Защо Плочата край Златосел не е Божественият камък

Кои всъщност (не) са откривателите на „най-големия долмен“ по нашите земи, разказва Николай Н. Нинов в новата си книга „Времето гледа с десет очи“

Мегалитната конструкция в Сърнена Средна гора смайва с размерите и местоположението си. Снимки: Авторът - Защо Плочата край Златосел не е Божественият камък

Мегалитната конструкция в Сърнена Средна гора смайва с размерите и местоположението си. Снимки: Авторът

На двадесети юни 2015-а в интернет се появява серия снимки, която предизвиква еуфория сред търсачите на древните тайнства. Има защо: непознатата до този момент мегалитна конструкция смайва с размерите и местоположението си, а кадрите, публикувани във Фейсбук и в сайта „Воини на Тангра“, са лишени от пояснения. Помолен още същия ден да сподели мястото и как се стига до това чудо на чудесата, авторът на снимките Йордан Стайков лаконично отговаря: връх Плочата край с. Златосел, Сърнена гора. После уточнява, че огромният протодолмен отстои на петдесет метра под връхната поляна, труднодостъпен е, върви се през джунгла от дървета и храсти. Чиста Слънчева порта, пред която мегалитът над Бузовград направо бледнее, допълва Стайков.

Два месеца и половина по-късно слисващата находка при Златосел, наречена Божествения камък, заема ударно корицата на списание „Осем“. Единадесет от двадесет и четирите страници на водещата тема са посветени на сензационното откритие, „което ще ви остави без дъх“ и „от което зяпва и най-опитният изследовател“. Най-големият долмен в България, твърди публикацията, е открит и документиран от експедиция на списанието, ръководена от проф. д-р Валерия Фол, благодарение на местни ентусиасти, локализирали обекта. Двама от тях (Иван Муевски и Иван Баръмски от Брезово) изпращат на известната ни траколожка снимки на „това, на което са попаднали при редовните си обиколки в района“, а тя преценява, че „нещото прилича на долмен“ и си струва да се провери на място. Още повече, припомня статията, че засега липсват доказателства за наличието на долмени в Средна гора.

Измерванията на съоръжението (645 м н. в.) възторгват екипа (височина – 2,2 м, дълбочина – 4,3 м, вътрешна ширина – 1,8 м при входа и около 2 м в дъното и покривна плоча от 25 кв. м), а В. Фол възкликва:

Палячи

„Това е най-големият долмен, който съм виждала у нас! А съм виждала всички. Страхотен мегалит, по-голям е и от Слънчевата врата при Бузовград. Този долмен е много по-голям и от онзи при с. Хлябово в Сакар“.

Статията „Лего за гиганти“ заделя място и на строителната техника, спомогнала за направата на мащабната композиция. Авторката Женя Милчева предполага, че камерата от три плочи в един от южните склонове над Златосел е сглобявана елемент по елемент. Че двете стени и покривът на Божествения камък са дообработени и пренесени от другаде, тъй като в близост не се забелязва скален масив, който би позволил цепенето на плочи.

По-нататък Милчева подлага на съмнение собствената си догадка, питайки се какъв е смисълът от градеж, постигнат по най-трудния начин, на толкова недостъпно място и с многотонни елементи. Мястото и ориентацията на съоръжението не са избрани случайно, пояснява Валерия Фол, като добавя без да се двоуми, че долменът представлява ранна фамилна аристократична гробница, която е ползвана многократно. И която е свързана с култа към Слънцето. Ако известната ни траколожка все пак в нещо се колебае, това е датировката на обекта, отдавайки в крайна сметка предпочитанията си на III в. пр. Хр.

С интервю по темата списанието включва и археоастронома доц. Алексей Стоев. Изненадан на свой ред от откриването на долмен в Средна гора, той предлага обектът да бъде заснет с прецизна апаратура, за да се определи точно неговата посока. Източната му ориентация, установена от експедицията, изглежда достатъчна за Стоев, за да потвърди, че долменът е дело на хора, наблюдавали системно изгрева за целите на култа към Слънцето.

