Милен Русков: Нов вид ченгета окупират литературата

Българската литература тръгна да се катери по възвишение. Не става дума обаче за малък хълм или просто заоблености в релефа на родното писателство, а за нещо много по-голямо, забележиме отдалеч и не по-малко от величествено. Името му е „Възвишение”, но е планина в културата. В това сравнение няма преувеличение, като прочетете тази книга, ще си кажете „Не може да бъде!” Защото след дълги години, пълни с празни думи и похабена хартия, в литературата ни най-сетне се е появил писател! Намерил се е човек, от когото да чуете: „Помогни ми да те возвися”.

Като приключил „Възвишение”, Русков казва, че се почувствал щастлив. Това ще изпитате и вие, когато прочетете романа. Подобно вълнение ще усетите и на представлението на Иван Добчев по „Възвишение”, когато на финала стане на крака и Милен Русков се появи на сцената.

Романът му няма нужда от пиар стратегии, защото със сигурност ще ви бъде препоръчан от приятели и ще си припомните, че дори в голямата литература няма по-добра рецензия от хорската мълва. За все повече българи тази книга е тяхното лично събитие. Затова не е беда, че мнозина титуловани капацитети пренебрегнаха „Възвишение” и други обраха наградите. Задкулисните сметки и совалки успяват да предизвикат и някои словесни сражения, размяна на остри реплики в интернет, засега обаче жертви в тази битка на литературното поле няма, само някои падения, които за радост стават далеч от очите на читателите.

В книгата на Русков лудите глави от Освобождението – понякога герои, друг път волни скитници и просто разбойници, живеят с патоса на Вазов, с гнева и възторга на Захари Стоянов. Гичо и Асенчо кръстосват между дружината на Димитър Общи и „комитетски дейци”, донасят тайни съобщения на Левски, когото не успяват да проумеят докрай, съчиняват философски писма на Каравелов, обожават Раковски и рецитират неговия „Горски пътник”, гуляят със Стефчо Стамболов, накрая загиват за делото на „револуцията” с поглед, вперен в бездната на космоса.

Преди тази книга Милен Русков ни „возвиси” с „Джобна енциклопедия на мистериите” и „Захвърлен сред природата”.

„Гордея се с тях, защото ми костваха огромни усилия и лишения за дълги години – казва Русков. – Съжалявам донякъде, че ми се наложи да платя за тяхното написване твърде висока цена в личен план. Трябваше да се откажа от страшно много неща, които правят хората щастливи. Замених едното за другото, но в крайна сметка мисля, че постъпих правилно”.

– Написването на трите ви книги, казвате, че ви е коствало големи лишения. Какви, г-н Русков?

– Дълги години аз живеех доста бедно, издържах се от преводи, което е несигурна работа. За щастие аз превеждам бързо и добре и за 4 месеца преводи изкарвах пари за цяла година. В останалото време си пишех книгите. Но това беше възможно, само ако нямам семейство и издържам единствено себе си. Ако имах семейство, жена, деца, щеше да е невъзможно да напиша никакви книги, тъй като връзкарите са създали мрежи, при които се обслужват едни-други през фондации и други сладки неща и гледат да не пропускат никакъв ресурс навън. Те са окупирали всички ресурси и ако не сте един от тях, те просто няма да ви пуснат в литературата. Така ще се получи – не пряко, а индиректно. Понеже ще трябва да се издържате по някакви други начини, които, ако сте семеен, ще погълнат цялото ви време и сили, тези хора практически ще ви попречат дори да напишете книга. А ако я напишете и тя е хубава, те ще направят всичко, за да попречат на тази книга да добие известност, като я препъват на всяка крачка, където това им е възможно.

– Шегувате ли се?

– Не, напълно сериозно говоря.

– Кого визирате, ваши колеги ли?

– Да, и тях. С допълнението, че те са част от по-широки кръгове. Аз наричам тези хора „демократските свински черва”. Те са от новия вид „ченгета”. Ако някой мисли, че с ченгетата се свършва през 1990 г. – не, не е така. След 1990 г. има ново поколение, нов вид „ченгета”. Те участват в разни полумасонски „приятелски кръгове” и организации и са окупирали много области. Мен в частност ме интересува литературата. Те са завзели ресурсите в тази област, разделят си ги един на друг и се стремят да не допуснат никой външен човек в това поле. Най-страшното за тях е да се появи добър писател, защото тогава рискуват да бъдат изместени. Това са хора, които според мен се интересуват единствено от днешния ден, за тях литературата не е нищо друго, освен средство да ласкаят суетата си и да печелят добри социални позиции, пари и известност. Литературата е вид ресурс. Не като петрола, да речем, а далеч по-скромен. Но ресурс все пак. И те искат да владеят този ресурс заради облагите, които това им носи.

– За какви пари става дума, от писане на книги не може да се каже, че се печели добре?

– Зависи какво разбирате под „добре”. Пък и пари могат да се изкарват не само чрез писателството като такова, а и по един заобиколен, индиректен начин. Като те поканят, например, на семинар в Германия, Франция или Съединените щати да представиш книгата си или на специализация в някоя от тези страни. Това са доходи, които имат вид на случайни – днес те канят, утре не. Но въобще не е така, защото те се възпроизвеждат – канят те този месец тук, следващия там, дават ти пътни, дневни, хонорари и стипендии, и така някак между другото можеш да изкараш толкова, колкото и от тиражите на книгите си. Участват в бордове на фондации…

– Кои фондации?

