Предложението на Румен Радев за нови единни учебници по „патриотичните предмети“ не е ново. Преди три години и половина, през март 2023 г., тогавашният президент Радев събира историци, университетски и училищни преподаватели, представители на МОН и синдикални организации в сферата на образованието на среща в резиденция „Бояна“.
„Можем ли да постигнем единение на нацията, ако няма какво да обединява нашите деца от най-ранна детска възраст? Ако нямат общ възглед за нашата народност?“, пита риторично тогава президентът и очаква присъстващите, сред които са синдикалистът Янка Такева, историците Искра Баева и Евгения Калинова, юристът Атанас Семов, литературоведите Валери Стефанов и Ангел Петров от СУ „Св. Климент Охридски“, да се съгласят с него.
Идеята е формулирана от тогавашния министър на образованието Сашо Пенов – да се създадат унифицирани учебници по литература, история и география.
Модератор на важната среща, ехото от която отеква чак до днес, е академикът проф. Иван Илчев, един от най-изявените български историци. Тогава той се противопоставя категорично на президентската идея, като произнася реч, в която проблемът е назован с истинското му и страшно име: раждане на диктатура. Ето и пълния текст на изказването на акад. Иван Илчев, предоставен ни от самия него:
„Уважаеми колеги, уважаеми господин президент, уважаеми министър на образованието и науката,
Съзнателно нарушавам установения и вкоренен протокол. Защото и личността на президента, и на министрите в правителството са преходни. А вие, тези, които болеят за младите българчета, за тяхното светоусещане, за изграждане на самочувствието им да са неделима част от света, сте непреходни.
Благодаря за поканата да съм модератор на тази среща. Когато я получих, помолих да ми разяснят каква точно е целта ù. Организаторите опитаха да го направят, но явно не съм достатъчно интелигентен, за да я разбера. Надявам се, че министърът на образованието ще ни я разтълкува.
Бях предупредил организаторите още в началото, че ако това е среща за изграждане на патриотизма у учениците, няма да участвам. Защото някои изначално хубави думи се изтъркаха и лъснаха като износено кадифе от употребата им от политиците. Радвам се, че в закона точно, поне според мен, са формулирали целите си. Цитирам: съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност и българското национално самосъзнание.
И все пак се чудя за какво сме се събрали тук? Кого да убеждаваме, пред кого да разсъждаваме? Да ни инструктират? Но кой? Тук сме изградени професионалисти, всеки в своята област. Комай всички са дошли тук по убеждение, не са понудени. Съмишленици сме, както гледам.
Та, струва ми се, тук сме, не за да даваме отговори, или да следваме указания, колкото и добронамерени да са те, колкото за да задаваме въпроси. Въпроси, които ни измъчват и част от които са плод на немарата на институциите.
Струва ми се, че наред с другите въпроси от чисто професионално естество, на които, разбира се, трябва да се спрем, на тази среща трябва да набележим и организационни въпроси на образованието по история, литература и география, които през годините, за съжаление, се лутат от едно към друго решение.
И да хванем бика за рогата. Никога не съм разбирал защо издателствата, а не авторските колективи, трябва да кандидатстват за издаване на учебници. В крайна сметка, когато посягаме към книга от Набоков, да речем, я купуваме, не защото е издадена от Penguin Press, а заради автора. Страхувам се, че сега мотивацията за съществуващата практика ще да е това, което Илф и Петров наричаха „безкористна любов към парите“. На теория в Наредбата на министерството е разрешено да кандидатстват и автори, но на практика възможностите им са ограничени.
Чувам призиви да се върнем към отречената практика да има само по един учебник по дисциплина. Уверен съм, че това ще ни върне към диктатура, към периода 1946-1989 г., когато имаше само една истина и целта беше обществото да се движи под строй към цел, набелязана от управниците му. Да напомня, че различни учебници, писани от автори с различни професионални и политически възгледи са предлагани още веднага след Освобождението и използвани в училищата. Не бива конюнктурни от гледна точка на политически влияния автори да определят мирогледа на децата години наред. Не бива да позволяваме назидателно поклащане на пръст или политически увещания, да влияят на професионалната ни свяст.