Bookshop 300×250 3

Септемврийският брой на списанието отделя забележително внимание на още един неизвестен досега паметник – „огромното скално яйце без аналог в България“, открито преди време от Валерия Фол в същия район. Поводът: неочакваното състояние на овалния къс между селата Бабек и Свежен, което потриса членовете на експедицията. Намират го килнат и след първоначалния шок от гледката (нямаща вече нищо общо с предишния му зрелищен крепеж върху две опорни точки над издълбан улей), блясва идеята той да бъде повдигнат. Покрусата от вандалската проява преминава в оживление, преливащо от идеи. Под снимката на изправеното яйце, заснето от Валерия Фол три месеца по-рано, списание „Осем“ обявява инициатива за неговото възстановяване. Целевата група е внушителна – от геолози, строителни инженери и специалисти по механика, до федерациите на практикуващите силови спортове, доброволци и ентусиасти. Призовани са и читателите да дадат предложения как да бъде вдигнато мегалитното творение. Начинанието, чийто замах всява респект, завършва с обещания за редовно публикуване на информация докъде е стигнал проектът.

Докато този драматичен брой все още пари в ръцете на верните си почитатели със своя откривателски дух, на петнадесети септември Йордан Стайков и Мартин Константинов изпращат отворено писмо до списание „Осем“, което излиза и в сайта „Воини на Тангра“. В него те уведомяват, че са обследвали мегалитите при Златосел на двадесети юни, регистрирайки и въпросния „Божествен камък“, публикуван след това в профила на Стайков във Фейсбук, както и във „Воини на Тангра“. Двамата независими изследователи от Пловдив са на мнение, че преди тяхното проучване и снимки проф. Валерия Фол не е била запозната с този мегалит и че експедицията й до връх Плочата е вследствие на техните публикации. Стайков и Константинов не претендират за откривателство, затова и не смятат за коректно Валерия Фол да бъде титулувана като откривател на съоръжението, нито то да бъде преименувано на „Божествения камък“, след като златоселци неслучайно му казват Плочата. Вярваме, завършват проучвателите на древни загадки, че редакцията ще прояви професионализма и етиката, които широката му аудитория очаква, и ще публикува нашето писмо в следващия брой, за да предпази читателите си от заблуждаваща и неточна информация.

Написаното от Стайков и Константинов вижда бял свят без съкращения. То е придружено от безпомощен отговор, гарниран с вметването, че обектът бил регистриран много преди юни със снимки от хората, завели членовете на експедицията до него, но това не било от значение. Очакваните от двамата изследователи корекции в написаното от предния брой липсват, затова пък кампанията за повдигане на яйцето тече и в октомврийската книжка.

Няма и седмица по-късно Валерия Фол и редакторката Женя Милчева гостуват в сутрешния блок на БНТ. Внушенията продължават. Долменът си остава все така най-големият в България и все така открит от експедицията на списание „Осем“. Откритието край Златосел е все така уникално, долменът все така носи името Божествения камък, понеже всичко около него било неземно. Нито дума за Стайков и Контантинов. А скалното яйце (да не забравяме за него!) – все така гигантско и без аналог на българска територия – очаквало, по израза на Милчева, идеята за изправянето му да се превърне в кауза.

Сайтове и вестници тиражират изреченото от двете дами в тв ефира. Така находката край Златосел ще попадне скоростно и в Уикипедия, и в портала за археологически новини www.archaeologica.org. Уикипедия впрочем е единственият източник, в който мегалитното съоръжение се среща като Плочата, наред с уточнението, че е известно от години на жителите на околните населени места и любителите планинари.

Това в общи линии научават от публичното пространство интересуващите се от древна история и алтернативен туризъм. Какво не научават и защо този текст, който напомня за журналистическо разследване, се намира в книга за пътешествия?

Тъй като не познавам Стайков и Константинов, в края на юни 2015-я звъня на тогавашната кметска наместничка на Златосел Бънка Тошева. Казвам й, че подготвям продължение на книгата ми за мистичните места в България и моля да ме свърже с човек от селото, за да ме придружи до Плочата. Тошева за първи път чува за върха и скалната конструкция под него. Затова на първи юли – десет дни след публикациите на Стайков във Фейсбук и във „Воини на Тангра“, изпращам част от снимките му на кметската наместничка. И отново моля за съдействие, подчертавайки, че все някой от Златосел ще знае за това чудо.

