2017-а: българските писатели слязоха от Олимп във Фейсбук

2017-а беше силна година за българската литература. Сега, след като отдадохме чест на видимото и неоспоримото, да го разгледаме в детайли – дяволът е в тях, казват.

Все по-осезаемо се възражда родното слово. Ако търсех глума, щях да кажа, че в момента писателите са повече от читателите у нас. Но не е съвсем вярно – сега е модерно и да се пише, и да се чете. Надявам се това да е дълготрайна мода от типа Коко Шанел, макар да прилича засега на деветдесетарски гръндж.

И все пак – тази година излезе романът на Милен Русков „Чамкория“, заля като тържествена вълна родния книжен пазар, след него нахлу възродения интерес към „Възвишение“ от същия автор (най-вече заради филмираната му версия), а третият прилив предстои: „Чамкория“ излезе преди дни отново в съкратен вариант. Изобщо Милен Русков може да отбележи в календара си 2017 г. като ключова за биографията си. Читателите пък си припомниха, че българска литература се пише и днес, а не само във времената на дядо Вазов.

Не, несправедлива съм към читателите. Социалните мрежи отвориха вратата пред пороя. Писателите вече са достъпни, а не божества от Олимп. Това ги прави отворени както за възторзи, така и за омраза. А няма нищо по-вдъхновяващо от личната емоция, изкрещяна в очите на обекта ѝ. Затова днешните потребители на литература, написана на български, стават все повече – те просто се чувстват лично ангажирани с нея.

Затова и книги като „Хавра“ на Захари Карабашлиев намериха щедър прием. Дълго в най-голямата читателска група във Фейсбук „Какво четеш…“ книгата на главния редактор на „Сиела“ беше споменавана по няколко пъти на ден. Отхвърляна, приемана безрезервно, повод за демонстрация на интелектуално превъзходство или просто на привързаност към автора, но споменавана изрично. Не се сбъднаха очакванията ми, че ще се говори за историческия ѝ сюжетен план активно, Макгахан/Макгеън не събуди нито патриотарски, нито антипатриотични емоции. Просто потъна в общия хор, който пееше припева „О, книгата на Карабашлиев? Чел съм я“. И толкова.

Третият автор, който вече има славата на писателска институция – Алек Попов – остави своя удар за края на годината. Продължението на „Сестри Палавееви“ направи прощъпулника си по време на Панаира на книгата. Подозирам, че го очаква същата съдба в същия ред: слава, демонстрация, иконичност.

През последните 12 месеца излезе „Розариум“ на Георги Томов, който незаслужено не се сдоби със славата на книгите му с разкази. Този философски роман излиза извън българските традиции и може да бъде лице на литературата ни и извън родните граници. Радко Пенев успя да издаде навреме „Грехът на Лилит“, още докато успехът на „Ритуалът“ не беше заглъхнал.

Освен че е година на Големите, 2017-а се оказа и много женска литературна година. Веселина Седларска избухна с цели две книги за 12 месеца. И двете – неординерни и нетипични за пазара. „Кладенецът“ – полуавтобиографична фикция с много лична дълбочина, и „България за начинаещи“ – бликаща от хумор картина на живота ни отвъд новините. И двете: пълни с онова характерно за Веселина човеколюбие, от което ти се плаче.

Толкова съществена е за женската проза тази година, че дори Мария Донева, безспорна владетелка на римите, прописа разкази. Трудно е вече да се установи в кое е по-добра – в историите в стихове или в поемите в проза.

Нежни разкази издаде и Иванка Могилска – книгата ѝ „Тая земя, оная земя“ е изящно напомняне за невидимия смисъл на нещата.

В самия край на годината още няколко български авторки завладяха интереса на читателите. Радостина А. Ангелова повтори успеха на „Виенският апартамент“ с „Афиши в огледалото“ – два пласта от сюжети, заплетени в историята и съвремието – същата структура като на „Хавра“, но с много меко женско звучене.

