Блажени корабокрушенците

Декемврийските съботи и недели са за дълго мотаене по халат и пантофи, бавно пиене на кафе или чай и вслушване. Тогава, когато прозорците ти стават екрани на живота извън теб, а ти можеш тихо и защитено да го наблюдаваш от дома си, най-добре се чуват мисли. А през декември те са някак по-фундаментални, големи, фантастични, понякога налудничави. Годината се подготвя да си тръгне, а надеждата прибързва да даде посоки на новата. Важно ѝ е поне да я скицира в главите ни – после ние така или иначе ще си я пълним с лично и неповторимо съдържание.

Тази 2017 година постъпих като никога преди – на 1 януари си отворих файл, в който да си записвам важните случки от всичките й триста шейсет и пет дни. Никога не съм толкова организирана, че да си водя дневник например. Като дете опитах на няколко пъти, започвах надъхано да пиша всеки божи ден, докато някъде в средата на февруари вече ми омръзваше да обобщавам деня си в „Днес нищо кой знае какво не се случи“ и зарязвах цялата работа. Връщах се към страниците му, когато ми се случеше нещо драматично, според тогавашните ми представи за драма, но така или иначе връзката между мен и белите листа на дневника се загубваше и той се превръщаше в поредния украсен от мен луксозен тефтер, който събира прах на рафта. С порастването установих, че за да водиш свой дневник, не ти трябва активен живот. Трябват ти активни мисли. И сетива, с които да регистрираш големите и малки послания, които всеки ден, всяка среща и всяка емоция ти носят.

Файлът, в който реших да отразявам личните си значими събития през тази, вече отиваща си година, се състои от три страници. С кратки и административно сухи изречения съм описвала това, което съм приемала за значимо в годината си: победите на дъщерите ми, гостуването на приятелите ми, първата ми книга, пътувания, обучения, загуби и битки… Във всички тези събития обаче, зад всяка сухо обрисувана реална ситуация от моята 2017-а, стоят хора. Стотици, може би хиляди хора, които имах благословията да срещна, да докосна, да изслушам или с които да споделя. Човешки истории, които ми се даваха щедро ден след ден, за да ги преживея и аз и те да ме променят.

В една такава декемврийска неделна сутрин, чорлава, по халат и меки пантофи, с чаша кафе и тонове надежда за новата година, взех спонтанното решение, че най-доброто, което мога да направя с този огромен капитал от истински човешки истории, е да го споделя. Не целия, защото няма да ми стигне животът, а и си имам нещо на ум. Но поне да скицирам с думи някои от срещите, които тази година ми се случиха, за да ме бележат завинаги. Защото е истина, че по-добър сценарист от истинския живот, няма.

„Александра е божи човек. Красива, руса, пряма, чувствителна. Бизнесдама.“

Това е всичко, което съм написала за нея в онзи файл. Съгласна съм, че е доста противоречиво, но е точно така. Александра беше една от десетките хора, които ми писаха лично през годината, без да се познаваме. Не беше успяла да се види с мен лице в лице на премиерата на първата ми книга и това я беше разочаровало. Поканих я да се видим отделно на по кафе и наистина не знаех с кого ще се срещна. В градината на кафенето влетя една сияеща жена с големи сини очи и движеща се с нея аура. И друг път съм казвла, че съм стъпил на земята човек, но около това момиче наистина има друга светлина. Тя е от хората, за които сякаш светът се отдръпва и им прави място да вървят наравно с него. Александра не се вписва в това наоколо – органична част от него е, самостоятелна и самостойна.

Имахме около час да се видим, а за това време незнайно как си разказахме конспективно животите една на друга. Тя говори делово и подредено, като умело избутва емоциите си някъде зад структурата на разказа. Аз обаче ги видях. Застанали зад изреченията й, притихнали в принудително мълчание, забравили почти сами за себе си. Александра е от мъжките момичета. От тези, дето им е отредено да правят сериозни и много неща, да взимат хладни решения и да правят душевни компромиси. Движи няколко фирми, отговаря за много хора и между тези наложителни задачи някак жонглира с личния си живот и се опитва да го въведе в емоционален ред. Срещата й с мен беше нейното изпадане от собствената й реалност. А за мен – изпадане от моята.

Александра е вярваща. Аз не съм. Но ако има божи хора на земята, то тя е един от тях. От нея научих, че не винаги това, което ежедневно правиш в живота си, е това, което те изразява. Че нямам право да правя обобщения относно ничий живот, както и да съдя ничии решения. Че щедростта не е само парична, но и емоционална и когато се споделят чувства, трябва да е много внимателно. Че външните образи, които поддържаме, са важно нещо, защото ни предпазват от лицемерие и душевен взлом. И че искреността в горчивия живот трябва да се практикува с три на ум – не напълно, не пред всеки и не на всяка цена.

Видях Александра и още веднъж. Подари ми прекрасна керамична статуетка на артистичен, усмихнат градинар. Била направена от нейна приятелка, на която й писнало да е адвокат и се отдала на хобито си да прави красиви неща. Така през Александра срещнах макар и не директно още един човек, който ми даде послание – никога не е късно да правиш точно това, което ти е на сърце.

„Запознах се с Дени и мъжа й. Продават марионетки. Запазени, светли хора.“

Дени ми писа ей така, покрай някаква моя статия. После ненадейно ми се обади по телефона, за да ми каже, че са планирали почивка на острова, на който живея през повечето време. Беше период на едни две седмици, в които бях за първи път напълно сама с едно от иначе трите ни кучета. Идеята да се видим на живо ми дойде като глътка въздух – най-после щях да поговоря на човешки език с някого.

