Възход и падение на Сатиричния театър „Стършел“

Публиката сякаш се намираше в друга, свободна страна, разказва Радой Ралин за Стършеловите театрални спектакли, предшественик на днешния Сатиричен театър

Илюстрация: Архив на Радой Ралин/Държавна агенция „Архиви“ - Възход и падение на Сатиричния театър „Стършел“

Илюстрация: Архив на Радой Ралин/Държавна агенция „Архиви“

Епизод II „Номенклатурата отвръща на удара“

„Абе, момчета, не виждате ли, че сатиричен театър не може да стане, не може да стане, бе! Нашето време не иска, не търпи сатира.”

В предишния епизод запознахме читателите със свидетелствата на Радой Ралин как Стършеловите театрални спектакли сложиха началото на Сатиричния театър, новогодишните програми и импротеатъра. Продължаваме повествованието с френетичния успех и разтурването на Стършеловите театрални спектакли… Една истинска драма от 1952 – 1953 г., довела в последна сметка до създаването на Сатиричния театър три години по-късно. Илюстрациите са от архива на Радой Ралин, собственост на Държавна агенция „Архиви“.

„– Бешков продължи ли да следи работата ви?

– През цялото време, макар че беше иначе обиден от „Стършел”, в който през 1948 г. Никола Мирчев нарисува гаври срещу Бешков. Той сега се запали. Макар че казваше: „Абе, момчета, не виждате ли, че сатиричен театър не може да стане, не може да стане, бе! Нашето време не иска, не търпи сатира“. Но когато видя последната главна репетиция, призна: „Момчета, наистина вие ме опровергахте“.

Премиерата на спектакъла беше насрочена за март месец, за 6 март. Отложи се, защото Сталин умря, следваше траур.

Трябваше да се напише марш на спектакъла и Валери Петров ми предложи да го напишем двамата. Свити зад едно бюро за пет минути го изготвихме, не забави музиката и Атанас Бояджиев.

Кой там твърди, че в наште среди
хуморът бил се привършил.
С първа пиеса
свойта завеса
вдига театърът „Стършел”.
Кой си ти там печален и сам?
Чуваш ли нашата песен…
…………….
Здраво жилаем, другари от всички страни.
Здраво жилаем, тъй както си знаем…

…На 8 март 1953 г. софийската публика най-накрая се срещна със Сатиричния театър „Стършел“. Стана нещо чудно… Публиката беше необикновено впечатлена от острата социална тематика, от условната театрална игра, от опростения, но силно метафоричен декор, внушен от Илия Бешков, от джазовата музика, от актуалните текстове, от новите лица и пр., и пр. Първото представление беше на сцената на „Младежкия театър“ на ул. „Бенковски“ и „Дондуков“. Негов директор тогава беше Пенка Дамянова и това беше чуден, много уютен театър…

Илюстрация: Архив на Радой Ралин/Държавна агенция „Архиви“

…Публиката, натъпкала театъра на младежта, бе шокирана от артистите: Галина Ненова, Люба Алексиева, Жени Филипова и Жана Стоянович. Последната беше момиче с невероятна усмивка, която красеше София…

…За двайсетина дни изнесохме около четиридесет представления. Искахме да ни знаят като „летящ театър“ и затова в някои дни правихме дори по три представления на три различни сцени – сутрин от десет часа на сцената на сегашния театър „Сълза и смях“, от два часа във Военния театър и от седем – в Младежкия театър…

…Направихме и няколко представления в Пловдив, другаде не можахме да отидем. Но доста хора можаха да го гледат. Даже някои от министрите го харесаха…, но снимки не можехме да направим.

