Силвия НЕДКОВА
18.04.2026
България ще отбележи 150 години от Априлското въстание само ден след важни избори, които ще предопределят посоката ù на развитие – към Европа или към Русия. Светът е разлюлян от войни, сблъсъци и противоречия, които отекват силно и у нас. Почти същото е било в онези времена – разпадали са се империи, оформяли са се нации, съюзи са се разваляли и са се оформяли нови. И точно тогава един малък, потискан 500 години народ, е започнал пътя към своето освобождение. Начело на въстанието са били млади хора, луди глави. Днес ги наричаме апостоли и таим възхита към тях, но едва ли проявяваме истинско разбиране към условията, в които са организирали това въстание. Уроците, които ни дадоха, не са научени.
Точно затова разговаряхме с академик Иван Илчев, един от най-видните български историци.
– Проф. Илчев, и тогава, и сега над България виси сянката на Русия. Каква е разликата?
– В онези години, а струва ми се и сега, има ясен водораздел между настроенията на масата от хората и интелигенцията и политическите водители. Към 1876 г. Русия е единствената европейска страна, която вече повече от век воюва с Османската империя близо до или на земите на българите (Австрийската империя също воюва, но бойните действия с някои изключения се простират извън обсега на българското племе). С други думи, масата обикновени хора се надяват, че Русия ще им помогне да отхвърлят чуждия гнет. Позицията на водачите – било те интелектуални или политически – е по-нюансирана. Малцина са проруски настроените. Империята не е идеал за развитие. Мнозинството няма доверие на Русия, страхува се от експанзионистичната ù политика и вижда бъдещето на България по-скоро близо до Западна Европа, отколкото до Санкт Петербург. Силни резерви към руската политика имат и Раковски, и Каравелов, и Левски.
– Въстаниците са били млади хора. Днес мнозина не вярват, че младите хора са способни да преоформят света и да участват в управлението. Различна ли е била младостта на Бенковски, Волов, Стамболов?
– Обикновено смятаме, че нашата история е едва ли не уникална, а това съвсем не е така. Във Великобритания Уилям Пит младши става министър-председател на 24 години, Наполеон застава начело на Франция на 30, Каподистрия на 27 е държавен секретар на Републиката на Йонийските острови и т. н. Това, което отличава нашите млади ръководители, е, че жизненият им опит рядко надхвърля границите на региона – някои са стигали до Будапеща, Одеса и рядко Москва. Като правило не знаят чужди езици и виждането им за света е регионално. Въпреки всичко, оцелелите се учат бързо и успешно. Но все пак да не забравяме, че малко от водачите на въстанието доживяват да видят свободна България – Стамболов и Захари Стоянов са сред изключенията, та е трудно да фантазираме какво биха сторили в една радикално променена обстановка.
– Мислели ли са апостолите на въстанието за себе си като за герои? И трябва ли да си „луда глава“, за да те нарекат потомците „герой“?
– Думата, която използват през тези години, обикновено е не „герой“, а „юнак“. „Юнашка смърт“ е един от топосите на народните песни и на поезията тогава. А дали са били „луди глави“ – разбира се – нека само да припомним жизнения път на Бенковски*.
– Има ли разлика между понятието „свобода“ преди 150 години и това, което разбираме като „свобода“ днес?
– Струва ми се, че и тогава, и сега „свободата“ е не само политическо понятие, а състояние на духа. В този смисъл и досега се опитваме да досегнем истинската свобода.
– Достойна ли е днешна България за апостолите на Априлското въстание? Как, според вас, биха се чувствали те днес в родината?
– Честно казано, не бих искал да обобщавам с категории като „България“, „български народ“ и т. н. Хората са разнолики и действията им често се влияят много от променящите се обстоятелства.
* Георги Бенковски създава боен отряд – „Хвърковатата чета“, който играе централна роля в бойните действия по време на Априлското въстание в IV революционен окръг. Предаден от българин, той загива край Тетевен при засада след провала на въстанието. Застрелян е, а след това обезглавен – бел. ред.