„Ще ни познаеш – ние сме едни такива с шалчета, няма да ни объркаш“, ми каза по телефона тя и наистина веднага отличих от тълпата туристи „моите хора“.

Не само по шалчетата – всъщност най-вече по чистотата на лицата и неподправените усмивки.

Та Дени и мъжът й емигрирали през деветдесетте. Във времето, когато по два дни нямахме вода, токът идваше и си отиваше по режим, а храната беше с купони, грабнали малкото си дете и заминали накрая на света – в ЮАР. Там се установили, имали дом, статут, дори собствен бизнес. Точно този бизнес ми хвана сърцето – двамата произвеждат и продават марионетки. Винаги и само това са правили и от това са се издържали. Започнали на „Кристал“ у нас, после в новото си място превърнали гаража в работилница, а след няколко години вече си имали хора, които работели за тях. Неотдавна обаче решили да се преместят в Европа – „дъщеря ни искаше да излиза сама, да има свой независим живот, а в ЮАР това беше опасно“, ми обяснява Дени.

Така в името на детето отново вдигнали бивака, оставили къщата с басейна, колите и установения бизнес и се преместили в малък, модерен град в Англия. Там започнали наново: дом, приятелски кръг, бизнес, пазари… Разполагат с много по-малко, работят отново само двамата, но се справят и спят спокойно. Стават, пият кафе, слушат малко новини и започват да правят своите кукли. В ЮАР вървели екзотичните животни, в Европа – местните. Три месеца преди Коледа започват новата колекция – джудженца, магаренца, елени, мечета, катерици, зайци, клоунчета… Създават своя куклен свят и го представят на пазарите.

Излъчват някаква особена приказност и двамата. Нещо като съвременен образ на Джепето, който дялка своя Пинокио, за да не е сам. И който е запазил непосредственото си общуване със света, защото ежедневно го въплъщава в кукли, с които ще играят деца. От Дени и мъжа ѝ научих, че каквото и да правиш, трябва да е в името на щастието. Че колкото и малка или на вид непечеливша да е дейността ти, ако я правиш както трябва, тя ще си намери мястото. Че и във времето, когато всичко е виртуално, човекът има нужда от нещо живо, направено от нечии добри ръце. Като например кукла на конци, която лично да съживи.

„Стефан и Полин с техните еко животи.“

Под тази лаконична бележка стои историята на една особена среща. В къщата, в която живеем, даваме стаи под наем на туристи. Сред десетките хора, които отсядат у нас, не винаги има само приятни и впечатляващи личности. Но Стефан и Полин определено са такива. Той е кльощав и злояд по онзи момчешки начин, когато си само на двайсет. Тя е тъничка като солетка, без грим, с фини ръце и почти прозрачни глезени. Когато се появяват на вратата ни с гигантските си раници, спонтанно се втурвам да свалям нейната от гърба й – толкова неестествено изглежда скицираната й фигурка под този полугардероб. Носи сламена шапка с периферия, която не беше успяла да опази бузите й от изгаряне, та под капелата ме гледат две пламнали очи в червени като септемврийски чушки страни. Давам й крем „Здраве“ – тази родна козметична легенда – да намаже изгорялото и докато разменяме по няколко думи, червенината утихва.

Като ги видиш такива изтерзани на прага на вратата си, никога не можеш да си представиш с какво се занимават Стефан и Полин. А всъщност тези двама ужасно млади французи са хора с мисии. Той работи в център за настаняване на хора, претърпели насилие. Тя пък е медицински психолог. Ежедневно се срещат с изпаднали насилствено от живота си човеци. И се опитват да ги съвземат. Той ми разказва за очите на пребити жени и думите, с които децата им преразказват на какво са били свидетели. Тя ми говори за болестта като време за преосмисляне, за спирка, в която трябва на първо място да се заобичаш и да си поговориш сам със себе си.

Не мога да се начудя на мъдростта, която извира от тях и докато говорят, се опитвам да си обясня ролята им на посланици в моя живот. Казват ми, че за тях е важно непрекъснато да правят неща, в които неизменно вярват. И че ако спрат да вярват в тях, спират и да ги правят. Докато обикалят острова като туристи с раници и удобни обувки, влачат със себе си чували. В тях тъпчат всички боклуци, които им се изпречат на пътя. Казват ми, че човечеството е подгизнало от тях. Вярват, че ако всеки ежедневно събира от улицата или природата по една торба боклук, светът ще се разтовари от поне една трета от мръсотията си. Не носят никакъв гняв към нищо и никого. Приемат нещата наоколо такива, каквито са и се опитват да ги направят по-добри. Не се оплакват, просто действат.

Понякога мъдростта може да ти се яви в най-неочаквани образи. Стефан и Полин са едни от тях.

В моя малък файл с име „През 2017“ има записани още много хора. Милена и София от „Живот на килограм“, които разговарят с децата ни и ги пазят от хранителни разстройства. Натали и Андре, които продават маслини, стават в четири часа всяка сутрин и работят по осемнайсет часа. Милен, който живее в Барселона, създава апликациите на най-известните брандове за конфекция и е щастлив да бъде себе си. Ваня, която направи дарение от книги на библиотеката на българите в Америка. Светльо, който се грижи за остарелите ни, забравени и осиротели артисти…

Тази година ме научи нещо важно. Че хората и посланията, които ти носят, без дори сами да го съзнават, са най-големият възможен капитал. Нямам търпение да се видя очи в очи с тези, които 2018-а вече е планирала да влязат в живота ми.