…Ние обаче бяхме наясно, че срещу тази новост има напрежение и несъгласие и много разчитахме на подкрепата на колеги и приятели, особено когато го правеха в пресата. Така през март поетът Сашо Миланов публикува стихотворение „Покана“, Веселин Андреев се включи с ироничния текст „Тая нова звезда ще ни докара неприятности…“, пак в „Стършел“…

…Помолих моя съгражданин Богомил Стоилов, студент по театроведство, да напише една статийка: „Крайно време е и у нас да се направи сатиричен театър като този в Ленинград”. Щом излезе тази бележка и се появи в „Труд”, взимайки цитат от нея: „Крайно време е…”, Пиндарев нарисувал такава карикатура: бюрократът чете в-к „Труд” и е в паника – „Оле, искат да ми отворят втори фронт”

…С обстойна, добронамерена критика излезе Христо Дудевски. Валери Петров направи файлетон, пак за „Стършел“, който излезе на 3 април 1953 г., Веселин Андреев написа текст „Сатиричен театър „Стършел“ за „Литературен фронт“, но не го подписа, защото тогава беше главен редактор. Публикува мнението си още Боян Дановски в „Отечествен фронт“ (24 март) и още много други…

…Премиерата беше посрещната с необикновен интерес. Същата седмица „Литературен фронт” излезе със статия от Веселин Андреев, тогава негов главен редактор, отдъхнахме си!… След това писаха Боян Дановски, Никола Ланков, други…

…Обади се Христо Радевски да поздрави Челкаш. Всички даваха най-възторжени отзиви. Бяха доволни и артистите, и оркестрантите – вече имахме приходи, плащахме им неделен ден. Правехме по три представления дневно. Артистите лудееха, импровизираха постоянно нови свои реплики.

Публиката умираше да се смее. Какво нещо – вече се впрегнаха всеки да помага, всеки да прави нещо. Особено беше трогнат Евгени Коцев, брат на Челкаш. Играл е навремето в „Опитния театър”, а след Девети всички негови колеги израснали – Ф. Филипов, Гриша Островски, Моис Бениеш, – а той най-ниска категория в Младежкия театър… Този човек се беше пропил и му даваха най-малките роли. При нас той направи един монолог, който Челкаш специално му го написа. Публиката беснееше, сякаш се намираше в друга, свободна страна!…

 

Илюстрация: Архив на Радой Ралин/Държавна агенция „Архиви“

…Канехме на всяко представление да дойде Червенков, но той не дойде. Но спектакъла го гледаха министри, членове на Политбюро, харесваха го всички. Вместо да дойде Червенков, извикаха нас в Политбюро…

…През 1953 г. имаше един злостен министър на културата – Рубен Аврамов, който се дразнеше, че в другите театри салоните се запълваха едва на една трета, а пък беше ясно, че Сатиричният театър „Стършел“ не е негова инициатива… Нямате представа какво беше тогава например Народният театър. За пиесите на Лозан Стрелков трябваше гора… цели борове отнасяха с каминони да направят гора… фонтани избликваха… Та по това време Рубен Аврамов беше член на ЦК на БКП и Председател на Комитета за култура и изкуство. Не беше човек на изкуствата, но имаше силни позиции, защото беше съветски възпитаник и политзатворник със смъртна присъда. Беше женен за художничка, която навремето беше от „новите художници“… Та под негов натиск ни извикаха в Политбюро да ни кастрят. Червенков не присъстваше, не бе идвал и на представление – явно си оставяше вратичка…

…Ние отидохме с настроение, че ще браним театъра, защото не сме направили нищо лошо. В същото време стои там, чака да бъде повикан и ехидно ни се усмихва с изкуствените си зъби Рубен Аврамов. А преди него, гледаме, министърът на народната отбрана, генерал Панчевски, стои на тръни. Челкаш каза:

„Щом той стои на тръни, а ние се кикотим тука, не е на хубаво”…

„Какво да ви правим сега?“, викат. А аз, малко нахакано, им казвам: „Не знам – казвам – да му мисли Рубен Аврамов, той ни спира“. Присъстваше и ген. Панчевски (работил за съветското разузнаване в Китай), който тогава беше министър на Народната отбрана и на Външните работи. И той стоеше там и трепереше, защото не знаеше за какво са го повикали. А пък на нас сметките ни бяха чисти…

