Хората, които гледат телевизия, не ходят по концерти

За някои хора денят има 24 часа – за хора като Керана може би повече. Певицата от 8 години пилотира космическия кораб на „Керана и Космонавтите“, когато се налага пее и води в телевизията, озвучава филми за киното и играе Мария Магдалена, Евита и Мортиша в мюзикъли. От това лято в списъка ù с героини се нарежда и Мисис Ловет – зловещата съратничка на Суини Тод в едноименния гениален мюзикъл на Стивън Зондхайм за личното отмъщение на един човек и пропадането на едно цяло общество. 

Изненадващо, за разглезената от мюзикъли напоследък българска публика „Суини Тод“ ще се играе за пръв път, особено предвид факта, че в Холивуд историята е известна отдавна във версията с Джони Деп и Хелена Бонам Картър. В продукцията на Софийския музикален театър и Държавна опера-Стара Загора главните роли са за Цвети Пеняшки и Керана. Спектакълът бе представен премиерно на 16 и 17 юли на Античен форум „Августа Траяна“ в Стара Загора, на 19 август ще се играе на Античния театър в Пловдив, а през зимата (23 ноември) ще дойде и в НДК в София.

Междувременно Керана ще лети по сцените из страната – преди дни групата откри Туристическия фестивал в подножието на връх Мальовица, в края на юли ще има концерти в Самоков, Варна и Българево, на 28 юли ще спази традицията да отбележи рождения си ден с концерт на „София Съмър фест“ в Южния парк, на 9 август групата ще подгрява LP в Борисовата градина…

В паузите извън орбита поканихме Керана за интервю, проведено пряко от монтажното студио в промеждутък между репетициите на „Суини Тод“ в Стара Загора.

– „Керана и Космонавтите“ привлякоха доста внимание с „Гласът на България“, където преди 6 години избрахте отбора на Камелия. Има ли какво да се научи от чалгата?

– Аз никога не съм имала нищо против чалгата. Не разбирам хората, които заклеймяват цял жанр.

– Често се вижда, че чалгата излиза от ролята си само на музикален жанр и прелива в начина на мислене, поведението, културата…

– Там вече има проблем – с какво бива асоциирана чалгата. Но музиката никога не ни е виновна за нищо. Не мога да бъда в позиция, в която да отрека цял жанр. Това е въпрос на вкус и за всеки добрата музика е различна. Според мен добрата музика е музиката, която те кара да чувстваш; която има общо с твоя живот и която те кара да изпитваш емоции. До момента, в който успява да изпълни тази своя функция, музиката е добра. За всеки човек работи различен жанр и слава на Бога. Ако всички слушахме една и съща музика, 90% от музикантите щяхме да сме останали без храна.

Но не е само това. Добре, че има различни хора, за да има място за всеки един от нас. Ако всички харесвахме едно и също нещо, колко човека щяхме да си намерим мястото? Така че аз нямам абсолютно нищо против чалгата. Не е моят стил музика, не е това, което съм слушала, когато съм била дете и не е нещо, което бих си пуснала в какъвто и да е случай, но нямам нищо против хората, които се забавляват на тази музика.

– Защо тогава избрахте Камелия за ментор, когато Иван Лечев също ви покани?

– Камелия е истински рок’н’рол, за мен тя беше най-рок’н’рол изпълнителят. Рок’н’рол е тип музика, с която трябва да натискаш някакви лимити, да правиш каквото си искаш и просто да се бъдеш свободен, смел. Аз смятам, че Камелия определено е доказала през годините, че прави това. Още повече, че впоследствие тя се откъсва от лейбъла, който я продуцира, и самостоятелно се справя. Също така, аз много я харесвам като човек.

– В „Гласът на България“ вие завършихте на трето място, но това не беше ли по-скоро шанс? Често виждаме, че победителите в подобни музикални формати изчезват бързо от музикалния пейзаж.

– Все ми е тая за музикалните формати. Не ми доставя удоволствие да участвам във формати и не само че не ми доставя удоволствие, ами е истинско мъчение. Какъвто и да било формат, телевизионен било, цялостно всичко под тази форма не е моето нещо и не го харесвам. Причината, поради която съм участвала в който и да било телевизионен формат, е да направя реклама на групата си. За мен форматите са просто още един канал, като радиото.