Бънка Тошева реагира светкавично и прави това, което всеки милеещ за обезлюдяващото си село кмет би следвало да стори – свиква на трети юли златоселчани, които евентуално ще са полезни, и им показва снимките. На сбирката присъстват и познатите ни вече Иван Муевски и Иван Баръмски – хора с мисия и визия за Брезовския район, които от години го обикалят и проучват. Запознати в аванс с кадрите, препратени им от кметската наместничка, тези сърцати мъже са не по-малко изненадани и смутени от Тошева, когато разбират, че част от местните са наясно и с Плочата, от която идва и името на местността, и с достъпите до обекта.

След осем дни Муевски и Баръмски стъпват на върха с водач от Златосел, снимат мегалита и правят това, което всеки радетел за нови маршрути от културно-историческия туризъм е логично да стори – изпращат снимки на Валерия Фол. Същото правят и преди време, когато попадат на Люляковото светилище край с. Розовец – известяват траколожката с надеждата екипът й да социализира обекта. Както и става.
Толкова по фактологията кой, кога и как е съобщил за съоръжението край Златосел.

Уговорката ни с Бънка Тошева водачът на двамата Ивановци да ме отведе до мегалита между тринадесети и двадесети юли отпада по мое настояване. Ще видя Плочата едва на двадесет и втори септември, когато вече познавам Муевски, Баръмски и Гънчо Прасков (третият запален популяризатор на историческото наследство в Брезовския край), показали ми предния ден и Яйцето, и Люляковото светилище, и Кутела в околностите на Розовец.

Стигането до Плочата изисква известна упоритост заради повалените букове в усоен, стръмен дол, дълъг точно час изкачване на изток в хлад, влага и затулено слънце. Следват тридесет минути полукръгов обход на югозапад сред прилично гъсти трънаци, разрушени могили и ровила на глигани. Въпреки поставената от Баръмски и Прасков начална маркировка и въпреки присъствието им, усещането, че сме на състезание по спортно ориентиране, но без карта и компас, не ни напуска до края. С две думи: влизаме във вълшебството като приключенци, без да разполагаме с увереността, която информационните табла и табелки предлагат днес на всеки поел към Плочата.

Стигането до Плочата изисква известна упоритост.

Като венец на скалния комплекс, властващ над цялата долина, древният паметник изглежда далеч по-грамаден, отколкото на снимките, които съм виждал и които ще направя. Свикнал съм: същото е с Караджов камък, Кози камък, Момини камъни, Царева църква, Девойката над Дъждовница – изключителното доминира над оптиката.

Древният паметник изглежда далеч по-грамаден, отколкото на снимките.

Да, мегалитът на петдесет километра от Пловдив е по-голям от Слънчевата врата край Бузовград. Много по-голям е и от споменатия долмен в местността Нъчеви чаири до Хлябово. Но не е най-големият.

Част от каменните струпвания около протодолмена

При положение, че е виждала всички долмени у нас, Валерия Фол и списание Осем би следвало да знаят на какво повечето мегалитомани се дивят с основание – дивят се на Портала, най-внушителната засега конструкция от този тип, абсолютен трилитон, който краси комплекса Вълчаново кале край Приморско. Порталът обаче, както и Плочата край Златосел, не са долмени, а техни предшественици, каквито в Средна гора има доволно (Мътеница, Розовец, Кръстевич, Старосел). И които специалисти и любители наричат протодолмени, понеже са наясно с разликите между двата вида скални творения. А те са съществени. Най-съществената: за разлика от долмените, чиито каменни плочи са дообработвани, а после премествани, вкопавани и поставяни, при протодолмените такава е само покривната плоча, положена върху две базисни стени (естествено стърчащи скални късове с различна форма и големина). Ето защо понятието „долмен“, пришито към златоселската Плоча, е най-малкото неуместно.

Плочата, както и повечето средногорски протодолмени, са на почти непристъпни места

Буди недоумение и категоричността, с която списание „Осем“ свързва Плочата с култа към Слънцето, че и с погребални практики при липса на изследвания. Ако бяха представени като хипотези, можеше да се каже, че такива връзки са възможни, но спорни. Защото обърнатият на изток вход на протодолмена, както и сходството му с гробничната архитектура на долмените в Сакар не са доказателство, че Плочата е надгробие, нито че хора с познания за небесните тела са я поставили върху двете каменни опори след обследвания на изгревите. Какво ли тогава са наблюдавали същите тези наши предци, преди да положат покривите на протодолмените в Средна гора, насочени на север (Старосел), запад (Розовец, Кръстевич, Мътеница) и юг (Мътеница)?