…Събранието ръководеше Георги Чанков. Почна Рубен Аврамов да хули спектакъла. Не било задача на вестника да прави свой театър… Валери направи едно доста плачливо верноподаническо изказване, изтърва работата… Нахвърлиха се още по-силно върху нас. Енчо Стайков заяви, че е минало времето на самодейните колективи. Сега си има държава, наша, социалистическа…

…Тогава Челкаш, като главен редактор на „Стършел“, взе думата и каза, че никой не може да ни убеди, че сме направили зло. Това беше и краят на „кастренето“. Последен, най-тежко, се изказа Чанков:

„Може-не може, утре до седем часа всички ще си направите самокритика“…

…Станах и аз да възразя нещо и в това време Георги Чанков извика: „Марш!”. Излизаме вече и аз казах: „И все пак, рано или късно Сатиричен театър ще стане дело, ще се осъществи”. „Абе, гледай, ние ги пъдим, а те така говорят!”. Чанков беше един доста невъзпитан човек. По-късно, ще стане дума, как му го върнах на едно събрание в 1965 г….

…Кольо Мирчев, който беше с нас, уплашено предложи: „Да вземем да си направим една самокритика”. Всички смятахме, че след това изпъждане нас ни чака арестуване. И – лагер! Възразих:

„Като искате да правите самокритика, ще я направите поименно, а не за сметка на цялата редколегия. Аз не съм съгласен, смятам, че ние нищо лошо, нищо антипартийно не сме направили”…

…В това време артистите играеха спектакъла в Профсъюзния дом „Георги Димитров” и ме чакаха да кажа какво е решението. Казах им:

„Другари, това беше последното представление”.

След което в една близка кръчма всички се изпонапиха. Театърът престана да дава свои спектакли, но в цяла София се чуваше за него. До такава степен се говореше за този театър, че от различни заводи пращаха писма: „Моля да дойдат Ваши артисти. Пратете ни репертоара на Вашия театър”. А в това време Нейчо Попов, който тогава се изяви като ярък талант, и други тръгнаха из провинцията да дават същите пиески. Взеха ги и някои самодейни групи и така у нас се създаде естрадно-сатиричната дейност…

…По-късно, през лятото, разни естрадни групи почнаха да включват в репертоара си и някои от нашите пиески. И където и да отидат, обявяват: „Из спектакъла на СТС – Сатиричен театър „Стършел!“. И даже в Трънчовица, родното село на Гришата Вачков, в чест на Сатиричния театър, решили да основат местен Сатиричен театър „Трънчо – вица“. И на други места в провинцията почнаха да основават подобни театри – в Търново, в Перник и другаде. Така че този театър си свърши работата.

Мина се време и се видя, че Сатиричен театър „Стършел“ направи много добро впечатление – чак чуждите вестници писаха – и тогава взеха да мислят за създаването на такъв театър. Взеха и нашите подписи, веднага пуснахме писмо в два екземпляра, като едното отиде в Политбюро. Аврамов беше много сърдит, но него го махнаха…

Когато вече бяха решили твърдо, за първи директор на Сатиричния театър взеха Стефан Сърчаджиев, а мене извикаха за драматург. Не се съгласих и за драматург беше назначен Веселин Ханчев. От състава на СТС в трупата постъпиха: Нейчо Попов, Григор Вачков, Ицко Финци, Димитър Василев, Жени Филипова, Петър Пейков, Хиндо Касмов и др. После дойде Боян Дановски, после Методи Антонов, след като го изпъдиха от Бургас…

После…“


Откъсите са извадени от литературната анкета на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин „Просто живях“, подготвена за печат от Института за литература към БАН и спомен на сатирика за Сатиричния театър „Стършел“, записан от Юлия Крусашка и публикуван в сп. „Homo ludens“, бр. 4-5, 2002 г.

Източник: analizi.bg

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах