Преди 70 години Унгария се опитва да излезе от съветската орбита. На 2 ноември 1956 г. страната обявява излизането си от Варшавския договор и моли ООН и страните от НАТО за помощ.
Унгарското въстание започва като студентска демонстрация, прераства в национална революция и завършва под веригите на съветските танкове. Западът протестира срещу действията на СССР, но не се намесва. Москва възстановява контрола си, а останалите държави от Източния блок получават предупреждение за границите на позволената свобода.
На 4 ноември 1956 г. сутринта унгарският министър-председател Имре Наги застава пред микрофона на националното радио. Посланието му продължава едва 35 секунди. Той съобщава, че съветските войски са нападнали Будапеща с намерението да свалят законното правителство на страната. В краткото си обръщение заявява:
„Нашите войски се сражават. Правителството е на мястото си“.
По това време съветските танкове вече навлизат в столицата. Военната операция е започнала около 4,15 ч. сутринта и ще сложи край на най-мащабния дотогава опит за преодоляване на съветското господство в Източна Европа, след като през 1953 г. подобно въстание вече е потушено в Източна Германия. Няколко часа по-късно унгарският премиер ще потърси убежище в югославското посолство. Две години след това ще бъде екзекутиран.
Дванайсет дни по-рано същите улици са изпълнени със студенти, работници, писатели, интелектуалци и обикновени граждани. Те не тръгват на война със Съветския съюз. Просто искат свободни избори, изтегляне на чуждата армия, свобода на словото и право сами да определят бъдещето на страната си. За някои това означава социализъм без сталинизъм, за други пълно скъсване с комунистическата система. Различията временно отстъпват пред общата цел.
Историята ще запомни тези събития като Унгарската революция от 1956 г. Съветската и източноевропейската комунистическа пропаганда десетилетия наред ще ги нарича „контрареволюция“, организирана от западния империализъм. Разсекретените след края на Студената война документи обаче показват нещо съвсем различно – въстанието е изненадало както Москва, така и Вашингтон.
Корените на революцията се намират в следвоенна Унгария. След Втората световна война страната попада в съветската сфера на влияние. Под ръководството на Матиаш Ракоши се налага сталинистка система на управление, съпроводена с политически процеси, масови репресии, национализация, насилствена колективизация и всепроникващ контрол от страна на политическата полиция АВХ. Обществото е принудено да приеме, че политическата независимост и националният суверенитет са подчинени на интересите на Москва.
След смъртта на Сталин през 1953 г. в системата се появяват пукнатини. Имре Наги, комунист с реформаторски възгледи, оглавява правителството и предприема мерки за смекчаване на репресиите, ограничаване на насилствената колективизация и подобряване на жизнените условия. През 1955 г. той е отстранен от властта. Но очакванията, които реформите му създават, вече не могат да бъдат заличени.
Решаващият тласък идва през февруари 1956 г., когато Никита Хрушчов произнася своя доклад пред ХХ конгрес на КПСС, осъждайки култа към личността на Сталин и част от престъпленията на неговото управление. За съветските ръководители това е опит да обновят комунистическата система, без да се отказват от нея. За много хора в Източна Европа прозвучава като признание, че режимът, управлявал живота им през предишното десетилетие, е бил изграден върху насилие и политическа лъжа.
През юни 1956 г. работническо въстание в полския град Познан е потушено с военна сила. През октомври полското партийно ръководство успява да договори с Москва по-голяма самостоятелност под ръководството на Владислав Гомулка. Унгарските студенти наблюдават събитията с надеждата, че подобна промяна е възможна и в тяхната страна.
На 22 октомври студенти от Будапещенския технически университет формулират 16 искания. Сред тях са изтеглянето на съветските войски, съставянето на ново правителство начело с Имре Наги, свободните избори, свободата на печата, преразглеждането на икономическите отношения със СССР и премахването на сталинистките символи.
На следващия ден започва демонстрацията, която ще промени унгарската история.
На 23 октомври хиляди млади хора се събират край паметника на полския генерал Юзеф Бем, герой от унгарската революция от 1848 г. Изборът на мястото е символичен: свободата на Унгария отново е свързана с надеждата за солидарност между европейските народи. Към студентите се присъединяват десетки хиляди граждани. До вечерта множеството вече наброява около 200 хиляди души.
Над главите на демонстрантите се развяват унгарски знамена, от които е изрязан комунистическият герб. Остава дупка, която се превръща в един от най-разпознаваемите символи на ХХ век.
Вечерта протестиращите събарят огромния бронзов паметник на Сталин в Будапеща. От фигурата остават само ботушите върху постамента.
