маринов, вплита в него свои нововъведения, подменяйки и изкривявайки българския фолклор… измежду познатите и достоверни фолклорни действия и вярвания (преразказани по описанията от стари етнографски записи, което ще покажа) се промъкват и нововъведения, които никой никъде досега не е записал, и които авторката иска да ни внуши, че е знанието, тайнството, което тя ни открива сега. Това убеждаване не се извършва открито, което според мен е, за да не последва ответна защитна реакция от читателя. То се случва тихо и промъквайки художествената измислица покрай другата част, която е истинска и е присвоена от публикации на изследователи на народната вяра…”

Следва изключителна разработка по темата, придружена с текстови съпоставки на етнолога Димитър Маринов и моя милост.

От всичко това се налагат два извода:

1. Историите, разказани в „Стопанката на господ”, които вече са описвани от етнолози, могат да бъдат единствено преписани.

2. Историите, които никога не са разказвани от етнолози, могат да бъдат единствено измислени!

Преди години, когато преживях моята среща с Магията, това преобърна целия ми свят. Простичката философия за Корена, с която се сблъсках в една селска махала, за мен беше истинско чудо. Тогава тръгнах по съвсем нов път. Още бяха живи старците, когато започнах да търся. Имах нужда да намеря още. Но най-вече търсих потвърждение. Исках да намеря изследвания и записки за тези обреди. Бях сигурна, че някъде са записвани, че има следа… Купувах книги като луда, обикалях читалища. Направих си нова библиотека. Трупах всякакви трудове, но… Ако намирах нещо, то беше твърде малко, твърде повърхностно. Спомням си разочарованието, а после гнева. Да, разказваха етнолозите, но някак всичко се свеждаше до това как „простия народ някога вярвал…” И някак все от простотия и немотия му беше вярата. Не можех да спя, мира не ми даваше това… започнах да търся стари книги, антикварни, от началото на века.

И един ден го намерих. ДИМИТЪР МАРИНОВ! И в книгата си съм разказала за тази среща (стр. 80).

Не спях нощи подред, връщах се, подчертавах. Помня сутринта, когато прочетох на Магда за първи път от неговите писания. Тя не хареса някои неща, скарахме се, после поиска да ѝ чета още. После дойде вечерта, в която попаднах на „поуките”, описани от Маринов. Това беше изключително! Толкова време бях търсила и копняла за поне едно потвъждение. И го намерих! Беше различно, звучеше по друг начин и това, което знаех като 11-та повеля, липсваше. Тогава нямаше никакво значение. Достатъчно беше, че намерих нещо, което е описано преди толкова години и е останало живо. Плакала съм от радост, а сутринта, когато ги занесох на Рада, плака и тя. И направи баница…

Хората не знаят, но когато завърших книгата си, в нея бяха десетте поуки на Маринов, а не 11-те народни повели на Вангел. Бях решила така да изразя благодарността си. Към единствения етнолог, който пишеше на истински български, човешки език!

Два дни преди да дам текста на коректор, сложих повелите. Заради 11-тата. Най-ценната, най-мъдрата… И в памет на Вангел Илиев. Великият Димитър Маринов нямаше нужда от мен, за да остави следа. Но сърцето и спомена за дядо Геле трябваше да бъдат почетени.

Д-р Мишев, изумена съм от това, че учен, който има отношение към народна памет, всъщност не вярва в силата ѝ. И твърди, че нещо, съществувало някога като морал и вяра, не може да бъде живо и до днес, било то облечено в различни думи!

Така е и с историята за Русалиите, която цитирате и с някои други. Навремето, когато Вангел заяви, че русалии вече няма, място не можех да си намеря. Единствената ми утеха бяха писанията на Димитър Маринов, доказващи дълголетието на една вяра и една истина. Но каква утеха може да бъде история описана преди век…

Но да се върна на Камък №3 – обвинението в плагиатство.

В „Стопанката на Господ” е разказана приказка за истински хора. Дълго съм събирала кълбетата в кошницата, и дълго съм разплитала възли в техните разкази. Димитър Маринов е единственият, който ми е помогнал в разплитането.

Това име не стои в „Стопанката”, защото книгата е сказание и требник и там няма място за библиографии. Но в дипломната ми работа Димитър Маринов заема почетното място!

Камък №4 – хвърлен не само по мен и Стопанката!

„На образите на симпатичните баби от творбата са възложени някои изказвания, които са доста нетипични, да не кажа НЕМИСЛИМИ ЗА ХОРА ОТ НАРОДА. Това няма нищо общо с интелигентността или нещо подобно, а просто такъв тип представи трудно биха намерили място в мислите на родопските баби… При все това те нямат общо с фолклорната реалност, а са авторова добавка към нея…”

Най-после ми давате повод да повторя нещо, което твърдя от години!

Етнолозите от години подценяват ума на народа. Те не очакват от една родопска баба някакво прозрение или мисъл, свързана с вярата ѝ. Описваните по научни трудове обреди изобилстват с думички като „примитивизъм” и „невежество”. Това навремето предизвика огромен гняв и съпротива в мен. Поръчковите по социализма изследвания имат за цел да сведат всеки обред и обичай, свързан с магични действия и народна вяра до примитивизъм. Тази цел успява. Към днешна дата почти няма кой да обясни кое за какво всъщност се прави. Останал е едничък отговор „за здраве”.

И за това имат вина учените. Онези книжни учени, които отиват в някоя махала (ако изобщо излизат от институтите си) като в зоологическа градина и наблюдават изчезващите, оскотяли старци.

1 2Следваща страница


Bookshop 728×90