– Вижте кои са в Управителния съвет на „Отворено общество” (бел. ред. – Георги Господинов, Иван Бедров, Лъчезар Богданов, Милена Стефанова, Нери Терзиева и Пепка Бояджиева), „13 века България” и ще разберете. Мрежите, в които гравитират тези писатели, включват и медии, чрез тях придобиват известност. И когато журналистите започнат да повтарят за някоя посредствена сантиментална преструвка „Ах, колко е хубава тази книга”, читателите може отначало да се учудят защо толкова се харесва това нещо. Но когато многократно им кажат, че тази посредственост е висока литература, те самите ще започнат да го говорят, защото смятат, че така заемат авторитетна позиция. Това е един от начините да се манипулира общественото мнение – като започнете от политиката и свършите с литературата. Хората са като ехо, както манипулаторите много добре знаят – отправете им едно послание сто пъти и накрая те ще започнат сами да го повтарят и дори да смятат, че това си е тяхно собствено мнение. Независимият ум със свои собствени критерии е голяма рядкост. На това знание се основават рекламата и политическата пропаганда. То се използва за манипулирането на хората от големите до дребните неща, в най-различни сфери.

– Вие как успявате да се преборите за правото си да издавате в тази среда?

– Самото издаване не е толкова трудно днес в България. В края на краищата в страната има частни издателства, поне няколко от които са добри – ако не успеете в едното, ще успеете в друго, стига книгата ви да е качествена. Проблемът е по-скоро в нейната разгласа, във възможността й да стигне до публиката. Тук вече ще имате проблеми, част от които ще са естествени, но друга част ще са резултат на злонамереност. Аз просто пиша силни книги и успявам, макар и в различна степен, да ги прокарам до публиката, въпреки всички спънки, които те срещат. Книгите ми си намират публика главно от уста на уста, от човек на човек. Към художествения успех има път не само отгоре. Не е непременно необходимо да сте парашутист. Има път и отдолу. Всъщност това е истинският, естествен път. Почти всички големи писатели в миналото са минавали точно по този път. Ако покажете качество, ако сте готов да понесете известни лишения, ще успеете да пробиете тази стена на мълчалива съпротива.

– Налага ли ви се да общувате с авторите, за които говорите?

– Гледам да не общувам с тях, не са ми никак приятни.

– Като се срещнете, казвате ли си поне „Добър ден”?

– Не, аз поне не казвам.

– Мрежите, за които говорите, като че ли имат много общи черти с мафията в соц културата преди 10 ноември, когато само приближените до властта са имали възможност да показват изкуството си в публичното пространство?

– В момента се възпроизвежда почти същият тип структура на отношенията в културата. Те са властово обагрени и масонски по същността си. Разбира се, структурата в момента не е толкаво силна и непоклатима като в тоталитарно време, не е свързана с политическа диктатура – те, ако можеха да наложат и политическа диктатура, предполагам щяха да го направят. Но политическата система днес е друга, в обществото все пак има частна собственост, независимост на издателите, на търговските вериги, на медиите. Или най-малкото има зависимост към различни, противоборстващи си центрове. Така че не може да се наложи абсолютен контрол. В момента голяма част от играчите в полето на културата са същите болшевики като от едно време, но с обратен знак. Те са антиболшевики като декларирани убеждения, но болшевики по същността си. Искат да контролират и да властват.

– Когато пишете, вие предпочитате да се потопите в миналото, а не във „физиката на тъгата” на настоящето. Как бихте се справил с битието на писател преди 1989 г.?

– Преди 10 ноември въбще нямаше да имам такова битие, тогава никога не биха издали първите ми две книги. Съмнявам се, че биха издали и третата – „Възвишение”, но за нея да кажем бихме могли по някакъв начин да се договорим, както навремето се е договарял Димитър Димов за „Тютюн”. Но „Джобна енциклопедия на мистериите” е абсурд да излезе преди промените, също и „Захвърлен в природата”. Аз успях да стана писател, благодарение на това, че падна тоталитарният режим.

– Цените ли някои от книгите, написани от най-приближените до семейството на Живков автори като Любомир Левчев, Антон Дончев…?

– Да, смятам, че „Време разделно” на Антон Дончев е добра книга. Но има автори от онова време, които харесвам повече – Йордан Радичков, например.

– Той, впрочем, е ходил на лов с Тодор Живков, както мнозина от най-близките до властта интелектуалци. Има ги заедно на снимка.

– Това, че Радичков е ходил на лов с Живков, не отменя качествата му на писател. В онези години е било много трудно да се опълчиш срещу партията и да публикуваш книги. Ако говориш срещу властта, никакви книги няма да видиш. Така че разбирам защо Радичков и Хайтов са правили компромиси със съвестта си – за да могат да издават книги. Ако ходиш с Тодор Живков на лов, никой няма да те закача. Има обаче и други писатели, които са правили компромиси със съвсем други цели – просто да се издигнат, да направят кариера.

– Случвало ли ви се е да отидете на лов с някого от олигарсите, от хората с инструменти за влияние над обществото, споделяте ли някое тяхно хоби?

– Никакви отношения нямам с такива хора, не познавам нито политици, нито богаташи. Най-малкото бих ходил на лов с някого, на лов не бих ходил изобщо, тъй като не ми допада това занимание.