Историята на руските и съветските нападения срещу български плавателни съдове в Черно море обхваща две световни войни и няколко различни вида военни действия – поставяне на морски мини, торпедни атаки на подводници и въздушни бомбардировки. Сред жертвите има военни кораби, търговски параходи, малки транспортни съдове и български моряци, загинали както при преки нападения, така и при операции, извършвани по нареждане на съветското командване.
Историята разказва за най-малко шест пряко документирани случая на потопени български плавателни съдове от руски или съветски оръжия през Първата и Втората световна война. Към тях се прибавят още няколко случая на загубени или повредени кораби, при които също се открива следа от съветска намеса.
Първите установени случаи са от 1916 г., когато Царство България и Руската империя са противници в Първата световна война. Руското командване използва черноморския си флот за обстрел на българското крайбрежие, миниране на морските подходи и възпрепятстване на българското корабоплаване. Особено активни са действията край Варна, Балчик и Каварна. На 7 септември 1916 г. руските ескадрени миноносци „Бистрий“ и „Громкий“ обстрелват Балчик и Каварна, а минните заграждения, поставени в района, причиняват загуби на българския военен флот.
На 11 септември 1916 г. българският миноносец „Шумни“ потъва в Батовския залив, след като се натъква на руска морска мина. Заедно с него в минното поле попада и миноносецът „Строги“, който получава по-леки повреди и успява да продължи плаването си. Екипажът на „Шумни“ се опитва в продължение на няколко часа да спаси кораба, но корпусът му се пречупва и съдът потъва. При тази загуба няма човешки жертви.
Последиците от същото руско минно заграждение не се изчерпват с гибелта на „Шумни“. На 26 септември 1916 г., при опит за разчистване на мините в Батовския залив, под една от българските моторни миночистачни лодки избухва мина. Загиват командирът на минната рота лейтенант Кирил Минков и още седем военни моряци, а четирима са ранени. Това е един от най-тежките документирани случаи на човешки загуби в българския флот, причинени от руските минни операции през Първата световна война.
В сведенията за 1916 г. присъства и мобилизираният български пристанищен влекач „Варна“. Той е споменаван сред корабите, пострадали от мини край българското крайбрежие.
След около 2 десетилетия затишие през 1941 г. започва нова поредица от нападения. България не се включва във война на Източния фронт. До голяма степен тогава България е в ситуация на странен неутралитет, какъвто предлагат днешните „миролюбци“ – тя е част от Оста, но поддържа позиция да не влиза във военни действия, особено срещу СССР. Крайбрежието и пристанищата обаче са включени в системата на германските военни комуникации. Съветските подводници започват активни операции в западната част на Черно море, включително миниране на морските пътища покрай българското крайбрежие.
На 15 септември 1941 г. е потопен българският търговски параход „Шипка“. Той плава от Варна към Балчик и се намира на около четири морски мили от брега, в района на нос Свети Константин, когато се натъква на мина. Взривът разкъсва носовата част на корпуса и въпреки предприетите спасителни действия корабът потъва около половин час по-късно. Двама души изчезват безследно, а още двама са ранени. Загиналите са готвачът Стефан Стаматов и газозаварчикът Христо Димитров, който е пътувал за извършване на ремонтни дейности в Балчик. Оцелелите са прибрани от български миноносец. Българският параход не е потопен в открита битка, а по време на сравнително кратко плаване по българското крайбрежие.
Следващият документиран случай е параходът „Евдокия“, потопен на 30 март 1943 г. при съветска въздушна атака срещу Севастопол. Корабът е българска собственост, на борда му се намират германски и румънски военнослужещи.
Най-тежкият случай по брой на загиналите български моряци е потопяването на парахода „Варна“ на 20 август 1943 г. Корабът се движи по маршрута Констанца – Севастопол. Около 8 ч. сутринта е атакуван от съветската подводница Д-4, командвана от Иван Трофимов. Едно от изстреляните торпеда попада в корпуса и предизвиква експлозия на превозваните боеприпаси. Корабът е унищожен. Загиват 31 български моряци.
Последният добре документиран случай на пряка съветска торпедна атака срещу български кораб през Втората световна война е потопяването на ветроходно-моторната гемия „Вита“ на 24 август 1944 г. Съдът, командван от капитан Василий Писмени, превозва зърно край българското черноморско крайбрежие, северно от нос Емине, в района на Обзор. Той е атакуван от съветска подводница под командването на капитан III ранг Александър Стрижак. Подводницата изстрелва две торпеда, които според съветското описание попадат в целта. Гемията потъва, а двама души от екипажа загиват. Плавателният съд е превозвал около 250 тона пшеница.
Когато корабът е нападнат, Царство България не е във война със Съветския съюз. Съветската подводница потопява малък български кораб, натоварен със земеделска продукция, край самото българско крайбрежие. В руските военноморски публикации гибелта на „Вита“ е отбелязана като последната успешна потопяваща атака на съветските черноморски подводници през Втората световна война.
Един от най-трагичните и фрапантни случаи обаче е потопяването на „Струма“ на 24 февруари 1942 г. „Струма“ е малък кораб с българска собственост и българска връзка в регистрационната си история, използван за евакуация на еврейски бежанци от Румъния към Палестина. След отплаването си от Констанца през декември 1941 г., той пристига в Истанбул, но турските власти не позволяват на пътниците да слязат, а британските власти отказват разрешение за влизането им в подмандатна Палестина. На 23 февруари 1942 г. турски влекач извежда кораба обратно в Черно море, въпреки че двигателят му не работи. На следващата сутрин „Струма“ потъва след експлозия. От стотиците хора на борда оцелява само един, Давид Столиар. Според по-късно разкрити документи, корабът е потопен от съветска подводница, командвана от Дмитрий Денежко.
На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България, а след 9 септември българските кораби започват да изпълняват задачи и в интерес на съветското военно командване. Това обаче не слага край на загубите.
На 10 септември 1944 г. българската гемия „Цар Борис III“, мобилизирана от съветските военни власти, потъва при буря пред румънското пристанище Мангалия. Съдът не е унищожен от съветско оръжие, но специализираният морски историк капитан II ранг о.з. д-р Атанас Панайотов определя като отговорно съветското командване, изпратило го на задача при опасни метеорологични условия.
На 6 октомври 1944 г. е загубен и българският кораб „Беласица“. Той извършва транспортна задача в интерес на съветското командване по маршрута Констанца – Одеса, когато попада на мина в съветски териториални води и потъва.
След края на военните действия загубите на българското корабоплаване продължават вече в друга форма. Съветското командване поема контрола върху редица кораби, намиращи се в българските пристанища. Особено показателна е съдбата на „Йохана“, „Франкфурт“, „Гантер“, „Елбинг“ и „МТ-1“, които са официално предадени от германското командване на Българското търговско параходно дружество като временна компенсация за други корабни загуби. С постановление № 7 от 19 октомври 1944 г. българското правителство приема искането на СССР тези кораби да бъдат оборудвани и комплектувани с български екипажи, но да плават под съветски флаг и със съветски капитани. По-късните опити на България да си ги върне не дават резултат.
