Вяра СТОЯНОВА
15.10.2026
Да управляваш шизофренията си е рядко умение, в което един куп творци са се проваляли през вековете. Но е дзен състояние за една актриса, особено когато професията изисква от нея да играе трима персонажи, нахлузвайки и изхлузвайки кожата им многократно в рамките на час и половина.
Такова е изискването пред Мартина Пенева в моноспектакъла „Свръхпредел“. Тъкмо с него избра Народният театър да открие сезона си на сцена „Апостол Карамитев“ на четвъртия етаж – ръка, прогегната към новата публика, която може би до момента се е качвала нагоре по стълбите на първия ни театър единствено заради наскоро отворилия лъскав ресторант.
В основата си „Свръхпредел“ е разказ за отказа на трима герои да се свържат с реалността си. Макар да е писана от англичанката Били Колинс, пиесата е универсална и проблемите, които повдига, са такива, че биха могли да бъдат разбрани не само в София, но също в Индия, САЩ и навсякъде другаде по света в ерата, в която общуването ни минава през екрани, разказва Пенева в интервю за „Площад Славейков“.
На сцената тя е едновременно 15-годишната Алис, 25-годишната Чарли и 35-годишния Бен, които нямат нищо общо в характерите си, но са свързани по начин, който всеки, израснал онлайн, ще разбере – задушавани от вещи, информация, заливани от светлини, звуци и проблеми, хем лични, хем световни.
Извън сцената тя е дъщерята на Атанас Пенев (Наско от Б.Т.Р.), от три години има щастието да е в трупата на Народния театър и е част от спектаклите „Скъперникът“, „Наблюдателите“, „Бебе на борда“, „Моби Дик“, „Русалка“ и „Разходка с Гогол“. Има опит и в телевизията в сериала „Вяра, надежда и любов“, и в киното като част от състава на „Made in EU“ на Стефан Командарев.
В „Свръхпредел“ тя намира мечтаната си роля – или по-точно три.
„В момента съм в много як период от живота си, в който си се чувствам, харесвам си се – споделя актрисата. – Имам чувството, че полудявам все повече, което е много хубаво. В този спектакъл шизофренията е пълна, но аз намирам себе си за много автентична и много си се кефя. Нямам вече мечтани роли.“
Това невинаги е било така – най-вече заради образованието, което Пенева е получила в НАТФИЗ.
„Ако ме беше питала за мечтаната ми роля преди 10 години, бих казала Саша от „Иванов“ на Чехов. Сега изобщо не ми пука. Чехов е чест избор, просто сме учили по тертипа на руската школа. Сутрин рано и вечер късно изпадам във феминистки страсти и си казвам: „Колко съм била облъчена в НАТФИЗ!“. Всичко е руска драматургия, мъченицата жена се стреми към някакъв пияница, лентяй и мързеливец, дето не знае какво прави със живота си. Казват ми: „Да, да, да, такива ще са ролите, които ще получавате“. И преподавателите обясняват как трябва да изглежда една актриса.“
„Имам чувството, че полудявам все повече, което е много хубаво“, казва актрисата. Снимка: Народен театър
В резултат на това човек остава „много далеч от идеята за себе си и се вмъква в някакви калъпи“, вярва Пенева. Последиците, че в училището за актьорско майсторство все още се репетират предимно Достоевски, Гогол и Чехов, са, че „всички театрални роли на жените са много ограничени“.
„Тепърва трябва да се пишат нови неща, малко от малко да се разчупи този образ – казва тя. – С цялото ми уважение към преподавателите ни, които са от друго поколение, всичко има своето време, но те са страшно облъчвателни. Моят любовен живот в 20-те ми години затова е пълен ужас. Мъченицата там да се стреми…“
За колективната ни самота обаче сме си виновни лично ние:
„Виновни сме, когато не осъзнаваме какво ни обгражда. Това зависи много от факта къде се намираме демографски, икономически, социално, обществено, културно. В момента, в света, в който живеем, всичко ни подлъгва и ни подхлъзва да се самоизолираме точно заради тия социални мрежи. И консумирането, и това да се асоциираме с някакви онлайн аватари, които са някаква версия на нас, но са съвсем неистинска. С комуникацията по чатове, фейстайм… Поддържането на хибридни взаимоотношения, които са далеч от реалността, и невъзможността ни за човешки контакт ни правят адски самотни“.
Споделяме самотата си, но обществените теми, които ни вълнуват коренно се различават – дори когато няма никакви географски и политически прегради между нас и другите, както преди 1989 г. Докато „другите“ дебатират възхода на изкуствения интелект, сложността на половата идентичност и климатичната криза, ние не можем да преодолеем „нашия капитализъм – чалгата“, обяснява Пенева.
„В същината си всичките ни проблеми, и екзистенциални, и фундаментални, са едни и същи. В България е малко по-различно. Чалгата е определяща за нас. Тя е силен балкански синдром, нашият капитализъм. Нашата американска мечта.“
Жалкото е, че „почти всеки човек в този лайфстайл е успешен човек в България“ и е естествено децата и тийнейджърите – които прекарват по 6-8 часа на ден в ТикТок и Инстаграм, да се стремят към същото, отбелязва актрисата. Тъкмо този измамен дигитален свят е ключът към разбирането на „Свръхпредел“ – въпреки опасенията на самата Били Колинс, че посланието би останало неразбрано извън Великобритания.
Не всичко обаче успява да бъде предадено на българската публика – например личните местоимения на Чарли, която в пиесата е написана като небинарен човек и съответно отговаря на they/them (те/тях). След консултация на режисьорката Надя Панчева с Колинс, е взето решение това да се премахне, за да не настъпи объркване.