Интересно е, че историческите препратки в новите книги в по-голямата си част (като изключим Карабашлиев) отвеждат в началото на XX век. Това е и посоката на разказа в романа „Рафаел“ на Леа Коен.

Интересно развитие в жанровото разнообразие – българското фентъзи и хорър винаги са били донякъде неглижирани, макар и да има доста родни автори, които се пробват в този жанр. Впечатляващо е, че български писател се появи в една от най-престижните поредици на издателство „Изток-Запад“ – „Кървави песни“ на Димитър Цолов. „Софийски магьосници“ е обещаващият дебют на Мартин Колев, който много бързо си намери подходящата публика.

Критиката също заяви себе си на книжния пазар. Златко Ангелов – лекарят-писател – издаде в „Лексикон“ събрани студии за българската съвременна литература. Митко Новков бе издаден от „Жанет 45“ със сборник от критически статии за изкуството. Доскоро бе парадоксално да се мисли, че подобни издания могат да излязат извън академичното, но те вече се обсъждат активно от масовата публика.

Още в края на миналата година Литературен клуб „Перото“ обяви 2017 г. за година на детската литература и това се оказа пророчество. Мая Дългъчева, Юлия Спиридонова-Юлка, Божана Апостолова, Маргарит Минков, Радостина Ангелова – невъзможно е да изброя всички автори, които зарадваха децата на родния им език през последните 12 месеца. За разцвета на литературата за деца говори и фактът, че точно през 2017-а се появи и специализираното издателство за детска литература „Ателие за българска детска литература „Горната земя“ на Весела Фламбурари и Катя Кирилова. Първите им книги са феерични.

Всъщност издателствата реагират спонтанно и адекватно на пазара. След като вече съществува „Лексикон“ – специалното издателство за българска литература, което се утвърждава все по-сериозно, раздвижването се усети и на други места. „Хермес“, например, започнаха сериозно и красиво преиздаване на автори като Владимир Зарев и Александър Секулов. Отделът им за родна литература набъбва. „Ентусиаст“ също се отдаде на щедро издаване на български автори, привлече Людмила Филипова от „Егмонт“, даде път и на поп-литературата, която си има специфичен таргет. „Сиела“ възродиха култа към Виктор Пасков, позабравен от едно поколение насам. „Жанет 45“ поддържат нивото и славата си на обетована земя за българските автори, задават тенденции, възраждат интерес и най-вече – дават надежда.

В тази връзка е особено важно да се подчертае интересът към поезията, която – за разлика от останалата литература у нас – се цени и търси най-вече в родно авторство. Едно от значимите поетични събития на годината е стихосбирката „Зелда“ на Елин Рахнев, издадена от ICU.

Изрично ще спомена най-красивата за мен стихосбирка, която стигна до читателите през тази година, макар да е издадена в края на 2016 – „Море на живите“ на Александър Секулов, дело на „Изток-Запад“. Дори наградата за цялостен принос на Литературен клуб „Перото“ беше връчена на поета Владимир Попов, сякаш за да затвърди избухналата неочаквано любов към поезията у нас днес. Това е красива тенденция, колкото и да показва известна неувереност и слаба разпознаваемост на истински добрите. Има време, има и желание да се намери баланса между масовото и високото, да се различат оригиналите от ерзаците.

Българският читател е все по-взискателен. Изобилието само на пръв поглед заплашва със загуба на ориентация. Всъщност е като златоносен пясък – колкото повече загребеш със ситото, толкова по-голям е шансът да заблести самородното. Вече се виждат и резултатите.

Не знам как и дали 2018 година ще надскочи литературното пиршество на 2017-а. Но се надявам заедно да изживеем поне толкова хубави литературни мигове, колкото имахме през отминаващата година.

Кое е събитието в културата, развълнувало ви най-силно през 2017 г.? Гласувайте!