Около сградата на Унгарското радио ситуацията излиза извън контрол. Демонстрантите искат техните 16 искания да бъдат прочетени в ефир. Силите на държавна сигурност откриват огън. Падат първите жертви. Част от протестиращите се въоръжават, а войници и полицаи преминават на тяхна страна. Мирната демонстрация се превръща във въоръжено въстание.
През нощта срещу 24 октомври съветски войски влизат в Будапеща по искане на унгарското комунистическо ръководство и с решение на Москва. Танковете трябва да възстановят контрола върху столицата, но срещат съпротивата на въоръжени граждани. Младежи изграждат барикади, използват бутилки със запалителна смес и завзети оръжия. Някои от най-ожесточените сражения се водят в района на кино „Корвин“, който се превръща в един от центровете на съпротивата.
На 25 октомври на площад „Кошут“, пред парламента, срещу събраното множество е открит огън. Исторически изследвания на Музея на унгарския парламент са установили самоличността на 88 загинали и данни за около 200 ранени. С всяка нова жертва възможността за компромис намалява. Властта вече не е изправена само срещу студентите. В страната възникват революционни комитети и работнически съвети. Въстанието излиза извън пределите на Будапеща и обхваща други градове.
Имре Наги, върнат на премиерския пост още в началото на кризата, постепенно застава зад исканията за радикална промяна. Първоначално той се опитва да овладее ситуацията и да запази социалистическия характер на държавата. Но развитието на събитията го принуждава да избира между партийната дисциплина и обществените очаквания.
На 28 октомври Наги обявява прекратяване на огъня и признава националния характер на движението. Следват обещания за разпускане на политическата полиция, изтегляне на съветските части от Будапеща и политически реформи. На 30 октомври е обявено възстановяването на многопартийната система. За кратко изглежда, че революцията е победила.
Съветските войски започват да се изтеглят от столицата. На 30 октомври Москва приема декларация за принципите на отношенията си със социалистическите страни, която допуска преговори за присъствието на съветските войски в Унгария. На следващия ден тя е публикувана в „Правда“. На Запад това се възприема като необичаен сигнал, че Кремъл може да приеме унгарските промени.
Но същия ден, 31 октомври, съветското ръководство взема противоположното решение – революцията трябва да бъде потушена с военна сила. Съветските лидери се опасяват от рухване на комунистическата власт в Унгария, от възможно разпространение на въстанието в други държави от Източния блок и ги е страх, че отстъплението ще бъде възприето като геополитическа слабост на СССР.
На 2 ноември Имре Наги обявява неутралитета на Унгария и излизането ù от Варшавския договор. Той отправя апел към Организацията на обединените нации и великите сили за гарантиране на унгарската независимост.
Съединените щати и западните държави публично подкрепят правото на унгарците на самоопределение, но не предприемат военна намеса. Вашингтон преценява, че пряк сблъсък със съветските сили може да доведе до световна, потенциално ядрена война.
По същото време международното внимание е погълнато и от Суецката криза. На 29 октомври Израел напада Египет, а Великобритания и Франция се включват във военната операция. Двете кризи протичат едновременно и поставят западните държави в противоречива дипломатическа позиция.
За унгарците резултатът е трагичен. Светът наблюдава, но помощта, от която те имат най-голяма нужда, не пристига.
На 4 ноември започва операцията, с която Съветският съюз възстановява контрола си над Унгария. В страната са съсредоточени огромни военни сили, които разполагат с танкове, артилерия и бронетранспортьори. Съпротивата е неравностойна. Въпреки това въоръжени групи продължават да се сражават, особено в работническите квартали на Будапеща.
Унгарската армия не успява да организира единна отбрана. Нейното ръководство е разединено, а министърът на отбраната Пал Малетер е арестуван от съветските служби през нощта срещу 4 ноември, докато участва в преговори за изтегляне на съветските войски.
Междувременно Янош Кадар, който доскоро е част от правителството на Имре Наги, оглавява ново управление, съставено със съветска подкрепа. За Москва това е възстановяване на законната социалистическа власт. За противниците на интервенцията е смяна на правителството, наложена от чужда армия.
Борбата продължава и след падането на правителството. Последните значителни огнища на въоръжена съпротива са ликвидирани около 11 ноември. Работническите съвети обаче продължават да организират стачки и други форми на неподчинение.
Цената е огромна. Загиват приблизително 2500 унгарци. Архивите говорят за между 13 и 20 хиляди ранени въстаници в първите седмици на революцията. Убити са 669 съветски войници, а други 51 са обявени за безследно изчезнали.
От страна с население под 10 милиона души бягат около 200 хиляди души. Според данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците приблизително 180 хиляди унгарци преминават границата с Австрия, а още 20 хиляди търсят убежище в Югославия.