Всички останали хора, които искат да участват в нещо такова, просто трябва да имат готов проект, към който да привлекат хората. Това е една много кратка вълна, показваш се, много хора чуват за теб, някаква част ще те хареса, други – не, и от тези, които ще те харесат, някаква част ще проверят кой си, с какво се занимаваш. От тях още по-малка част ще дойде на твой концерт. Всеки един формат е реклама, просто една малка реклама в кратък период от времето, в който можеш да покажеш какво правиш в този момент. Абсолютно никога не съм се борила да бъда на някакво място в нито един формат, единствено съм се борила да стигна до хора, които биха ме чули. Ние нямаме гръб, нямаме лейбъл, никой не ни подкрепя финансово, маркетингово или по какъвто и да било начин, затова използвам всички възможни канали. Това са за мен форматите, нищо повече.

Най-естествено Керана се чувства на живите си концерти. Снимка: Георги Ангелов

– Със същата цел ли се включихте в националната селекция за „Евровизия“?

– С абсолютно същата цел. Никога не сме имали илюзии, че можем да продължим напред. Ако трябва да съм честна, аз съм изключително изненадана, че стигнахме дори до следващия кръг, не вярвах. Никога не съм приканвала хората да гласуват за мен – нито тогава, нито в „Гласът на България“, нито в „Капките“. Специално ги помолих да направим договора така, че аз да не поствам нищо.

– Защо? Противоестествено ли го чувствате?

– Изключително много. Срам ме е, че участвам във формати. Знам, че звучи странно, но в моята глава аз правя компромис. Има хора, които много обичат това и наистина се забавляват там, чувстват се комфортно и в свои води, но аз не съм този човек. Аз обичам да стоя на сцена дълго време и публиката ми е много важна. Искам да мога да комуникирам с тях, да ги виждам, те да виждат мен. Тогава се отпускаме и се случва магията. Не съм по 3-минутните изпълнения, винаги са ме плашели, защото в тях отсъства всичко, което аз обичам за сцената. Обичам да бъда там, да усетя хората, те да усетят мен, да станем едно цяло, да си прехвърляме енергия и да се насладя.

Нямам нито едно телевизионно изпълнение, което да си харесвам. Голяма част от хората, които са ме чували на живо, казват, че няма общо и даже един от коментарите беше, че това е 10% от това, което по принцип мога на живо.

Затова казвам, че не обичам, но причината, поради която съм участвала е все пак музиката ни да стигне до хората. Причината, поради която не искам да качвам в каналите, е, че не искам да карам моите фенове да гледат телевизия. Защото аз не гледам.

– Но все пак телевизията остава основен канал за музикантите.

– Точно така. Телевизията в България все още е много голяма сила.

– За „Керана и Космонавтите“ сигурно все пак е проработила рекламата, демографската група на публиката ви вероятно се различава от средностатистическия зрител на БНТ.

– Този ефект се надценява. Хората, които гледат телевизия, не ходят по концерти. Ако беше така, победители в разни формати щяха да имат кариери.

– И все пак тази година „Евровизия“ се оказа особено благоприятна за България. Достатъчно видима ли е българската музика навън и известни ли сме с нещо друго, освен с „Бангаранга“?

– С кисело мляко.

– А с музика?

– С „Мистерията на българските гласове“. В много филми, когато се търси мистичен звук, се прибягва към българския фолклор и народни вокали и много изпълнители през годините са използвали същия подход – Питър Гейбриъл, изпълнителят на „Sledgehammer“; Стромае; Джейсън Деруло… Цялостно ние сме една много малка държава, чиято икономика също не е супер впечатляваща. Много малко хора сме и не смятам, че въобще сме на картата на световната музика. А ако искаш да правиш музика в България, задължително трябва да е на български, конкуренцията навън е унищожителна, независимо в кой жанр.

– Наскоро Рут Колева алармира за заплахата от изкуствения интелект, особено при независимите артисти като вас. Тревожите ли се от възхода на тази технология?

– Какво да ви кажа? И да се тревожа, и да не се тревожа, тя няма да спре. Имам си други проблеми, които сама съм си направила.

– Има ли някакъв начин да му се противодейства?

– Не. Не мисля, че аз мога да измисля или направя нещо гениално, което да доведе до революция и да спрем развитието на изкуственият интелект. Това не ме вълнува много, защото за мен все още най-важното нещо са живите концерти и все още нямаме достатъчно добре развита технология, която да ги замени. И дори да има, дори Спотифай да е засипан от A.I. музика, някой трябва да я изпълни на концерт. В някакъв момент най-вероятно и това ще стане. Силно се надявам тогава да не съм жива.