Некоректни са и преките аналогии с долмените край Хлябово, за да се внуши, че златоселското съоръжение било надгробен паметник. Първо, те гледат на юг, а не са изгревни (Царският, Мангъра, Гайдаров долап, Клифтиновата нива край Сакарци, включително цитираният от списание „Осем“ в местността Нъчеви чаири). И второ, някои елементи от тези конструкции разклащат хипотезата да са почивали в тях мъртъвци. За какво са им на покойници съвършено заоблени отвън и отвътре ръбове на входните/изходните отвори, предпазващи да речем от всекидневно ожулване? Или дълбоки жлебове, обточващи тези отвори, за да легнат там най-вероятно капаци или тапи? Или плочи-стрехи, които отвеждат пороищата встрани от камерите? За какво са им стени с обширни прозорци?

Да не говорим, че трилитът Плочата, както и повечето средногорски протодолмени (за разлика от сакарските) са или на почти непристъпни места, или без нужното пространство около тях, каквото изискват и поставянето на покривната плоча, и евентуалните погребални практики. Поради същата причина протодолмените не биха били и места за поклонения, макар да напомнят за допотопни скални параклиси или за черквичките-грамади като техен християнизиран вариант.

В тази посока разсъждава и Мартин Константинов (който документира впоследствие и балансираните монолити Братята край Розовец). Той допуска, че примитивните конструкции като Плочата са изразна най-древните представи за устройството и структурата на света, чийто водещ принцип е троичността, разбиранията за трите божествени аспекта, но могат да бъдат тълкувани и като паметници, останали от праисторически култ към камъка, характерен за Тракия.

Идва ред и на другия толкова коментиран обект в този стъписващ брой на списание „Осем“. Яйцето. Огромното каменно яйце без аналог в България. Събореното яйце. Яйцето, жертва на разрушителни енергии. Яйцето, герой на цяла кампания за възстановяването му.

Овалният скален къс на петнадесетина минути пеш от шосето между Свежен и Бабек е част от комплекса „Змейовия полог“ с ясни следи от ритуални дейности. Ако има нещо изключително в него, това е наистина грамадният и загадъчно усмихнат Пазител с получовешки профил, на който Гънчо Прасков се натъкна стотина метра западно от яйцето, докато с Муевски се любувахме на залеза и мегалитите околовръст. Античният път, водещ към храмовото пространство, както и т. нар. „Слънчева врата“ и „Олтарна маса“ впечатляват единствено с имената си.
А огромното яйце изобщо не е огромно.

Усмихнатият Пазител на комплекса „Змейовия полог“

Научнопопулярно списание като „Осем“ би трябвало да проверява всяко свое твърдение, преди да раздава щедро квалификации. Защото „огромното скално яйце без аналог“ има своите смазващи аналози тъкмо в Средна гора – над Кръстевич, Старосел, Мътеница, Стрелча. Сравнено с тях, то е дребосък.

Скалното яйце между селата Свежен и Бабек

И накрая – събореното яйце не е съборено.

Ако съдим по отпечатаната в списанието снимка и текста под нея: „Мегалитното Яйце преди да бъде съборено. Снимката е направена от проф. Валерия Фол тази пролет“, излиза, че отидете ли там сега, ще се опечалите от видяното не по-малко от членовете на експедицията. И силно ще се надявате яйцето да бъде върнато час по-скоро на мястото му след шумната инициатива на списание „Осем“.

Е, няма как да ви се случи. Не заради кампанията по повдигането му, от която няма и помен, а защото ще установите, че яйцето изглежда все така, както на публикуваната снимка. Сиреч, изправено. Просто приклекнете и го снимайте от север. Ще получите същия кадър.
Останалото са ненужни медийни пушилки.


Откъс от книгата „Времето гледа с десет очи“ на Николай Н. Нинов, изд. „Сиела“

Всичко от Николай Н. Нинов в „Площад Славейков“

ДС