След военната победа започва разправата с участниците в революцията. Десетки хиляди хора са арестувани, разследвани и съдени. Стотици получават смъртни присъди и много от тях са екзекутирани. Репресиите продължават години наред.
Имре Наги остава в югославското посолство до 22 ноември, когато получава уверения за безопасно напускане. Вместо това е задържан от съветските служби и отведен в Румъния. След закрит политически процес на 16 юни 1958 г. е екзекутиран заедно с Пал Малетер и журналиста Миклош Гимеш.
Телата им са погребани тайно, а впоследствие препогребани в немаркирани гробове. Целта е да не се превърнат в места за поклонение и съпротива. Едва на 16 юни 1989 г., точно 31 години след екзекуцията, Унгария организира тържествена церемония за препогребването на Наги и неговите съратници. Около 250 хиляди души се събират на Площада на героите в Будапеща, за да почетат паметта им. Символичното възстановяване на паметта за 1956 г. се превръща в един от най-важните моменти при разпадането на унгарския комунистически режим.
Но Унгарската революция не е само унгарска история. Тя се превръща в изпитание за международното комунистическо движение и за политическата съвест на следвоенна Европа.
Смазването на въстанието разделя дори западните комунисти. Част от тях подкрепят съветската интервенция, приемайки официалната теза за опасност от контрареволюция и възстановяване на стария обществен ред. Други виждат в действията на Москва доказателство, че съветският модел не допуска политическа самостоятелност дори на държави, управлявани от комунисти. Във Великобритания унгарските събития, заедно с разкритията за сталинизма, предизвикват дълбока криза в комунистическата партия и напускането на множество интелектуалци.
Самата революция също не е лишена от противоречия. Сред участниците има реформатори комунисти, социалдемократи, националисти, демократи и привърженици на пълното премахване на социалистическата система. В някои случаи насилието е насочено срещу представители на политическата полиция и партийния апарат. На 30 октомври при нападението срещу сградата на будапещенския партиен комитет на площад „Република“ са убити защитници на сградата и са извършени жестоки разправи със заловени хора.
В България събитията от есента на 1956 г. са особено неудобни за управляващата комунистическа партия. Само няколко месеца по-рано, на Априлския пленум, Тодор Живков е утвърдил новия политически курс, представян като скъсване с грешките на сталинизма. Вълко Червенков е отстранен от премиерския пост, но остава във висшето партийно и държавно ръководство. Начело на правителството застава Антон Югов.
Официалната българска преса представя събитията в Унгария като контрареволюционен метеж, организиран от враговете на социализма. Публикациите са цензурирани, а независимата информация достига трудно до обществото. Според исторически изследвания разкази за случилото се се разпространяват чрез българи, завърнали се от Унгария, сред които градинари и студенти. Най-силен отзвук революцията има сред младежи и интелектуалци.
През ноември българската власт организира поредица от митинги в подкрепа на съветските действия. На 28 ноември в Зала „България“ говорят Тодор Живков, Кимон Георгиев и Георги Трайков. Сред участниците е и писателят Ангел Каралийчев. Митингът се предава пряко по Българското национално радио.
На 1 декември пред мавзолея на Георги Димитров в София се провежда нова демонстрация. Министър-председателят Антон Югов заявява, че „изстъпленията на контрареволюцията в Унгария удариха на камък“.
Има обаче и българи, които отказват да приемат тази версия. Поетът Йордан Русков разпространява листовки със стихотворение в подкрепа на унгарското въстание. Осъден е на седем години лишаване от свобода. Половин век по-късно, през 2006 г., Унгария го отличава с орден за неговата позиция.
В българската литература унгарската трагедия оставя следи, които не могат да бъдат заличени от официалната историография. Атанас Далчев посвещава на загиналите своята „Епитафия“:
„Всички, паднали за свободата, дето и да е, са наши братя – пак по кръв, но само че пролята“.
Георги Марков по-късно ще опише въздействието на събитията върху хората зад Желязната завеса в есето си „Унгарската есен“:
„Внезапно и категорично до всички нас в Източна Европа историята изпрати своята истина – че сме обречени“.
Именно това е едно от дълготрайните последствия от Унгарската революция. Тя разрушава надеждата, че всяка страна от съветския блок може сама да определя политическото си развитие, без да се съобразява с границите, поставени от Москва.
Историята на 1956 г. често се разказва като история за поражение. Военно тя действително завършва с поражение. Политически реформаторското правителство е свалено. Неговите лидери са екзекутирани или изпратени в затвора. Стотици хиляди унгарци са принудени да напуснат родината си. Но революцията оставя след себе си нещо, което репресивният апарат не успява да унищожи: споменът за дванайсет дни, през които обществото е повярвало, че може да определя съдбата си.
