Лабиринтът след Десети ноември

Преди 30 г. минотаврите изпълзяха от лабиринтите си и превзеха площадите. Онеправдани, те помечтаха за по-добър живот и повече свобода. Надяваха се, че след като Цар Минос вече е детрониран, ще настъпи справедливост, а те няма да са вече затворници в провинциалните си мазета, нито маргинализирани безпартийни врагове. Въобразиха си, че дружно ще плеснат и прегърнат Тезей, Ариадна ще събере червената си прежда и ще отиде да празнува с Дионисий. Ще настъпи вакханалия на охолство, богатство, справедливост и любов – между богове, полубогове и хора.

Отрезвяването настъпи бързо – всяка крачка към лелеяния по-добър свят се случваше трудно. Или изобщо не се случваше. Лабиринтът ставаше все по-сложен, все по-объркващ. Мрежата от зависими от Службите за сигурност аргонавти си вършеше хладнокръвно работата, създавайки една от несполучливите версии на демокрация и капитализъм. Така, както бяха създали също толкова уродлива форма на тоталитаризъм и социализъм. По съветски модел и чертеж, сляпо изкопиран в детайл.

По-смелите от минотаврите хванаха първите самолети и се разкараха бързо. В гонене на утопията „щастие“ – кой както го разбираше. Помня един известен музикант на „Кравай“, който разпалено обясняваше, че мечтата му е да пие Кока Кола от кутийка. Една седмица по-късно хвана самолета за Куба, който презареждаше гориво в Канада.

По-идеалистично глупавите (като пишещият тези редове) останаха във „Вечния протест“. Вечният протест срещу Лабиринта. Мрежата. Фамилиите. Пърформанс след пърформанс, митинги, хепънинги… Безкраен купон срещу ченгетата, чалгата, кючека, наречен „Преход“. „Вечният протест“ беше забавен, остроумен, умен, красив, интелигентен… Хипари-минотаври, Ню Уейв-минотаври, Сърфисти-минотаври – различно в годините, психеделично шарено. А хората в униформи гледаха мрачно и не се усмихваха. И тайно щракаха с пръсти на „Тигре, тигре“.

Като бивши минотаври нямахме много опции – корида срещу червения плащ и матадорите на прехода. Или в цирка. Най-отчаяните и несмелите завършиха в зоологическата градина – приемайки подаяния от децата на Дедал и Минос. И на трите места дънеше яка чалга от високоговорителите.

Отне ми цели 10 години да разбера, че тая работа с колективното измъкване от лабиринта няма да стане. И както всички останали, реших да се спасявам поединично – и абсолютно егоистично. На излизане от тогава единствения терминал се обърнах. Имаше знак: „Завръщането на минотаври обратно в лабиринта строго забранено“. Връщам се, разбира се. Понякога се чувствам като контрабандист на нищожно количество недекларирана надежда за останалите в лабиринта рогати приятели.

Струва ми се, че всички тези мисли смесих в една емоция, което ми помогна, докато работих по последния ми филм по книгата „Физика на тъгата“. Не е биография, а капсула на времето. Филм за надеждите на моето поколение, което премина през тези години неуверено, неподготвено, но с ентусиазъм. Което все още ме кара да вярвам, че и в митологията, и в живота не революциите, а малките промени всъщност объркват сметките на големите богове.