Доста съм песимистична по този въпрос. Не смятам, че ние сме способни да го спрем.

– Кой трябва да го спре?

– Никой няма да го спре. Това сме ние. Ние сме хора, ние цяла вечност не можем да се разберем кое е добре за нас и кое не е. Обичаме да се разделяме, да се караме. За да можем да спрем нещо такова, всички трябва да се обединим. А няма как да стане. Каквото и да се случи, ние сами ще си бъдем виновни. Ако това доведе до нашия абсолютен край, смятам, че ще е нещо, което сами сме си докарали и следователно е било заслужено. Ако сами не можем да се опазим, не можем да очакваме някой друг да ни опази. Ако сами не можем да се опазим, значи не заслужаваме да съществуваме.

– Някога, не толкова отдавна, музиката беше бунт, огласяше протести. Какво оръжие е музиката днес?

– Тя постоянно се използва за протести. В последно време протестите станаха много модерни, а когато нещо е често срещано, просто става шум. В момента е много шумно около нас.

– Обезценява ли се музиката, ако бъде ангажирана за нечия политическа позиция?

– Не казах това. Живеем в свят, в който, ако си на едно мнение, можеш да се обградиш само с медии и информация, свързани само с него, и така се губи сила и стойност. Това, в което аз вярвам, е смъртта на автора – аз пиша нещо, след това го давам на хората и те могат да правят с него, каквото пожелаят. Аз мога да напиша една песен и да кажа: „Тази песен е за това и вие в никакъв случай не трябва да намирате на нещо друго“. Но не е това идеята. Аз давам плат на хората и те сами си шият. Ако аз просто шия рокли, не всеки ще може да се облече, не всеки ще може да направи тази песен своя.

Цялостно аз стоя и се държа много далеч от политика и от всички модерни проблеми, всяко чудо е за три дни. Много голяма част от тези проблеми са съществували винаги и в някакъв момент някой решава, че този проблем сега е модерен. И всички като овце тръгваме след този проблем проблем, карат се, дават мнение, всички хора в днешно време са супер убедени в правотата и истинността на своето мнение. А не трябва да забравяме, че то е просто мнение. Няма нищо по-субективно от това. Но всички са забравили, че мнението ни не е гравитация, не е нещо, което без или със нас може да съществува, и в момента, в който ние изчезнем, то изчезва заедно с нас.

Аз също имам мнение. Не обичам много да го споделям и не смятам, че трябва да се знае.

– Може ли един независим артист да разчита на държавата си и всъщност трябва ли въобще да разчита на нея?

– Това е много сложен въпрос, който мога да разисквам много дълго време. Зависи в какъв строй сме, дали строят, в който сме, ви устройва, дали искате да го сменим. Но Вие сами го казвате: независим артист. Ако аз съм независим артист, защо трябва да завися от държавата? Това е едната гледна точка, от друга – все пак държавата трябва да бъде такава, че да ми дава възможност да мога да се изявявам. Ако съм в държава, в която не ми позволяват да шофирам например, ще ми бъде трудно да съм независим артист.

Комплексен въпрос – и също така, на кого му пука какво е моето мнение? То е просто мнение. Всеки има такова. Не съм сигурна дали то е вярно, или не и не искам да поема отговорност да подвеждам други хора да слушат моето мнение. Всеки си има глава на раменете, време е да спрем да му придаваме толкова много стойност и важност. Да приемем нехаресването и да приемем, че това, че нещо не ни харесва, не означава задължително, че то трябва да спре да съществува. Просто да отбележим, че нещо не ни харесва и да го оставим да бъде, да му се радваме – хубаво е да има неща, които не харесваме, за да може да има място под небето за всички нас. Много голяма част от проблемите, които имаме в днешно време, идват от това, че ние не можем да се справяме с нехаресването. Не можем просто да приемем, че някой може и да не ни харесва. Не трябва задължително да се стига до агресия, до неприемане на чуждото мнение, до момента, в който нараняваме други хора – нека просто да си гледаме работата, майка му стара.

– С кого мечтаете да работите, а още не ви се отворил шанс?

– Бих работила с Милица Гладнишка в мюзикъл или театрална постановка.

– А с някой световен музикант?

– Най-любимият ми артист винаги е бил Стромае, но това не означава, че задължително искам да направя нещо с него, само да му разваля хубавото… По-добре да си го слушам отстрани и да му се радвам.