„Това няма как да се предаде при нас – разказва Пенева. – Нямаме лексика, нямаме език да го преведем. Тук сме доста назад с темите на дневен ред.“
Една от причините за това, според нея, е че живеем в патриархално устроено общество, казва тя:
„Аз съм силно изявена феминистка и винаги го подчертавам, когато съм в конфликтни ситуации с мъже. Дразни ме отношението на българските мъже към жените. Повечето хора тук не осъзнават в каква картинка живеем и това понякога много ме притеснява. Ние още живеем в бунище. Не сме се научили, няма регулации, отношение…“
Комуникацията у нас е проблемна не само между половете, но и между поколенията, като отношението към „Свръхпредел“ е показателно за това – почти на всяко представление по-възрастните хора си тръгват преди финала:
„Аз вярвам, че хора над 60 не трябва да идват на този спектакъл. Те просто не могат да се асоциират с темите, защото у нас не са на дневен ред“.
В „Свръхпредел“ Мартина Пенева изглежда футуристично, но въплъщава персонажи от живота ни тук и сега. Снимка: Петко Мавродиев/Народен театър
Навършила 30, Пенева се надява още дълго да я определят като „млада актриса“ и има обяснение защо генерално театралните сцени у нас трудно привличат по-младата публика.
„Театърът в момента комуникира така: за него плакатът е най-важен. Това е работило до един момент, но сега ние трябва да намерим код как да комуникираме с децата и младите хора, които са по цял ден онлайн. На мен един плакат вече нищо не ми говори. Не бива като едни театрали, високомерни интелектуалци, да си кажем: „Ха, аз няма да направя ТикТок“. Не, ти го направи по твоя начин – умно, с протегната ръка.“
Днес влюбена в професията си на актриса, Мартина Пенева е можело логично да се насочи и към музиката, с която израства от малка като дъщеря на фронтмена на Б.Т.Р. Неговата известност съвсем не ú е в тежест.
„Аз съм на обратната логика – казва тя. – За мен този факт е огромна опора и повод за гордост. Всички говорят: „О, ти си сянката на Наско от Б.Т.Р.“ и като че ли намекват, че бъркат със сол в рана. Напротив, цял живот съм се гордяла с музиката, която Б.Т.Р. прави. Те възпитаха цяло поколение и мен с текстовете, с музиката, с репетициите, с това как виждам колко творчески хора са, как продължават да работят 30 и няколко години по-късно, как пълнят зали, как ги слушат и млади, и стари, всякакви хора и знаят текстовете дори на новите песни.
Виждам колко добре свирят, колко професионално изпълняват работата си и съм възхитена. Каква сянка? Аз няма какво да се сравнявам с баща ми. Баща ми е този, който е, и той е докоснат от Бога – с гласа си, който умело използва, и с личността, която е.“
Баща ú освен това „никога не ме е карал да се възгордявам, напротив, казвал ми е да работя двойно повече“. Нито някога се е опитвал да дава насоки за пътя ú. Всъщност актьорството се появява като спонтанна идея, при това в началото никак не върви добре. Идеята е подметната случайно на семейна сбирка в седми клас:
„Събрали сме се, аз нещо съм изнасяла някакви смешки, концерти, глупости, като едно дете, разбира се. И съм имитирала едни роми, които даваха по телевизията тогава, и майка ми казва: „Ти много добре ги имитираш, защо не се запишеш на актьорско?“. И аз си викам: „А, актьорство, пълни глупости“. Това е цялата работа, от там тръгна всичко“.
В продължение на две години Пенева се лута и се бори с чувството, когато излиза на сцената. Тогава среща режисьорите Митко Касабов и Йордан Славейков, от които „разбрах какво е актьорството в дълбочина“. Последвалото увлечение по сцената дължи и на Петър Върбанов от Експериментална театрална студия „Игра“.
„Почна се като една много хубава, голяма любов, постепенно се разлисти пред мен. Много романтично ми се случи връзката с тази професия, пък и имам късмет да работя в най-хубавия театър“, споделя още Пенева.
Всичко това – стига реално да се позволява на актьорите да си вършат работата в сградата. На въпроса къде е мястото на хорото, актрисата отговаря така:
„Не е пред Народния театър. Не е. Приятели, да си танцувате хората някъде другаде, моля. Много ни пречи на работата. Уважавам хорото като културно-историческо наследство, нека се случва. Хубаво, че пише Народен театър, но не е за такива народни неща“.
Колкото да бъдещето на театъра като форма на изкуство в България, Пенева очаква тектонични промени в близките 20 години – но в България те сигурно ще се случат по-бавно:
„Аз мисля, че независимият театър в България умря. Харесвам подходът на Народния театър, че прави вътрешни кастинги и актьорите се боряят за ролите си, това събужда трупата да дава най-доброто от себе си. В дългосрочен план обаче може би ще изчезнат щатовете и всичко ще бъде независими проекти. Не знам дали при нас е възможно в следващите 20 години това да се промени. Генерално сме вкоренени в такива едни социалистически системи, при това не само актьорите, в които сме само чиновници“.
Докато чака това да се промени, актрисата също участва в опитите за съживяване на независимия театър. На 21 и 22 ноември Пенева ще представи премиерно експериментален спектакъл по текстове на руската поетеса Марина Цветаева. Нейните стихове ще звучат във Водната кула на Лозенец. Междувременно „Свръхпредел“ има обявени дати до края на годината, най-скоро на 21 октомври.
