Силвия НЕДКОВА
16.04.2026
Рядко се случва, особено в днешните свръхбързи времена, нещо така да те развълнува, че да те накара да излезеш от себе си, да изпиташ чиста, неподправена, архетипна емоция, да те преобърне и да събуди страст, каквато си забравил, че съществува. Освен това рядко започвам отзивите си така патетично.
„Малката Англия“ на Диана Добрева в Народния театър си заслужава и патетиката, и възхитата, и въодушевлението, което не приключва след 150-те минути в залата. Личното ми изживяване трудно може да бъде описано, но по-късно разбрах, че е било подобно при повечето зрители в залата – усещане за излизане от себе си, за медидативно силна емоция, която трудно може да бъде описана с обикновени думи.
Пиесата, поставена за пръв път в света на театрална сцена, е по едноименната книга на Йоанна Каристиани, гръцка авторка. „Малката Англия“ (1997) е получила Националната награда за литература на Гърция, а филмът, създаден по нея през 2013 г., е бил гръцкото предложение за „Оскар“ за чуждестранен филм. Безспорно въздействаща история, изградена върху базови понятия – любов, семейство, доверие, устойчивост, адаптивност, оцеляване и човешка сила.
Остров Андрос (в превод от гръцки – остров Мъж) е остров на жените. Мъжете са моряци, ефимерно присъствие, постоянна липса. Негласният матриархат, който принуждава жените да взимат тежки решения, е фактор за оцеляването. Всичко на остров Андрос се диктува от женската безпощадна сила – включително любовта.
„Малката Англия“ е история за трагична любов. Най-краткото (и много ограничаващо) определение за тази драма би било, че става дума за някаква експлозивна, сравнително съвременна сплавка между Еврипид и Шекспир – също толкова архетипна, също толкова проста. Невъзможната любов, неутолимата страст, която сякаш получава сила от морето, е двигателят на действието, но не само. Майката, която разделя и събира като богиня от пантеона, без да се съобразява с ефимерните според нея чувства; сестрата, която живее със заблудата за щастие; жената, откъсната от мъжа, когото обича – но непрекъснато връщаща се към него. Много метафори са кодирани в разказа, много кодове са скрити в уж простичката история. Драматургичната обработка на Александър Секулов е доизчистила посланието, то е изскристализирало до оголен нерв.
Вероятно именно затова Диана Добрева не си е позволила да натоварва с допълнителна символика постановката. Заложила е на сгъстения разказ, без отклонения и театралничене. Резултатът е чиста неподправена емоция, силна като неразредено вино от Дионисиеви пиршества. В известен смисъл сценичното решение на Добрева е дори по-въздействащо от екранизацията на романа, защото е есенциално, детайлите са окастрени, отклоненията са към безсловесното послание. И едновременно с това е запазено всичко.
Диана Добрева и Александър Секулов са построили драматургичния наратив върху структурата на древногръцката драма. Има пролог – разговорът на Спирос с безумния овчар и танцът, който въвежда в атмосферата. Подобие на хор – четири жени с различни истории, характери и съдби, напомнящи древногръцките мойри – разделя епизодите един от друг. Мястото е едно и също – островът, от който никой не си тръгва, а моряците рядко се връщат. Дори времето сякаш е спряло, макар действието да се разпростира в две десетилетия. За този ефект допринася сценографското решение и въртящата се сцена – всичко се случва там, на едно и също място, никой не излиза зад кулисите пред очите на публиката.
Островът, проектиран от сценографката Марина Райчинова, е едновременно и скала, и двуетажен дом, понякога море, понякога бряг. Светлината е самостоятелен герой. Диана Добрева отдавна е доказала, че усетът ù за светлина и ритъм е на световно ниво, няма друг режисьор у нас, който така органично да включва светлината в спектакъл. И в „Малката Англия“ това се проявява особено силно. Ритъмът, заложен в самата тъкан на историята – ритъм на море и болка едновременно – е почти физически осезаем. Действието се развива на приливи и отливи, има бури и спокойствие, времето тече не само по себе си, а като сърдечен пулс. И публиката наистина усеща това физически – неусетно се синхронизират емоциите на сцената и в личните изживявания в залата. Реакциите на зрителите са мигновени и едновременни, чуват се, виждат се, усещат се.
Музиката в спектакъла, в която звучи разтърсващо бузуки и ритми, познати от памтивека, е изцяло авторска – дело на композиторката Петя Диманова. Част от монолозите звучат само на гръцки, без превод. И макар това да създава известно затруднение за зрителите, всъщност те не губят нищо – всичко им е казано преди или след това. Просто страстта не се подчинява на езикови условности и това е тайното послание на режисьорското решение.
Жените изнасят на гърба си този спектакъл. В главната роля – на трагично влюбената Орса – се появява Александра Свиленова, позната на всички като Лита от „Гунди“. Присъствието ù на сцената е така мощно и величествено, че мигновено става ясно – това е една от бъдещите звезди на българския театър. Свиленова играе с реч и тяло едновременно, спира дъха в десетинаминутната сцена, в която без нито една дума предава цялата трагедия на невъзможната си любов, докато слуша как се любят сестра ù и мъжът на сърцето ù. Тя е едновремено тиха и доминираща, слаба и силна и това – без грам изкуствена театралност.
Ана Пападопулу пък като една от четирите „мойри“ е вихрена и неудържима – с дълъг монолог на гръцки, величествено непристойна, шумна и трагично весела. Всичко това в един образ, който уж е маргинален, но се оказа, включително заради изпълнението ù, основополагащ за атмосферата на спектакъла.
Оголена до кости и камък е Жана Рашева в ролята на майката Мина – еманация на трагичното начало и край. Кремена Славчева изплита сякаш в сенките плътния образ на Моска, единствената невинна, сестрата, която живее в заблуда, че е обичана. Мъжете в постановката – Константин Еленков, Васил Драганов, Веселин Мезеклиев, Димитър Николов, Иван Николов – изграждат общ образ. Образът на разпадащия се на парчета мъж, който не принадлежи на острова, а на морето. И само „любовният вятър“ може да ги съсипе, уж по различни начини, пък всъщност само по един.
Тази пиеса, която никога никъде досега не се е появявала на театрална сцена, освен у нас, би била трудна за усещане извън Балканите и Южна Европа. Защото въпреки архетипността, която е в основата на човешката психология като цяло, емоционалната буря се укротява далеч от нашите земи. Първичният феминизъм, матриархалният ред в чувствената обвивка на привидното женско подчинение, са толкова многопластови само тук, в южните земи.
И тандемът Добрева-Секулов – женското и мъжкото начало – е успял да изпрати послание извън времето и злободневието. Превърнали са го в чиста страст – едновременно страдание и копнеж.
Текстът е част от проекта „Критика и дуелизъм“ на „Площад Славейков“, подкрепен по програма „Критика 2025“ от Национален фонд „Култура“.