Не зная как можем да реагираме, и ще се радвам да чуя предложения, но съм убеден, че трябва да се преодолее „страха Божи“, с който доста учители и то оправдано се отнасят към периода след 1923 г. Сакън, как ще реагират родителите на учениците на един или друг коментар.
Да не забравяме, че историята през последните години бе опредметена от някои политици, не без съучастието на медиите. Превърната в материална ценност.
Както го казваше Оруел, „Който владее миналото, владее бъдещето“.
Трябва да продължим пътя към уточняването на това, което е действително важно в образованието при предметите, които ще обсъждаме и които са жизнено важни за изграждане на реално – не принизено от критикари, нито пък надуто от патриотари – национално самочувствие.
Надявам се, че сме достатъчно широко скроени, за да не опитваме да влеем всички наши знания в главите на учениците. Едва ли е толкова важно да се знаят и помнят конкретни факти. Важното, поне според мен, е да научим децата къде са събитията в България в световната история и литература, а ако на някой му изглеждат твърде дребни, да опитаме да внушим на децата реалните им измерения, тези, които са важни за нас.
„Ние учим в училището, но не за училището“, казва Лотхен в „Двойната Лотхен“ на Ерих Кестнер и това е абсолютно вярно.
Знаем го, но понякога забравяме, че учебните програми, намерили своето въплъщение в учебниците, за разлика от отминали десетилетия, няма да са единственият източник на знания за децата, а само един от каналите за информация, и принудата да ги ползват не е начин да вдъхнем любов, а начин да им вдъхнем подозрения.
Да не забравяме, че създадената от нас представа за миналото на народа ни – гражданската нация имам предвид, с турците, ромите, арменците, евреите в нея – ще е основополагаща за децата и внуците ни в сражението – а то си е сражение – за равноправно бъдеще в Европа.
Да не забравяме, че учебниците сега трябва да са много по-различни от тези, по които ние сме учили и трябва да отговарят на изискванията на едно многообразно, гъвкаво и непрестанно променящо се информационно общество. За да не изпаднем в положението на героя на Станислав Лем доктор Тарантога, който казваше с тъга по миналото:
„Никой нищо не чете; ако чете, нищо не разбира; ако разбира, забравя го незабавно“.
Модерната дума е „електронно обучение“, но какво се крие зад нея. И да споделя надеждата си. Науката, нашите науки, за мен поне, звучат като приказка, защото посягат, а понякога и досягат висоти, несещани от предците ни, висоти, които за тях са били приказка, а за нас са реалност.
„Пътят от хиляда ли започва с първата стъпка“, казва Конфуций.
И макар, може би оптимистично, да сме някъде в средата на пътя, много стъпки ни остават докато го извървим докрай. Уверен съм, че никой тук не смята, че това ще е окончателната среща по въпроса. Свойствено е на човешките същества да се стремят към съвършенството, но никога да не го достигат.
Надявам се, че в нашето време, острастено не само от политическа митология, но и от яростна борба на популизми, вашият труд ще помогне на младите хора да се ориентират в непрестанно усложняващия се свят и ще помогне за изграждането им като будни, мислещи, съмняващи се, търсещи различни пътища хора.
И едно извинение към тези – надявам се не от присъстващите – които са очаквали категоричен и ясен отговор на въпросите, които са ги вълнували. В историята рядко има категорични и ясни отговори и още по-рядко отговори, които не са повлияни поне в известна степен от очакванията и натиска на обществото“.
Текстът е част от проекта „Критика и дуелизъм“ на „Площад Славейков“, подкрепен по програма „Критика 2025“ от Национален фонд „Култура“.
